Стюарт Макбрайд
Студен гранит (15)

15

Патрулната кола стоеше пред входната врата на Дарън Колдуел с изключени фарове и бавно изстиващ двигател. Вътре един от униформените полицаи на Логан четеше на Дарън правата му, докато майката се обливаше в сълзи, рухнала на лимоненозеления диван. Малкият Ричард Ърскин беше дълбоко заспал.

Логан излезе в мъглата и ситния ръмеж с въздишка. Вътре започваше да става неловко. Изпитваше съжаление към Дарън. Беше просто хлапе и искаше да вижда сина си. Може би от време на време да го взема за някоя събота и неделя. Да вижда как расте. Вместо това щеше да свърши с досие в полицията и — по всяка вероятност — с ограничителна заповед.

Дъхът на Логан излизаше на пара. Ставаше още по-студено. Още не беше решил какво да прави със собственика на гаража „Броудстейн“. Предоставяне на фалшиво алиби, възпрепятстване на правосъдието. Не че имаше значение, след като вече бяха намерили детето. Със или без алиби, бяха заловили Дарън с ръце в меда.

Все пак, възпрепятстването на представителите на реда при изпълнение на служебните им задължения си оставаше сериозно нарушение…

Той напъха ръце дълбоко в джобовете си и се загледа към улицата. Смълчани къщи, спуснати завеси, потрепващи само от време на време, когато някой от любопитните съседи се опитваше да разбере какво търсеше полицията пред дома на Колдуел.

Предупреждение или предявяване на обвинение?

Той потръпна и влезе обратно в къщата, а погледът му се плъзна по оградената с умиращи рози морава и бледосиньото волво. Извади мобилния си телефон и набра от паметта номера на гаража „Броудстейн“.

Пет минути по-късно седеше в малката кухня заедно с Дарън Колдуел, изпратил останалите представители на реда с озадачени лица обратно във всекидневната, въоръжени с по чаша чай. Дарън се бе облегнал отпуснато на мивката и се взираше през отражението си към смрачената градина.

— Ще вляза в затвора, нали? — попита той. Беше задал въпроса почти шепнешком.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш показанията си, Дарън?

Лицето в тъмното стъкло прехапа устни и поклати глава.

— Не. Не, аз го направих. — Той избърса очи с ръкав и отново подсмръкна. — Аз го взех.

Логан се облегна на кухненския тезгях.

— Не, не си.

— Аз бях!

— Бил си на работа. Волвото, чиято инсталация сте сменяли, е принадлежало на майка ти. Пак се обаждах в сервиза и проверих регистрационния номер. Дал си й колата назаем. Тя е отвлякла Ричард, не ти.

— Аз бях! Казах ви, че бях аз!

Логан не отговори, позволявайки на тишината да натегне. Във всекидневната някой пусна телевизора и се чу смях, който се смеси с приглушените гласове на хората в стаята.

— Сигурен ли си, Дарън?

Дарън беше сигурен.

 

 

Пропътуваха пътя до главното управление в мълчание. През цялото време Дарън Колдуел се взираше през прозореца към лъщящите улици. Логан го предаде на дежурния сержант и проследи как започнаха да преглеждат съдържанието на джобовете му и да го подреждат в неголям син поднос, описано и потвърдено, заедно с колана и връзките на обувките му. По лицето на Дарън бе избила нервна пот, а очите му бяха зачервени и насълзени. Логан се опитваше да потисне надигащото се чувство на вина.

Докато крачеше към главната приемна, сградата около него бе напълно притихнала. Зад бюрото стоеше Големият Гари, притиснал телефонна слушалка между рамото и ухото си с ликуващо изражение на лицето.

— Не, сър, не… Да, сигурен съм, че е било голям шок… Навсякъде по предницата на панталоните ви… Разбира се, записвам си. — Само че не си записваше: вместо това украсяваше рисунка на мъж в костюм, прегазван от усмихнат човек в полицейска кола. Човекът, който караше колата, приличаше на Големия Гари, а прегазеният подозрително силно напомняше любимия на всички адвокат.

По лицето на Логан плъзна широка усмивка. Той се отпусна на ръба на бюрото и се заслуша в думите на Големия Гари.

— Разбира се, съгласен съм с вас. Ужасно, просто ужасно… Не, не мисля, сър. — Той надраска думите „ПОМПОЗНО МАЛКО ЛАЙНО“ напряко през бележника си, след което подчерта смисъла с множество малки стрелки, сочещи прегазената фигурка. — Да, сър, ще се погрижа всички коли в района да наблюдават за извършителя. Ще отдадем на залавянето му най-висок приоритет. — Той остави обратно слушалката, след което завърши с думите: — Веднага щом господин Надзирателят на затвора влезе тук и започне да прави безплатни свирки на всички желаещи.

Логан вдигна издраскания бележник от бюрото и разгледа щастливата картинка.

— Не знаех, че имаш художествени наклонности, Гари.

Гари се ухили:

— Хлъзгавият Санди беше. Някой го залял с кофа кръв, нарекъл го „копелдак и любител на изнасилвачите“ и си обрал крушите.

— Сърцето ми направо ще се скъса.

— Между другото, имаш съобщения — от някой си господин Лъмли. През последните два часа звъня поне шест пъти. Искаше да знае дали сме открили сина му. Горкият човечец звучеше отчаяно.

Логан въздъхна. Отрядите по претърсването вече трябваше да са се прибрали по домовете си, нямаше какво повече да направят до настъпването на сутринта.

— Успя ли да се свържеш с детектив-инспектор Инш? — попита той.

Гари поклати глава, което накара тлъстините по челюстта му да се разлюлеят.

— Никакъв шанс. — Той направи справка с часовника си. — Представлението ще свърши чак след… около пет минути. Знаеш го какъв е по отношение на телефоните, когато се е отдал напълно на театъра. Някога разказвал ли съм ти как…

Вратата на тясното помещение, където се помещаваше рецепцията, се разтвори с трясък, отскочи от стената и отново започна да се затваря. Детектив-инспектор Инш влетя сред бъркотия от златни и алени ширити. Обувките му с подвити върхове шляпаха по плочките на пода.

— Макрей! — изрева той с побесняло под дебелия слой грим изражение.

Носеше залепена козя брадичка и засукани нагоре мустаци. Когато ги откъсна, кожата под тях остана гневно розова. Върху темето му се забелязваше бяла ивица, където допреди малко бе стоял тюрбанът, а плешивината му лъщеше под лампите.

Логан скочи на крака и застана мирно. Отвори уста, за да се поинтересува как е минало вечерното представление, ала Инш успя да го изпревари:

— С какво, в името на шибания ад, мислиш, че си играеш, сержант? — Той откъсна клипсовете на обеците си и ги стовари върху бюрото. — Не можеш да…

— Ричард Ърскин. Намерихме го.

Под грима цветът върху лицето на инспектора се оттегли напълно.

— Какво?

— Не е мъртъв. Намерихме го.

— Шегуваш се!

— Никак даже. Насрочили сме пресконференцията за след двайсет минути. Майката е на път за участъка. — Логан отстъпи назад и огледа зяпналия детектив-инспектор в костюма му на злодей. — Ще изглеждате чудесно пред камерите.

 

 

Сряда сутринта започна прекалено рано. В шест без петнайсет телефонът вече се скъсваше да звъни.

Като гледаше с премрежени и объркани очи, Логан изпълзя изпод пухените завивки и направи опит да изключи будилника. Часовникът замлъкна с издрънчаване. Логан го вдигна, погледна колко е часът, изруга и отново рухна в леглото, като прокара ръка през лицето си, опитвайки се да му вдъхне малко живот.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Разкарай се! — извика той.

Телефонът не спираше да звъни.

Логан се завлече във всекидневната и вдигна слушалката:

— Казвай!

— Страхотни обноски за разговор по телефона, между другото — заяви един глас с познат глазгоуски акцент. — Ще отвориш ли най-после вратата? Измръзват ми топките тук!

— Какво?

Звънецът на вратата направи „бим-бом“, а Логан отново изруга.

— Чакай малко — каза той преди да остави телефона на масичката и да се спусне по общото стълбище към вратата долу.

Навън все още бе тъмно като в рог, но по някое време през нощта дъждът бе престанал. Сега всичко бе покрито с кора от скреж, по която си играеха отраженията на жълтите улични светлини. Репортерът Колин Милър стоеше на прага. В едната си ръка държеше мобилен телефон, а в другата — бяла найлонова торба. Беше облечен безупречно — тъмносив костюм и черно палто.

— Исусе, какъв шибан студ! — думите излязоха заедно с гъстата пара на дъха му. — Ще ме пуснеш ли да вляза, или не? — Той вдигна бялата найлонова торбичка. — Донесох ти закуска.

Логан присви очи в тъмното.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Да. Отваряй, преди храната да е изстинала.

Настаниха се на кухненската маса. Логан бавно идваше на себе си, а Милър жизнерадостно тършуваше из шкафовете, докато чайникът шумно започваше да завира.

— Да ти се намира някакво свястно кафе? — попита той, като затръшна вратичките на единия шкаф и се прехвърли на следващия.

— Не. Само разтворимо.

Милър въздъхна и поклати глава:

— Това място е като в третия свят. Няма значение. Ще го преживея някак си… — Репортерът извади две огромни чаши и сипа в тях кафяви гранули и захар. Изучи подозрително една кутия полуобезмаслено мляко, изостанало в хладилника, но след като го подуши веднъж или два пъти, удовлетворено го стовари на масата редом с парче масло за мазане.

— Не бях сигурен каква закуска предпочиташ, така че взех кроасани, наденички, пай с месо и абърдийнски ролца. Действай.

Логан изрови две ролца от торбата и намаза обилно едното с масло. Откъсна със зъби огромна хапка от него и въздъхна щастливо.

— Нямам представа как ги ядеш тези боклуци — каза Милър, като подаваше чашата с кафе на Логан. — Знаеш ли какво има в тях?

Логан кимна:

— Мазнини, брашно и сол.

— Не, не мазнини, а сланина. И само някой шибаняк от Абърдийн може да изобрети ролце, което прилича на кравешко лайно. Вътре сигурно има половин тон животинска мас и още половин тон сол! Нищо чудно, че постоянно падате по улиците от сърдечни удари. — Той придърпа торбата и се подкрепи с един кроасан, откъсвайки огромно парче, което намаза с масло и конфитюр и потопи в кафето си.

— Виж кой говорел! — Логан загледа как по повърхността на кафето на Милър плъзна тънък слой мазнина. — Такива като тебе са измислили пържените пици!

— Хм, печелиш.

Логан проследи как журналистът откъсна, намаза с масло и потопи в кафето второ парче от кроасана. Нарочно изчака Милър да напълни устата си, преди да го попита какво иска от него в този безбожен час от денонощието.

— Не може ли добър приятел да се отбие на закуска при друг добър приятел? — Думите звучаха приглушено. — Нали разбираш, съвсем приятелски, просто да пообщуваме…

— И?

Милър сви рамене.

— Снощи се справи добре. — Той бръкна в торбата и извади от нея втори кроасан и новия брой на „Прес енд Джърнъл“. На първа страница имаше огромна снимка от пресконференцията. „ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ ОТКРИВА ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ“, гласеше заглавието с големи, удебелени букви. — Откри хлапето съвсем сам. Как успя?

Логан изрови един пай с месо от торбата, изненадан от откритието, че все още е топъл. Захапа стръвно ронливата закуска и посипа с трохи вестника, като едновременно дъвчеше и четеше. Трябваше да признае, че репортажът си го биваше. Не беше толкова до фактите, колкото до начина, по който Милър бе успял да ги представи, превръщайки случилото се в наистина забележително четиво. Явно имаше причина да смятат репортера за златното момче на вестника. Беше включил дори съкратено изложение на залавянето на чудовището от Мастрик, за да си припомнят всички защо детектив-сержант Логан Макрей е достоен за прозвището „ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ“.

— Впечатлен съм — каза Логан, а Милър се усмихна. — Всички думи са написани правилно.

— Нагъл негодник!

— Е, каква е истинската причина да си тук?

Милър се облегна назад, като придърпа чашата си с кафе по-близо, но не и прекалено, че да изцапа новия си костюм.

— Много добре знаеш защо: искам историята отвътре. Искам последното по случая. Това тук — той заби пръст в снимката на заглавната страница на вестника — няма да изкара дълго на щандовете. Утре, другиден, и е дотам. Хлапето се оказа живо и здраво и на всичко отгоре е виновен собственият му татко. Домашна история. Няма ги кръвта и ужасът за любителите на силни усещания. Ако детето беше мъртво, щеше да изкара най-малко седмица. Сега обаче на третия ден никой вече няма да иска и да чуе за случилото се.

— Малко сме цинични, а?

Милър сви рамене:

— Просто ти казвам как виждам нещата.

— Заради това ли не те харесват колегите?

Репортерът дори не мигна, вместо това пъхна едно напоено с кафе парче от кроасана в устата си.

— Е, хубаво де… Никой не харесва умниците. Не и когато ги представят в лоша светлина. — Той заговори със сносен абърдийнски акцент: — „Не играйш заедно с отбора!“, „Ний не пра’им нещата по тоз начин!“, „Продължавай в тоз дух и си вънка!“. — Той изсумтя. — Вярно, не ме харесват, но ме публикуват, нали така? Откакто съм дошъл, имам повече статии на първа страница, отколкото някои от старите пръдльовци са виждали през целия си скапан живот!

Логан се усмихна. Май беше успял да докосне оголения нерв.

— Е — продължи Милър, като изяде остатъците от кроасана и облиза пръсти, — ще ми кажеш ли как намери изчезналото дете, или не?

— Няма начин! Вече ми направиха визита от Професионални стандарти. И се интересуваха откъде си научил за тялото на Дейвид Рийд. Ще ми окачат задника на видно място, ако разберат, че ти снасям информация без официално разрешение.

— Както направи вчера? — попита с невинен тон Милър.

Логан просто го изгледа.

— Добре, добре — каза репортерът, събирайки отломките от закуската. — Схванах. Танто за танто, нали така?

— Искам да знам кой е източникът ти.

Милър поклати глава.

— Ня’а начин. Много добре ти е известно. — Той напъха млякото и маслото обратно в хладилника. — Какво направихте с информацията, която ти дадох??

— Ъъ… В момента я проучваме — излъга Логан. Мамка му, тялото от пристанището! Онова, без капачки на коленете! След като детектив-инспектор Инш го беше сдъвкал, задето беше разговарял с пресата, напълно бе забравил да предаде информацията на инспектора, който водеше разследването. Вместо това се беше отдал на наранените си чувства.

— Е, добре тогава, върви да си побъбриш с висшестоящите и тогава ще ти кажа какво открих за последното местонахождение на Джордж Стивънсън. Така е най-справедливо, нали? — Той извади една прясно отпечатана визитка от портфейла си и я остави на масата. — Имаш време до четири и половина. Другиден никой няма да дава и пукната пара за това как полицаят герой е открил изчезналото дете. Звънни ми, като научиш нещо.