Стюарт Макбрайд
Студен гранит (13)

13

Безплатният обяд на Логан бавно, но сигурно се превръщаше в ужасяващи проблеми с храносмилането. Беше излъгал детектив-инспектор Инш и в този момент можеше единствено да отправи гореща молитва, че лъжата му няма да бъде разкрита. След като Колин Милър бе споделил с него информацията за мъжа с липсващи коленни капачки, Логан на свой ред му бе отвърнал със сведения около разследванията на изчезналите деца. Беше убеден, че постъпва добре: установяваше разбирателство с информатор, хвърляше мостове през бездната между полицията и местната преса. Инш обаче бе реагирал така, сякаш се бе опитал да продаде тайните им на врага. Логан поиска разрешението му да каже на Милър всичко, което вече така или иначе му бе казал. И в крайна сметка Инш се бе съгласил. Само Господ можеше да му помогне, ако инспекторът някога откриеше, че размяната на сведения се е случила преди да я е утвърдил.

Логан не искаше още един човек да научава за случилото се. Това бе инспекторът от Професионални стандарти, понастоящем разположил се от другата страна на масата в стаята за беседи, облечен в безукорно черната си униформа. Въплъщение на правите ръбове и излъсканите копчета, инспектор Нейпиър имаше оредяваща червеникава коса и нос като отварачка за консерви. Задаваше безброй въпроси за завръщането на Логан в полицейските части, за възстановяването му, за статуса му на герой, за обеда му с Колин Милър.

Като не спираше да се усмихва искрено, Логан лъжеше с всички сили.

Половин час по-късно се намираше в новопридобития си кабинет, гледаше картата на стената и разтриваше стомаха си, за да премахне изгарящото усещане в него. По всякакъв начин се опитваше да отхвърли мислите за скорошното си уволнение.

Синята визитна картичка, която Милър му бе дал, се намираше в джоба му. Може пък наистина да заслужаваше повече от това. Какво му пречеше да напише книга за Ангъс Робъртсън: Залавянето на чудовището от Мастрик. Звучеше много добре…

По време на обеда му полицай Уотсън бе минала, за да остави до купчината с изявления друга купчина с разпечатки. Криминални и цивилни досиета за всеки, който фигурираше в списъка му. Логан прелисти разпечатките с нарастващото чувство за неудовлетворение от онова, което виждаше. Нито един от тях нямаше минало, свързано с отвличания, убийства и изхвърляне на тела на момиченца в кофите за боклук.

Но Уотсън си бе свършила работата съвестно. Беше категоризирала данните за всеки един: възраст, телефонен номер, място на раждане, номер на социална осигуровка, професия, колко дълго е живял на настоящия си адрес. Нямаше представа как е успяла да се добере до всичко това. Беше жалко, че нищо от събраното не му вършеше каквато и да било работа.

Роузмънт винаги се бе славил с ролята си на нещо като миш-маш от култури и това си личеше от списъка на Уотсън: Единбург, Глазгоу, Абърдийн, Инвърнес, Нюкасъл… Имаше дори двама от остров Ман. Това вече беше екзотично.

Той въздъхна и отново придърпа купчината с изявления на онези, които бе отделил като живеещи достатъчно близо до номер седемнайсет, че да споделят един и същ контейнер за смет. Прочете сведенията на полицай Уотсън, след което пак се запозна със съответните изявления, стараейки се да придобие някаква обща представа за хората от собствените им думи. Това не беше лесно: всеки път, когато някой униформен служител започнеше да задава въпроси на съседите, отговорите им се записваха с помощта на странен, скован английски, който бе толкова отдалечен от начина, по който хората говореха в действителност, че ставаше почти неразбираем.

— Същата сутрин пристъпих към заминаване на работа — прочете на глас Логан, — като първо премахнах торбата за боклук от кухнята си и я поставих в общинския контейнер за смет пред сградата… — Кой, по дяволите, се изразяваше така? Нормалните хора „отиваха на работа“: „пристъпването към заминаване на работа“ беше нещо, с което се занимаваха единствено полицаите.

Той погледна първата страница на изявлението, за да провери кого бяха цитирали по толкова безбожно изопачен начин. Името му беше донякъде познато: някой от сградата на Норман Чалмърс. Андерсън… Логан се усмихна. Същият човек, чийто звънец бяха натиснали, за да влязат, без Чалмърс да разбере за тях. Същият, за който полицай Уотсън си бе помислила, че е сгазил лука.

Според доклада й господин Камерън Андерсън бе в средата на двайсетте си години и беше от Единбург, което пък обясняваше защо малкото му име бе Камерън. Работеше във фирма на подводни инженери, проектиращи дистанционно управляеми апарати за петролната индустрия. Логан донякъде можеше да си представи нервния млад мъж, зает в ремонтиране на дистанционно управляеми подводници.

Следващият от списъка също не беше от голяма полза, нито пък по-следващият, но така или иначе прегледа всички. Ако убиецът беше сред тях обаче, просто не желаеше да изскочи от страниците и да се разконспирира пред него.

В края на краищата Логан остави последното изявление върху купчината и се протегна, усещайки как прешлените на гърба му изпукват. Последвалата прозявка заплаши да разцепи главата му наполовина, но той й позволи да продължи достатъчно дълго и почти не си направи труда да потисне завършващото лекичко оригване. Беше седем без петнайсет и бе прекарал почти целия ден в четене на проклетите изявления. Време беше да се прибира.

Коридорът отвън, както и цялата сграда, бяха притихнали. По-голямата част от административната работа протичаше през деня и след като канцелариите опустееха, мястото не беше чак толкова шумно. По пътя си за навън Логан се отби в оперативната стая, за да провери какво ново се беше случило по време на изолацията му в кабинета.

Вътре все още имаше малка група от униформени: двама отговаряха на телефоните, докато други двама попълваха рапорти със сведенията, събрани от последната смяна. Не се изненада да научи, че и те бяха постигнали същия успех като него. Проклятие!

Нямаше следа нито от Ричард Ърскин, нито от Питър Лъмли и никой не се беше явил, за да идентифицира тялото на момиченцето, лежащо на масата за дисекции в моргата.

— Още ли си тук, Лазаре?

Логан се обърна и видя зад себе си Големия Гари, стиснал две чаши в едната ръка и пакет бисквити „Пингвин“ в другата. Едрият полицай кимна по посока на асансьорите.

— Долу един човек се интересува кой е начело на разследването по изчезналото дете. Мислех, че всички сте си тръгнали.

— Кой? — попита Логан.

— Твърди, че е втори баща на новото хлапе.

Логан простена. Не че не искаше да помогне, просто в този момент единственото му желание беше да намери полицай Уотсън и да разбере дали предната вечер двамата бяха правили секс. И ако бяха, дали би се съгласила на едно повторно изпълнение?

— Добре, ще се срещна с него.

 

 

Вторият баща на Питър Лъмли крачеше нервно по розовия линолеум пред рецепцията. Беше заменил работните си дрехи с мръсен чифт джинси и яке, което изглеждаше така, сякаш нямаше никакъв шанс да спре дори и кихавица, какво оставаше за бурен вятър.

— Господин Лъмли?

Мъжът се обърна.

— Защо са спрели издирването? — Лицето му бе пребледняло и отекло. Синкавата четина по брадата му придаваше на кожата му дори още по-жълтеникав цвят. — Той е някъде там! Защо са спрели издирването?

Логан го отведе до едно от по-закътаните помещения на етажа. Човекът трепереше и от него течеше вода.

— Защо са спрели издирването?

— Издирването продължи през целия ден, господин Лъмли. Навън вече е прекалено тъмно… Най-добре се приберете у дома.

Лъмли разтърси глава, а от изтощената му коса полетяха малки капчици.

— Трябва да го намеря! Той е само на пет! — Мъжът бавно се отпусна в един оранжев пластмасов стол.

Телефонът на Логан подхвана познатата си мелодия. Той го извади, изключи го и отново го пъхна в джоба си, без дори да го погледне.

— Съжалявам за това. Как е майка му? — попита той.

— Шийла? — Някакво подобие на усмивка успя да докосне устните на Лъмли. — Докторът й даде нещо. Питър е всичко за нея.

Логан кимна.

— Зная, че вероятно не бихте искали сега да се тормозите с такива въпроси — произнесе той, като подбираше думите си внимателно, — но знае ли бащата на Питър, че момчето е изчезнало?

Лицето на Лъмли беше като затворена книга.

— Майната му!

— Господин Лъмли, бащата на момчето има правото да знае…

— Майната му! — Той избърса лицето си с ръка. — Копелето се изнесло и заминало за Съри с някаква повлекана от службата. Оставил Шийла и Питър без пукнато пени, дяволите да го вземат! Знаете ли какво изпраща на Питър за Коледа или за рождения му ден? Нищо и половина. Дори една проклета картичка не вижда от него! Ето какво изпраща на сина си. Ето колко го е грижа. Шибан негодник…

— Добре, забравяме за бащата. Съжалявам. — Логан се изправи. — Вижте, всичките ни патрулни коли в района ще продължат да си отварят очите за сина ви. Тази вечер не можем да направим нищо повече. Приберете се у дома. Починете си. Още на развиделяване ще продължим издирването.

Вторият баща на Питър Лъмли отпусна глава в ръцете си.

— Всичко е наред — произнесе Логан, поставяйки ръка върху рамото на мъжа, усещайки как треперенето се превръща в беззвучни ридания. — Всичко е наред. Хайде. Ще ви откарам до вкъщи.

Разписа се за една от колите на криминалния отдел: поредният очукан воксхол, който отчаяно се нуждаеше от автомивка. През целия път от „Куийн стрийт“ до Хейзълхед Лъмли не каза и дума. Просто седеше на мястото до шофьора, взираше се през прозореца и търсеше петгодишното си дете.

Без значение колко циничен бе станал, нямаше как да не забележи искрената обич, която изпитваше мъжът към доведения си син. Логан несъзнателно се запита дали и бащата на Ричард Ърскин беше някъде навън и дали търсеше изчезналия си син в дъжда. Чак тогава си спомни, че бащата на Ричард бе умрял преди раждането на детето.

Докато завиваше по кръговото движение на път за Хейзълхед, той се намръщи. Нещо не му даваше мира.

Сега, след като се замислеше, през цялото време, което бяха прекарали в онази къща, никой не бе споменал за бащата. Всички фотографии по стените бяха на изчезналото дете и задушаващата го майка. Мислеше си, че би трябвало да има поне една и на скъпия покоен баща на хлапето. Дори не знаеше името на мъжа.

Остави Лъмли пред входа на блока му.

Не можа да се насили да му каже: „Не се тревожете, ще го намерим и всичко ще бъде наред…“, докато в същото време беше сто процента сигурен, че детето вече е мъртво. Така че не го направи, просто кимна неопределено и подкара колата в нощта.

Веднага щом се отдалечи на достатъчно разстояние, Логан извади мобилния си телефон, включи го и се свърза с оперативната стая.

— Да?

— Обажда се детектив-сержант Логан Макрей — каза той, насочвайки се към града. — Всичко наред ли е?

Настъпи мълчание, след което:

— Съжалявам, сър, проклетите медии не спират да ни обсаждат. Мисля, че ми се изредиха всички: Би Би Си, Ай Ти Ви, „Нортсаунд“, вестниците…

Последното не се хареса на Логан.

— Какво е станало?

— Проклетият Санди Змията пак пусна лайното във вентилатора. По всичко личало, че сме ужасно некомпетентни и се опитваме да припишем всички видове убийства на клиента му, понеже сме си нямали и най-малка пре’става какво се е случило. Твърди, че пак се повтаряла историята с Джудит Корбърт.

Логан простена. Бяха открили единствено левия й безименен пръст, в комплект със златната венчална халка, а господин Санди Мойър-Фаркуърсън беше направил обвинението на пух и прах. Съпругът просто си бе излязъл от залата като свободен човек, въпреки че всички знаеха, че той го е извършил. Хлъзгавият Санди пък си бе получил тлъстия чек, беше участвал в три токшоу програми по телевизията, както и в дежурния репортаж в „От местопрестъплението“ на Би Би Си. За сметка на това трима отлични полицаи бяха хвърлени на вълците. Оттогава бяха изминали седем години, но мръсникът не спираше да изравя тази история и да им напомня за нея.

Логан зави по „Андерсън драйв“ и пое по второстепенния път към Тори. Там, където беше изчезнал малкият Ричард Ърскин.

— Да, това вече ми прилича на добрия стар Санди. Какво им казахте?

— Да си го начукат или да говорят с полицейския пресцентър.

Логан кимна.

— Правилно. Слушай, трябва ми една информация. Имаме ли името на бащата на Ричард Ърскин?

— Момент… — Разнесе се нов аранжимент на мелодията от песента „Хайде, бейби, запали огъня ми“. Логан зачака търпеливо.

Стигна почти до „Ривърсайд драйв“, преди гласът на жената полицай отново да замени ужасната интерпретация:

— Съжалявам, сър — каза тя, — не разполагаме с името на бащата, но в досието пише, че е починал преди раждането на детето. Защо?

— Вероятно не е важно — отговори Логан. — Смятам да намина през къщата на Ърскин. Свържи се с полицейския семеен съветник… Тя нали още е на работа? — Да се справяш с обезумяла от мъка майка на изчезнало дете: нямаше начин да назначат мъж за тази работа.

— Да, сър.

— Много добре. Обади й се и й кажи да ме чака пред къщата след около… — Той хвърли поглед на сивите сгради, подминаващи колата. Иззад прозорците им вече надничаха жълти светлини. — Две минути.

Когато пристигна, тя вече го очакваше и дори го проследи с поглед, докато се опитваше да паркира зачислената му кола и изглеждаше като пълен глупак.

Като се опитваше да не изглежда толкова объркан, колкото се чувстваше, Логан изостави таратайката наполовина качена на тротоара и закопча догоре палтото си, за да се предпази от дъжда.

За разлика от него семейната съветничка бе по-добре организирана: носеше чадър.

— Добър вечер, сър — каза тя, като успя да го смести под чадъра. — Какво има?

Логан отвори уста, но в същия момент дъждът се проряза от остра бяла светлина.

— Какво, по дяволите…? — каза той и се обърна.

До бордюра от другата страна на улицата бе паркирано опърпано на вид BMW. Прозорецът откъм страната на пасажера беше свален, а в студения нощен въздух се процеждаше тънка струйка дим.

— Мисля, че са от „Дейли Мейл“ — каза съветничката, стиснала чадъра. — Щом сте тук, си мислят, че нещо се е случило. Бум, бам, новина. Ако успеят да скалъпят нещо, утре ще сте на първа страница.

Логан обърна гръб на колата, решавайки, че ако искаха още снимки, най-доброто, което щяха да получат, бе тилът му.

— Слушай, знаеш ли нещо за бащата на детето?

Тя сви рамене:

— Само, че е мъртъв. И че е бил истински негодник, ако може да се вярва на съседката.

— Какво, малтретирал ли я е, изневерявал ли е?

— Нямам представа. Но старата вещица едва ли не го изкарва сродник на Хитлер, но без очарователния му характер.

— Звучи добре.

Единственото, което се бе променило във вътрешността на къщата на семейство Ърскин, беше въздухът. Стените все така си бяха обсипани с плашещите снимки на сина и майката, тапетите си бяха все така отблъскващи, но въздухът бе натежал от цигарен дим.

Във всекидневната госпожа Ърскин не можеше да си намери място, неспособна нито да стои седнала, нито права. В ръцете й имаше голяма кристална чаша с прозрачен алкохол. Между устните й се виждаше наполовина изпушен фас. Бутилката водка на масичката за кафе бе на привършване.

Приятелката й, съседката, същата, която не бе направила чай за полицията, стоеше напрегнато в едно от креслата, протегнала врат, за да види кои са новодошлите. Малките й очички заискриха веднага щом ги разпозна. Вероятно с надеждата, че новините са лоши. Нищо не може по-лесно да те накара да се чувстваш добре самият ти, както факта, че някой друг страда.

Логан се стовари на дивана до госпожа Ърскин. Тя го погледна със замъглени очи, а от фаса в устата й се отрониха около два сантиметра пепел, която се търколи по предната част на жилетката й.

— Мъртъв е, нали? Малкият ми Ричард е мъртъв.

Очите й се бяха налели с кръв от прекалено много сълзи и водка. Лицето й бе силно зачервено, сбръчкано и подуто. Изглеждаше така, сякаш бе остаряла с поне десет години за последните десет часа.

Съседката се наведе още повече напред, нетърпелива за момента на истината.

— Все още не знаем нищо със сигурност — отговори Логан. — Просто исках да ви задам няколко въпроса, стига да не възразявате?

Госпожа Ърскин кимна и напълни отново дробовете си с никотин и катран.

— Става въпрос за бащата на Ричард.

Тя се вцепени, сякаш някой бе пуснал през тялото й електричество от хиляда волта.

— Той няма баща!

— Негодникът не пожела да се ожени за нея — отбеляза съседката с очевидно задоволство. Не беше толкова хубаво, колкото смъртта на детето, но припомнянето на болезненото минало беше добър заместител. — Наду й корема още петнайсетгодишна, след което не пожела да се ожени за нея. Пълно лайно!

— Да. — Неомъжената госпожа Ърскин си каза думата като бързо намали съдържанието на чашата си с водка. — Пълно лайно!

— Естествено — продължи с театрален шепот съседката, — все още иска да вижда малкия. Можете ли да си представите? Не иска да узакони детето, но иска да го води в парка „Дъти“, за да играят с проклетата футболна топка! — Тя се пресегна и изсипа още една щедра порция водка в чашата на приятелката си. — Трябва да създадат закон срещу такива, дяволите да ги вземат!

Логан рязко вдигна глава:

— Как така „все още иска“ да вижда детето?

— Не го пускам да доближи малкото ми войниче. — Госпожица Ърскин надигна чашата си и отпи почти половината от съдържанието й на един дъх. — О, разбира се, изпраща му малки подаръчета, картички и писма, но хвърлям всичко право в кофата за боклук.

— Казахте ни, че бащата е мъртъв.

Госпожица Ърскин го погледна объркано.

— Не съм!

— Може и да мине за мъртъв. Като се има предвид колко струва — прибави съседката с надуто изражение.

И внезапно Логан най-после успя да си обрисува картинката пет пъти по-добре. Полицай Уотсън му бе казала, че бащата е мъртъв, понеже тъкмо това й бе казала противната дърта кучка.

— Разбирам — каза бавно той, опитвайки да запази неутрален тона на гласа си. — Уведомен ли е бащата, че Ричард е изчезнал? — За втори път бе задал този въпрос само в рамките на един час. И вече знаеше отговора.

— Не му влиза в работа, по дяволите! — извика съседката, успявайки да процеди в гласа си цялата злъч, на която беше способна. — Отказа се от всичките си права, когато не пожела да узакони собственото си дете. Представете си колко ще страда горкото момченце в живота от това, че е копеле! Както и да е. Лайното му с лайно сигурно така или иначе вече е научило… — Тя посочи разтвореното издание на „Сън“, захвърлено на килима.

Заглавието на първа страница крещеше: „ИЗВЕРГЪТ ПЕДОФИЛ ОТНОВО НАПАДА!“.

Логан затвори очи и си пое дълбоко въздух. Озлобената брантия започваше да му лази по нервите.

— Трябва да ми кажете името на бащата на Ричард, госпожо… госпожице Ърскин.

— Не виждам защо! — скочи на крака съседката. Сега вече беше в ролята си на благородния защитник, притичващ се на помощ на бедната женица на дивана. — Не му влиза в работа какво става, по дяволите!

Логан се обърна към нея:

— Седнете и млъкнете!

Тя застина с отворена уста.

— Вие… Вие не можете да ми говорите така!

— Ако не седнете и не си затворите устата, ще накарам прекрасната ми колежка да ви арестува и да ви ескортира до участъка, където срещу вас ще бъде предявено обвинение по даване на лъжливи показания. Ясно ли се изразих?

Тя седна и си затвори устата.

— Госпожице Ърскин, кажете ми името му.

Майката на Ричард довърши питието си и несигурно се изправи на крака. Политна веднъж наляво, след което се олюля в противоположната посока, към бюфета, където започна да рови из най-долния рафт, разпилявайки по пода хартия и малки кутийки.

— Ето! — каза тържествуващо, като им показа оръфана картонена папка с позлатени панделки от едната страна. Приличаше на онези папки, които ти връчваха при завършване на училище. Почти я хвърли към Логан.

Във вътрешността й имаше снимка на момче, около четиринадесетгодишно. Имаше огромни вежди и леко бе примижал, но приликата с липсващото дете бе несъмнена. В ъгъла на снимката, върху синьо-зелената ивица, която я обграждаше, с детински разкрасен почерк беше написано: „НА МОЯТА СКЪПА ЕЛИЗАБЕТ, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ДО КРАЯ НА ВЕЧНОСТТА, ДАРЪН XXX“. Доста неудържима сантименталност за някой, който току-що влизаше в пубертета.

— Ходили сте още от деца? — попита Логан, като преобръщаше кафявата папка в ръце. Забеляза позлатен стикер с името на фотографа, адреса и телефона му, както и още един, бял, на който беше написано „ДАРЪН КОЛДУЕЛ: ТРЕТА ГОДИНА, УЧИЛИЩЕ ФЕРИХИЛ“.

— Той беше негодник! — каза отново съседката, като произнасяше всяка сричка с очевидно удоволствие.

— Знаете ли къде живее?

— Когато за последно чухме за него, си беше вдигнал партакешите и беше заминал за Дънди. Да не повярва човек, а? Дънди! — Приятелката мушна поредната цигара в устата си и я запали. Всмука въздух през нея, карайки върха й да загори в нажежено червено, преди да изпусне със съскане дима през носа си. — Малкият негодник нямаше търпение да се изнесе колкото може по-далеч. Ама наистина, хлапето му расте без баща, а той си вдига чукалата за Дънди още при първата възможност! — Тя отново всмука дълбоко от цигарата. — Трябва да има закони за такива.

Логан не си направи труда да отбележи, че след като не разрешаваха на Дарън Колдуел да вижда сина си, едва ли имаше значение дали би останал, или не. Вместо това попита госпожица Ърскин може ли да задържи снимката.

— Все ми е тая, ако ще да я изгорите — беше всичко, което каза тя.

Логан намери входната врата сам.

Навън все още валеше, а BMW-то продължаваше да си стои на предишното място, откъдето можеха да наблюдават най-добре предната врата. Логан сви глава между раменете си и спринтира към полицейската кола. Усили парното и потегли обратно към Главното управление.

Пред сградата от бетон и стъкло се бе събрала гора от камери. И срещу всяка бе застанал сериозен на вид репортер, произнасящ сериозни твърдения за качеството на грампианската полиция. Жената полицай, с която бе разговарял, не се бе шегувала: Санди Змията наистина беше предизвикал буря.

Логан заобиколи сградата, остави колата на служебния паркинг и положи всички усилия да избегне рецепцията по пътя си към оперативната стая.

Помещението отново вреше и кипеше. Този път обаче водовъртежът бе концентриран около измъчена на вид жена полицай, отговаряща за връзките с обществеността. Тя притискаше подложката за листове хартия към гърдите си, опитваше се да изкопчи допълнителна информация от четиримата дежурни полицаи, докато в същото време всеки един телефон в стаята се скъсваше да звъни. В момента, в който погледът й улови този на Логан, лицето й грейна. Беше намерила някой, с който да сподели стреса.

— Сержант… — започна тя, ала той вдигна ръка и грабна единия от малкото телефони, който не звънеше.

— Само секунда — каза, набирайки номера на архива.

От другата страна вдигнаха почти моментално.

— Трябва ми проверка за притежание на личен автомобил на името на Дарън Колдуел — произнесе Логан, като бързо пресметна наум. Дарън беше вкарал в беля госпожица Ърскин на около петнайсет години, плюс деветте месеца бременност, плюс петте години — възрастта на детето. Ако допуснеше, че и двамата бяха посещавали един и същ клас по времето на „вечната“ им любов, сега Дарън трябваше да е на двадесет и една, двадесет и две години. Няколко месеца повече или по-малко едва ли бяха от значение. — … на двайсет и една-две години. Предполага се, че живее в Дънди… — Кимна, когато полицаят от архива на свой ред му изрецитира данните. — Точно така. Колко бързо можете да ми дадете информацията? Добре, добре, ще изчакам.

Жената полицай по връзките с обществеността стоеше пред него с такъв вид, сякаш някой току-що бе напъхал жива херинга в панталоните й.

— Пресата е на път да ни изяде! — простена тя, докато Логан търпеливо изчакваше проверката. — Онзи проклет копелдак и адвокат, Съскащия Санди, ни стовари на главите всички лайна под слънцето! — Лицето й беше пламнало — червеният като цвекло цвят започваше от корените на косите и се простираше надолу по шията й като изгаряне от слънце. — Имаме ли какво да им дадем? Каквото и да е? Каквото и да е, поне колкото да си дадем вид, че напредваме?

Логан закри слушалката с една ръка и й каза, че в момента разследват няколко нишки.

— Това не ми върши работа! — едва ли не експлодира тя. — Тези тъпотии им ги разправям, когато си нямаме и най-малка представа какви ги вършим! Не мога да им кажа това!

— Вижте — отговори той, — не мога просто да си измислям арести от възд… Ало?

Гласът от другата страна отново се бе появил:

— Да, имам петнайсет Дарън Колдуеловци в североизточната част. Един от тях живее в Дънди, но е в края на трийсетте.

Логан изруга.

— Обаче имам един Дарън Колдуел, на двадесет и една, който живее в Портълден.

— Портълден? — Това беше малко градче на около осем километра южно от Абърдийн.

— Да. Кара тъмночервено рено „Клио“. Искате ли регистрационния номер?

Логан отговори, че го иска, затвори очи и отправи мълчалива молитва, че поне нещо започваше да се разплита. Един от свидетелите твърдеше, че е видял дете с описанието на Ричард Ърскин да се качва на задната седалка на тъмночервен хечбек. Записа си номера на колата и адреса, благодари на човека от другата страна на линията и се усмихна широко на изнервената жена полицай по връзките с обществеността.

— Какво? Какво? Имаме ли нещо? — настоя тя.

— Надяваме се, че скоро ще успеем да извършим арест.

— Какъв арест? Кого ще арестувате?

Ала Логан вече бе потеглил.