Ханс Беман
Камък и флейта (8) (Книга първа)

7

Когато Лагош привършил разказа си, баща му рекъл:

— Сега и вие научихте защо пътуващите музиканти са винаги добре дошли при нас. Зеления обича весели песни най-много от всичко на света, и когато понякога ни е гостувал певец или музикант, който си разбира от занаята, съответната година винаги ни е носила богат улов. Така че, ако решите да останете при нас за през зимата, много ще се радваме.

Барло споделил съгласието си, а Вслушан поблагодарил на рибарите за гостоприемството им.

— А какво всъщност се е случило с другите девойки? — попитал после той.

— Това е една чудата история — рекъл Лагош. — Говори се, че на заранта след нощта, в която Хубавицата Агла целунала Зеления, при изгрев-слънце те излезли от езерото. Никой не бил свидетел на това, обаче на сутринта те стояли на брега, а черните им дрехи били сухи, сякаш никога не били влизали във водата. Ала най-загадъчното било това, че никоя от тях не била остаряла. Те стояли изправени край езерото, толкова млади, както когато били хвърлени във водите, и нито една от тях не си спомняла какво се било случило междувременно. — Лагош се засмял. — През тая година имало толкова много девойки за сватосване, че дори и на някои стари ергени им се приискало да се оженят.

Барло и Вслушан прекарали спокойни дни в селото край езерото. Преди да настъпи зимата те излизали с рибарите, помагали им да хвърлят мрежите си и да пълнят кошовете си. Барло често изкарвал флейтата и свирел край езерото. И ако Зеления е слушал, значи със сигурност се е забавлявал, понеже Барло скоро научил всички ония песни, които се пеели в селото, а това съвсем не било малко.

 

 

Един топъл ден през късната есен те стигнали до острова на Аглая, както се наричала тясната пясъчна ивица в тръстиката, където Йелош бил намерил жена си. Барло и Вслушан сами гребали до там. Те слезли на плиткото, издърпали лодката на сушата и се проснали върху напечения пясък. Известно време наблюдавали патиците, които долетели в извита редица към езерото и накацали близо до тях. Патиците плували около шумолящите тръстикови стебла, гмуркайки се вдигали опашките си нагоре и плахо крякали. Измежду патоците с бляскави сини отражения и кафявите женски, плувала една бяла патица. Вероятно се била измъкнала от някой селянин и предпочела за в бъдеще да живее на свобода, вместо да се пържи в тигана. Или навярно била някое омагьосано същество, помислил си Вслушан. Тук, на скрития от плакнещите се вълни тръстиков остров, всичко му изглеждало възможно.

Барло измъкнал флейтата от чантата си и, вдъхновен от тоя чудноват свят, изсвирил песента за Хубавицата Агла, като я диплел с трели и извивки. Всяка строфа изненадвала с нови обрати. Ала последния тон той оставил да отзвучи продължително като повик, който чакал отговор.

И отговорът дошъл. Току бил свалил инструмента от устните си, когато чули внезапно бучене откъм тръстиката. Нещо топчесто блеснало на слънцето, спуснало се дъгообразно към тях и се търкулнало пред краката им в пясъка. Бил голям, красиво извит охлюв, какъвто не можел да се открие никъде другаде из тези земи. Преди време Вслушан бил дочул веднъж да се разказва за подобен охлюв и на мига познал какво било това.

— Рогът на Тритон — рекъл той изненадано.

Едва бил изрекъл това и чули в тръстиката бълбукане, като от приглушено кикотене.

— Значи вече знаеш какво е това — извикал глас на девойка. — Нашият зелен господар го изпраща на музиканта, в знак на благодарност за хубавата песен. Когато иска да потърси помощ от водата, нека да надуе раковината. Нали умее да свири! — Отново се чул ясно доловим смях, воден плясък и тогава всичко, освен лекото писукане на патиците, които все още претърсвали дъното около острова, пак утихнало. Само бялата патица не се мяркала вече.

На следната утрин се свършило с хубавото есенно време. За една нощ се били надвесели мрачни облаци, а от север задухал леден вятър, който помел и последните жълти листа от клоните. Обширната повърхност на езерото била мътна и сива, а лодките на пристана неспокойно опъвали въжетата, за които били вързани. За тази година риболовът приключил. Мъжете прибрали мрежите и кошовете си, за да ги съхранят през зимата, издърпали лодките на сушата и ги обърнали върху крайбрежния склон с кила нагоре. Малко след това паднал и първият сняг, а на плиткото се образувала тънка ледена кора, която ежедневно растяла навътре в езерото. През дългите вечери хората се събирали по седенки, пеели песни, разказвали си истории или танцували на музиката на флейтата.

Когато през една сковаваща, мразовита заран Барло и Вслушан излезли навън от къщи, видели как Валош издърпвал от обора дълга конска шейна и я подготвял за път.

— Да не би да планираш да пътуваш в тоя студ? — попитал Вслушан.

— Поканени сме на сватба при балдъзата ми в съседното село — рекъл Валош. — Там дъщеря й Валя се омъжва за един рибар. Тя също се числи към потомците на Агла и се говори, че била точно толкова хубава, колкото предшественицата си. Ако ви се ще, можете да заповядате с мен. При такива поводи един музикант е винаги добре дошъл.

Валош услужил на гостите си с няколко кожени наметала, след което те изкарали коня и магарето от обора, докато той впрягал два дребни четинести коня. Натоварил цялото си семейство на шейната, заедно с децата, шибнал с камшика и конете потеглили по широката, непокътната снежна покривка покрай брега на езерото. Барло и Вслушан яздели отстрани до тях.

В дясно от следите им, затрупаната със сняг повърхност на замръзналото езеро, по чиито краища се откроявали скованите силуети на изсъхналите стръкове тръстика, се простирала чак до далечните гористи планини на отсрещния бряг. А когато пресичали тесния залив, снегът за малко поддал под плъзгачите на шейната.

След около два часа Вслушан съзрял в далечината зад снежните преспи над пътя да се издига пушек и едва тогава забелязал, че това били покритите със сняг покриви на съседното село, които надзъртали зад ръба на падината. Валош подкарал конете подвиквайки и оставил шейната да се пързулне по равния склон надолу, та чак пръски сняг се разхвърчали.

Пред една рибарска къща в средата на селото, той спрял шейната и току в същия момент вратата на къщата се отворила. Първо се показал един по-стар мъж, зад него жена с посивели коси и със засмените, кафяви очи на рода на Агла, а след тях и няколко по-млади хора. Барло и Вслушан също били пристигнали, те слезли от животните си и спрели, за да изчакат, докато роднините се поздравявали едни други.

Тогава Валош повел баджанака си към тях и му рекъл:

— Виж Курлош, доведох ти и двама приятели, които са на гости в дома ми за през зимата. Дългият е Барло, музикант, а този с магарето се казва Вслушан и е негов слуга. Надявам се, че двамата са добре дошли на сватбата.

— Музикант, така ли? — казал Курлош изненадано и заразглеждал недоверчиво двамата новодошли. — А на какво свири?

— На флейта — отвърнал Валош.

— Така значи, на флейта — казал Курлош и загледал още по-мрачно от преди.

— Да, на флейта свири — рекъл Валош. — Че откога си против хората, дето свирят на флейта?

— Трябва да говоря с теб, преди да ги поздравя като гости — отвърнал Курлош, придърпал шурея си настрана и му заговорил тихо. Вслушан забелязал, че Курлош постоянно поглеждал към Барло, докато Валош поклащал глава и се опитвал да го успокои. Най-сетне Валош рекъл на висок глас:

— Аз гарантирам за двамата си гостенина. Хайде сега да влизаме, че да се постоплим.

Курлош изглежда все още се колебаел, но после се запътил към гостите и рекъл:

— Заповядайте в дома ми и се стоплете, защото сте яздили дълго в студа. — Вслушан много добре усетил, че домакинът не ги поздравявал като гости и се зачудил какво толкова против тях можел да има този човек.

Щял скоро да научи. Най-напред едно момче поело животните им и ги отвело в обора зад къщата. През това време Лагош разпрегнал конете от шейната и го последвал. После Барло и Вслушан прекрачили прага на едно преддверие. Там те свалили поръсените си със сняг кожуси и били поведени от домакина към стая, където миришело на пушек от огъня, който горял в огнището в ъгъла.

Веднага след като седнали на пейката край огъня, Валош рекъл:

— Сигурно сте се почудили на странния поздрав на зет ми. Нека ви обясня неговото недоверие. Той твърди, че преди няколко дена го посетил мъж, който разказвал, че в околността обикалял някакъв флейтист, на когото не можело да се има доверие. Той всъщност бил избягал коняр, а езикът му бил отрязан, понеже бил ограбил господарите си, а и държал размирни речи. С него яздел момък, дето бил подмолен и зъл. Трябва да си призная, че някои неща съвпадат, но вече ви познавам достатъчно добре и не мога да допусна останалото.

Наместо отговор, Барло допрял флейтата до устните си и изсвирил откъс, при който Вслушан веднага видял как вълци бродят из гората. Той вече си бил помислил същото и рекъл на Курлош:

— Позволи ми да ти задам няколко въпроса.

— Вие двамцата имате странен начин да се разбирате помежду си — рекъл Курлош. — Обаче питай. Ако имам отговор, ще ти го дам.

— Мъжът, дето е разправял всичко това, с вълча кожа ли бе облечен? — попитал Вслушан.

— Да — отговорил Курлош. — Но това не е нещо необичайно за сезона.

— Очите му жълтеникави ли бяха? — продължил Вслушан.

Курлош погледнал изненадано.

— И това е така — рекъл той. — И ние се позачудихме как може човек да има такива очи.

— Нека ти задам и третия въпрос — рекъл Вслушан. — Остана ли да пренощува?

— Не — рекъл Курлош. — Въпреки че към привечер му предложих постеля, той пожела да си тръгне. Стори ми се, че изведнъж се разбърза доста и аз се запитах къде ли ще ходи през нощта. Понеже слънцето вече бе близо до хоризонта, когато изчезна.

Вслушан погледнал Барло, и когато оня кимнал, рекъл:

— Значи знам кой ти е бил на гости. Радвай се, че не е останал и за през нощта.

— Както и да е — казал Курлош. — Нека сега да разбера, дали е имал предвид вас и дали всичко, разказано от него, е вярно.

— Да — рекъл Вслушан. — За нас е говорил. И всичко онова, което е разказал за господаря ми, не е измислица. Обаче ще съдиш другояче, когато научиш цялата история.

— Тъй като изслушах Жълтоокия, трябва да дам думата и на теб — рекъл Курлош. — Наясно съм с това, че всяко нещо има две страни. Ще се разбере дали твоята е по-добрата.

После Вслушан разказал накратко за Гиза и рунтавите й слуги и отбелязал също, без да се щади, че той самият бил изрекъл присъдата над Барло и как се било стигнало дотук, че сега яздел с него из страната като негов слуга.

Курлош се замислил за миг, щом чул това, а после рекъл:

— Това, че признаваш така открито вината си за нещастието на Барло, прави историята ти правдоподобна. А ако е вярно това, което казваш за произхода на Жълтоокия, то тогава подобна откритост за него наистина би била чужда. Той по-скоро е очаквал отново да обвиниш Барло, понеже вълчият нрав не може да си представи, че някой се разкайва за постъпката си. Само още едно нещо искам да науча. Ти спомена някакъв камък, който Барло бил присвоил. Носиш ли го още с теб?

— Да — рекъл Вслушан.

— Склонен ли си да ми го покажеш? — попитал Курлош.

— С удоволствие — рекъл Вслушан, измъкнал торбичката и извадил камъка си.

Курлош зяпнал проблясващия камък в ръката на Вслушан и поклатил глава, сякаш предчувствието му се било потвърдило. — Така си и знаех — рекъл той. — Това е Камъкът на Арни.

— А ти какво знаеш за Арни? — попитал изненадано Вслушан. — Срещал ли си го някога?

— Да — отвърнал Курлош. — Преди много години. Но сега не е време за тази история. Нека първо да отпразнуваме сватбата. Довечера обаче ще ти разкажа при какви обстоятелства видях за пръв път камъка.

— Сега вярваш ли ми? — попитал Вслушан.

— Да — казал Курлош. — И ви приветствам с добре дошли в дома си.

Веднага след това всички те се изправили, понеже булката влязла в стаята. Първото нещо, което Вслушан видял, били засмените, кафяви очи върху светло, тясно лице. Аглая сигурно е изглеждала по същия начин, помислил си той. И таз девойка също изглеждала като чуждоземка сред широкоплещестите, грубовати рибари. Била облечена в дълга, подобна на риза одежда, богато избродирана с плетеници от цветни шарки, а в косите й проблясвала сребърна булчинска диадема, инкрустирана със седефени мъниста. Курлош хванал девойката за ръка и се обърнал към вратата, която отново била затворена след нея. Изведнъж отвън се почукало и Курлош извикал:

— Кой е?

— Един рибар — обадил се отвън мъжки глас.

— Как ти е името? — попитал Курлош.

— Даглош — рекъл гласът.

— И какво желаеш? — попитал отново Курлош.

— Искам дъщеря ти Валя за своя жена — отвърнал мъжът зад вратата.

— Тогава влез, за да те видя — рекъл Курлош.

Вратата се отворила и един млад момък, облечен с плетена синя жилетка над грубите си рибарски панталони, прекрачил прага. Следвала го двойка възрастни хора, за които Вслушан предположил, че са родителите на Даглош.

Курлош заоглеждал младежа, все едно никога не го бил виждал, а после рекъл:

— Наистина приличаш на мъж, който може да изхранва семейство. Тук до мен стои дъщеря ми Валя. Погледни я добре, ако искаш да я вземеш за жена.

Даглош се засмял и рекъл:

— Вече съм я виждал.

Тогава Курлош повикал жена си, която до този момент стояла отзад, хванал и нея за ръка и казал на Даглош:

— Сега погледни Гурла, майката на Валя, понеже един ден, когато и тя стане на нейните години, също ще изглежда по този начин. Забелязваш ли побелялата й коса, набръчканите й страни и отпуснатите й устни? Е, още ли я искаш?

— Да — рекъл Даглош, — защото ще е хубаво да споделя живота си с жена с такива весели, кафяви очи.

— Тогава се погрижи за това, тези очи никога да не се натъжават — рекъл Курлош, — защото аз ти поверявам Валя.

— Почакай! — рекла майката на Даглош, — още не сме стигнали дотам. Защото сега аз ще питам теб Валя, дали наистина искаш този мъж? Знаеш ли, че е лековерен, освен това е избухлив и голям самохвалко? Наистина ли искаш да вземеш за съпруг този развейпрах?

— Да — рекла Валя. — Искам го такъв, какъвто е.

— Ще го искаш ли и тогава, когато стане като баща си? — попитала майката на Даглош. — Погледни добре мъжа ми, така, както стои тук с набръчкания си врат и изкривените си ръце. Я виж как му виси панталонът на мършавия хълбок! Тогава още ли ще го обичаш?

Наместо отговор Валя пуснала ръката на Курлош, насочила се към бащата на Даглош и го целунала по устата. Тогава погледнала майка му със засмените си кафяви очи и рекла:

— Няма нужда да хулиш повече семейството си. Сега даваш ли ми сина си?

Майката на Даглош се засмяла и рекла:

— Абе, ти май ще вразумиш момчето ми. Поверявам ти го.

Вслушан останал с впечатлението, че тази странна беседа била водена по строго определен обичай, който вече бил изпълнен. И щом майката на Даглош изрекла последните думи, станало така, сякаш магията била развалена. Всички се засмели шумно и започнали да говорят помежду си, докато Гурла подканвала гостите да сядат на сватбената трапеза.

Редицата от блюда няма нужда да се описва тук. Достатъчно е да се каже, че имало не само риба. Гурла все пак се била постарала да покаже на сватовете си, че и в тая къща хората ги бивало в кулинарията.

Когато всички хубавичко похапнали, момичетата започнали да пеят. Това били същите песни, които Вслушан вече бил слушал в селото на Валош, само че сега разбрал, че можело и да се танцува на тях. Масите и столовете били избутани встрани, за да се освободи място за младите хора. Тогава момците и девойките заскачали и затропали в кръг, та чак стаята се разтресла, а прахта, която вдигали, затанцувала, проблясвайки във фокуса на проникващите през прозореца слънчеви лъчи.

След един от развихрилите се рибарски танци, всички се проснали изтощени по пейките. Тогава Барло извадил флейтата си и засвирил все песни, които бил чувал при хората на Валош, даже и такива, които тук все още не били познати. Всички се учудили, как ставало така, че се разбирало съдържанието на песните му, без някой да пее.

— Та ти без език говориш по-ясно, отколкото някой, който много бръщолеви и при все това нищо умно не казва — рекъл Курлош. — Трябваше да засвириш, когато те сметнах за избягал крадец и щях веднага да те приема като гост.

Така изминал следобедът, а когато на трапезата била наредена не по-малко пищна вечеря и никой нямал желание да стане от мястото си, Курлош се обърнал към Барло и Вслушан:

— Е, сега настъпи моментът да научите, при какви обстоятелства видях за първи път Камъка на Арни. И той започнал с:

Историята за Арни и Хората при езерото

Когато се случиха тези събития, аз бях отскоро задомен. Една пролетна утрин, още преди да бе настъпил денят, бяхме излезли за риба навътре в езерото. Времето беше подходящо, затова никой, който можеше да държи гребло или да хвърля мрежи, не бе останал в селото. Риболовът ни продължи цял ден и когато привечер загребахме към къщи, изпяхме няколко песни за Зеления, тъй като уловът беше богат.

Вече се смрачаваше, когато се добирахме до пристана. Обаче колкото повече се доближавахме, толкова по-необичайно ни се струваше всичко: Никой не чакаше на брега, никакви деца и никакви жени. И тогава някой съзря зад една от къщите конете от степите.

— Плячкосниците! — чу се вик. В същия момент те вече бързо приближаваха брега, десет, двайсет, трийсет и повече мъже. Накрая застанаха с разкрачени стойки и разпокъсани кожени дрехи в дълга редица покрай водата и се закискаха така, че плитките им се замятаха.

— Добър ли беше уловът? — провикна се един, който говореше езика ни. — Излизайте най-сетне на брега, че сме пригладнели! Вече имаме жените ви, пък и всичко останало. Липсва ни само прясна риба — и пак се закискаха и се заудряха по бедрата от смях.

През това време ние вече бяхме обърнали кръгом и не знаехме какво да сторим. Някои искаха веднага да слязат на сушата и да отидат при семействата си, но трябваше да проумеят, че не бихме могли да се справим с тази банда Плячкосници, ако трябваше да газим невъоръжени от лодките си до брега. Най-накрая решихме първо да гребем към вътрешността на езерото и да помислим на спокойствие, какво бихме могли да предприемем по-нататък; понеже докато бяхме във водата, Плячкосниците нищо не можеха да ни сторят.

Мога само да ви кажа, че нощта бе дълга. Най-напред насочихме лодките си към съседното село, слязохме на тамошния бряг и вдигнахме хората от постелите им. Но нямаше начин да останем там, защото Плячкосниците още на следващата заран щяха да са тук. И така, всички се качихме в лодките и помъкнахме със себе си всичко, което можеше да се носи. Жените, децата и покъщнината отнесохме на острова на Аглая. Плячкосниците нямаше да ги намерят в тоя храсталак от тръстика. Трябва да знаете, че колкото и да са бързи на конете си в степите, те не обичат много водата. След това отново загребахме към откритото езеро и зачакахме на сигурно разстояние какво ще се случи в селото.

Докато бе тъмно, всичко остана тихо. Поне все още не бяха подпалили домовете ни, си мислех тогава. Това обаче не бе голяма утеха, като си представях какво може да се случи с жена ми и с всички останали в селото. После бавно се развидели и ние видяхме в утринния здрач как един-единствен човек тръгна към пристана, отвърза една лодка и загреба към нас. Скоро разпознахме Плячкосник, защото плитките, които висяха отдясно и отляво над слепоочията му, не можеха да се сбъркат.

— Тоя ще го пребия, ако се доближи — обади се един.

Обаче Рулош, който по онова време беше старейшина в селото, каза:

Не ще сториш това, защото така няма да ни направиш услуга. Щом този човек идва сам, навярно ще иска нещо от нас, пък и е наясно, че така попада в ръцете ни. Нека първо чуем какво е намислил. Във всеки случай така ще се сдобием със заложник, който може да ни е от полза.

Всички се съгласихме, че е така и спокойно наблюдавахме как мъжът усилено гребеше. Забелязваше се, че не е свикнал да борави с греблата и някои се подсмихваха, задето оня се напъваше и постоянно се отклоняваше от курса. Когато се доближи, пусна греблата да се носят във водата и вдигна ръцете си, за да ни увери, че не е въоръжен и идва с мирни намерения.

— Казвам се Арни — рече той. — С кой от вас мога да преговарям?

— С мен — рече тогава Рулош и с няколко тласъка на греблата доближи лодката си до неговата. — Какво имаш да ни казваш?

— Оставям се доброволно в ръцете ви — каза Арни. Впрочем това вече ни бе ясно, но въпреки всичко се изненадахме да чуем тези думи от устата му, понеже не бе в природата на Плячкосниците.

— Ако кроиш нещо коварно — рече Рулош, — щастието няма да ти се усмихне. Знай, че на това място езерото е доста дълбоко. А пък и с нашите тежки гребла може не само да се гребе.

— Няма нужда да ме заплашваш — отвърна Арни, — макар да разбирам, че ми нямаш вяра. Но помисли само — какво бих могъл да предприема сам срещу всички вас?

— Добре е, че си го разбрал — продължи Рулош. — А какво тогава искаш от нас?

— Може и да ти се стори странно — рече Арни, — но искам да ви кажа начин, по който можете да си върнете жените и децата, заедно с цялото си имущество.

Рулош най-напред сякаш си глътна езика. Той огледа Арни от главата до петите, а после рече:

— Това определено е странно предложение от един Плячкосник. Ти самият да не би да си просто пленник, който не се числи към племето или какво те кара да вършиш това?

— Не е толкова лесно за обяснение — рече Арни, — но наистина съм част от племето. Аз съм брат близнак на хана.

— Тогава поне сме направили добър улов с теб — рече Рулош. — Ще те взема за заложник, а брат ти трябва да те замени срещу хората и имането ни.

Арни съвсем не се противопостави на тези думи, а само кимна нетърпеливо с глава, сякаш Рулош не е с всичкия си.

— Точно това бях намислил — рече той. — Но няма да е много лесно, тъй като Плячкосниците си имат собствени закони и при замяната на заложници важи следното — човек за човек, а не човек за вещи. Аз обаче искам да си получите обратно и имуществото.

Рулош още повече се обърка и не знаеше какво да си мисли за този чудноват човек.

— Абе, то аз не разбирам защо вършиш това — каза той, поклащайки глава, — обаче я ми обясни сега, какво трябва да направим.

— Нали за това съм дошъл — отвърна Арни, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Трябва да предложите на брат ми Хунли една игра.

— Игра ли? — попита Рулош изненадано. — Че каква игра?

— Ами, например шах — рече Арни. — При нас в такива случаи шахът се счита за много подходящ. Трябва да знаете, че за Плячкосниците е срам и позор, ако откажат да играят, без значение колко висок е залогът. Нужно е само противникът да се намира в равностойно положение, а при вас това е налице, щом съм ви заложник. Само заради това съм дошъл при вас — за да може брат ми да ви признае за противници.

— Какъв откуп предлагаш? — попита Рулош.

— Всичко, което племето ви отне — рече Арни. — За хана ще е голяма чест да играе за такъв висок залог.

— А ние какво да предложим? — попита Рулош.

— Самите вас, така, както сте ми насядали тук — отвърна Арни, сякаш нямаше какво толкова да му се мисли.

— То хубаво — рече Рулош, — ама никой от нас не може да играе шах. За какво ще ни послужи това иначе толкова великодушно предложение, когато загубата ни е в кърпа вързана и по този начин попаднем в ръцете на брат ти? На мен ми се струва, че цялата работа е коварен опит без никаква съпротива да ни направите пленници на Плячкосниците.

— Трудно е да те убедя в добрите си намерения — рече Арни. — Обаче не са ти известни обичаите ни. Онзи, който предложи играта, изобщо не е длъжен да играе, а може да посочи свой заместник. И този заместник ще бъда аз.

— Тук пак се крие някаква уловка! — рече Рулош. — Първо ще ми се изплъзнеш от ръцете като пленник, като се изправиш срещу брат си в играта. Освен това можеш спокойно да го оставиш да спечели.

Сега Арни за пръв път се възмути.

— Изобщо ли не схващате правилата на играта? — попита той. — Как е възможно тогава да имате такъв подреден живот в селището си? Когато една игра се уговори веднъж, отпада всяка враждебност между противниците и никой няма правото да предприема нещо извън играта, което е в ущърб на другия. Освен това едно от най-позорните провинения е, да не вложиш цялото умение, на което си способен.

Плячкосниците сигурно изглеждат в очите ви неособено достойни за доверие, но можете да бъдете сигурни, че се придържат към собствените си закони.

— И кой ми гарантира, че не лъжеш? — попита Рулош.

— Никой — отвърна Арни. — Трябва да ми повярваш.

— Това ми е ясно — рече Рулош, — ама кажи ми как да повярвам на един Плячкосник, чиято банда току-що е нападнала селото ми?

— Ти наистина си недоверчив човек — рече Арни. — Но си в правото си, щом като говориш от името на хората си. Нека сега заложа нещо, с което иначе при никакви обстоятелства не бих се разделил. — Бръкна в една кожена торбичка, която висеше на колана му и извади от там някакъв камък. Така, както го държеше в дланта си, в сърцевината му заблещука цветен кръг с формата на око. — Сега ти го давам като залог, че ще играя честно за вас.

Рулош взе камъка и го заразглежда. После разказваше как през тези няколко мига цялото му недоверие се стопило. Той се бил вгледал в камъка, като в око, и после внезапно повярвал, че се вглеждал в лицето на една старица, чиито очи наподобявали това на камъка. Без да изрича нито дума тази жена го заставила да се довери на Арни. Във всеки случай след известно време той отново вдигна поглед и рече на Арни:

— Сега знам, че имаш почтени намерения. Поверявам съдбата на селото си в твоите ръце. — Той завърза камъка в една кърпичка и го пъхна в чантата си.

От този момент нататък Рулош се съветваше с Арни, сякаш бе един от нас. По негов съвет Рулош загреба към селото заедно с двама от своите хора и Арни, който се бе прехвърлил в лодката му, до мястото, което все още бе извън обсега на стрелите. Там той забави ход, изправи се и завика Хунли. След малко ханът се показа между къщите и попита Рулош какво иска.

— Хан Хунли! — рече Рулош. — Знаеш ли, че взех брат ти Арни за заложник?

— Щом твърдиш това, трябва да ми покажеш пленника си — отвърна ханът.

Тогава Арни се изправи в лодката и се показа на брат си.

— Какво те е прихванало, Арни? — ядосано се развика Хунли. — Защо си се оставил в ръцете на тези рибоядци?

— Ти знаеш мнението ми — извика Арни. — Сега обаче се разбери с Рулош, ако не искаш да поемеш позора върху плещите си, като предоставиш брат си на тези рибоядци, както ги наричаш.

— Вече виждам, че си ме поставил в неудобно положение, Арни — извика Хунли. — Хайде, Рулош, кажи ми как мога да откупя брат си?

— Бих могъл да го заменя срещу жените и децата ни — провикна се Рулош.

— Искаш ли? — викна Хунли. — Бих ти ги дал.

— Вярвам ти — изкрещя Рулош. — Но толкова евтино ли оценяваш брат си, че да го замениш за някакви си жени и деца на рибоядци? На мен ми се струва, че за брат ти има по-подходяща цена.

— Доста си безсрамен — изкрещя Хунли. — Казвай какво искаш да получиш най-сетне.

— Предлагам ти една игра — викна Рулош.

— Каква игра? — попита Хунли.

— Шах — кресна Рулош.

Тогаз Хунли се изсмя с цяло гърло.

— Ти се шегуваш, рибарю — викна той. — Да не би да искаш да ме биеш на шах?

— Това ще стане ясно — извика Рулош.

— Какъв е залогът? — рече Хунли, без да скрива задоволството си от този развой на събитията.

— Хората ми там в лодките срещу всичко, което ни отнехте — викна Рулош.

— Тази игра ми харесва — провикна се Хунли. — Приемам предизвикателството.

— Сега може да извикаш хората си и да слезеш с тях на сушата — рече Арни на Рулош. Докато играта не приключи, сте застраховани срещу всякаква враждебност.

Докато рибарите завързваха лодките си на пристана, ханът нареди да приготвят игрището. На брега беше разпънат скъп килим, а един от подчинените на Хунли постави в центъра дъска за шах с прекрасно издялани от слонова кост фигури, украсени с тъмнозелен нефрит. Плячкосниците забиваха от двете страни копията си като правоъгълник и опъваха по тях кожен ремък. После извикаха рибарите да застанат заедно с Арни от едната страна на ограденото място. От другата Хунли нареди да се подредят жените и децата на селото. Двете свободни страни на килима бяха заети от конниците. Щом всичко бе подредено, Хунли пристъпи напред и призова Рулош да заеме мястото си пред дъската за шах.

— Ще назова заместник, който да играе вместо мен — рече Рулош.

— Добре, имаш право на това — отвърна Хунли. — Кой да те замести?

— Предполагам, че предпочиташ по-опитен играч, отколкото съм аз — рече Рулош. — Заместникът ми се нарича Арни.

— Сега разбирам дързостта ти да ме предизвикаш — каза разочаровано Хунли. — Ти ли си скроил тази хитрост, Арни?

Арни излезе от правоъгълника на рибарите и отвърна спокойно:

— Нещо от предложението на Рулош противоречи ли на правилата?

Хунли го погледна гневно и рече:

— Арни, ти много добре знаеш, че това не противоречи на правилата. Но нормално ли е според теб да играеш тук срещу мен?

— Не е ли обичайно да играят двама Плячкосници един срещу друг? — попита Арни. — Ние двамата не сме ли играли много пъти шах един срещу друг? Или те е страх да не загубиш играта и затова се опитваш да се измъкнеш?

Хунли замахна с ръка във въздуха, сякаш искаше да отбие всичките въпроси на Арни.

— С теб не може да се спори, Арни — рече той. — Ела най-после насам, за да започваме.

Тогава Арни пристъпи върху килима и седна пред дъската от страната на рибарите, докато Хунли зае мястото от другата страна.

— Нека хвърлим чоп кой да направи първия ход — рече Арни. Тогаз Хунли повика един от конниците си и го накара да определи играча по правилата на играта. Мъжът взе една бяла и една зелена фигура от дъската, скри и двете зад гърба си, след което протегна напред стиснатите си юмруци.

— Ти избери пръв, Хунли — рече Арни. — Понеже аз играя от страната на подстрекателя.

— Не е необходимо да ми го напомняш — рече сърдито Хунли и посочи десния юмрук на мъжа. Онзи разтвори дланта си и в нея лежеше бялата фигура.

— Ти си на ход — рече хладнокръвно Арни, повдигна дъската от килима и я завъртя, понеже белите фигури бяха откъм неговата страна.

— Това, че брат му ще е първи на ход, лошо ли е за Арни? — попита един.

— Не знам — рече Рулош. — Веднъж бях свидетел на друга игра и там беше лошо, ако човек не беше пръв.

Въпреки че не разбирахме смисъла на играта, всички наблюдавахме с интерес как двамата братя започнаха да местят фигурите по дъската. Известно време играха мълчаливо, местеха фигурите от поле на поле, без да се случва нищо забележително. Притаихме дъх, когато Хунли взе една от малките фигури на Арни. Обаче със следващия си ход Арни отне една от тези на Хунли и изравни резултата. Когато същото се повтори, вече не се вълнувахме толкова. Но после Хунли взе една от нефритено зелените фигури на Арни и постави на нейно място един от белите си коне. На нас ни се стори, че нещата вървят на зле, защото той се засмя и рече:

— Това как ти се струва, Арни?

Обаче Арни само отвърна:

— Често си се заблуждавал от този ми ход, Хунли — и премести косо по дъската друга фигура. — А сега се опитай да излезеш от това положение — рече после той.

Хунли сбърчи чело и дълго гледа дъската. После повдигна глава и рече:

— Защо играеш за тези рибоядци, Арни? Не ми ги разправяй тия, че вече сме били играли един срещу друг, защото не това е причината.

— Напротив — отвърна Арни. — Това е причината. Ние винаги сме играли един срещу друг, и не само върху дъската за шах.

— Да — рече Хунли. — Не за пръв път ми заставаш на пътя. И тук ли имаш приятел, както тогава при тинеядците?

— Може би ще намеря такъв — рече Арни, обърна се назад и каза на Рулош: — Ще ме приемеш ли тази вечер като гост в Дома си?

Рулош го погледна изненадано и рече:

— Ако все още имам дом, нека ти си първият гост, който ще поздравя там, Арни.

Арни му кимна и рече:

— Благодаря ти, Рулош.

После отново се обърна към брат си и каза:

— Ти си на ход, Хунли.

Хунли премести една фигура, която носеше царска корона, а със следващия си ход Арни му отне една с венец на главата.

— Взе царицата ми — рече Хунли вбесен, — това обаче далеч не значи, че си ме бил. На женско тъй или иначе не може да се разчита.

— Тук мненията ни също се разминават, Хунли — рече Арни. — Ти обаче можеш да ми покажеш как ще се справиш без царицата си.

— И ще го сторя — рече Хунли и с това се постави началото на истинско клане. Яростта му накара вената на челото му да се налее с кръв и той се развихри, като някой побеснял от гняв. След всеки ход нефритено зелените фигури ставаха жертва на атаките му, но в този двубой Арни не му оставаше длъжен, защото и белите фигури изчезваха малко по малко от полетата. Най-накрая върху дъската останаха шест или седем фигури и Хунли, който пак беше на ход, премести встрани последния си топ и рече:

— Шах! Сега се опитай да спасиш царя си, Арни.

Аз се стреснах от тези думи и вече си представих всички ни като роби на хана, обаче Арни се усмихна и каза:

— Неразумен си, Хунли. Да не би да забрави царицата ми? Тя умее да пази своя цар. Добре ще е да си върнеш хода.

— Винаги си под закрилата на жени, Арни — рече горчиво Хунли. — И то не само в играта. Не те ли е срам да стоиш под женска закрила?

— Не — рече Арни. — Ти срамуваше ли се, когато Урла ти отреди честта да бъдеш хан.

— Тази чест ми се полагаше и без нейната присъда — рече Хунли. — Обаче схванах коварството й едва тогава, когато онзи камък те докара дотам, винаги да се изправяш насреща ми. И: не само срещу мен, ами и срещу племето. Това бе късното й отмъщение за смъртта на мъжа й. Още ли не си го разбрал?

— Знам само, че ти никога не ще проумееш идеята на Урла — рече Арни. — Камъкът не може да промени това, че съм част от племето. Та нали яздя с вас? Обаче откакто го нося със себе си, се питам, дали не може да се живее и по друг начин, освен чрез грабежи и убийства. Оттогава насам се натъквам на приятелства, които ти уважаваш не повече от заек, който пронизваш със стрела в степите, за да го изпечеш на огъня.

— И ти самият вече говориш бабини деветини — рече Хунли. — А на това те научи онази хитра магьосница.

— Не забравяй, че тя е спасила живота на баща ни като дете, въпреки че нашите току-що са били убили мъжа й — рече Арни.

Тогава Хунли викна:

— Ами да го беше оставила да замръзне! Тогава някой друг е щял да стане хан. Това е нямало да промени живота на Плячкосниците. Но постъпката й до такава степен размекна сърцето на баща ни, че той ходеше да иска съвети от нея. И така тя си е избрала теб, за да унищожи съществуването ни.

— Казваш го от яд — рече Арни. — Защото ти е ясно, че аз не целя това. Милея за племето толкова, колкото и ти самият.

— Я ми кажи тогава, как да оцелеем, когато ни пречиш да правим набези? — каза Хунли.

— И аз все още не знам как — отвърна Арни. — Понеже тайната на моя камък не може да се разкрие за толкова кратко време. Навярно целият ми живот не ще бъде достатъчен. Но няма да престана да я търся. Сега ще върнеш ли хода си назад?

— Няма! — извика Хунли. — Та и аз да стана роб на проклетата добрина на Урла ли? — Помете гневно останалите фигури от Дъската и закрещя на конниците. Всички се разтичаха, яхнаха конете си и скоро след това племето бе изчезнало от селото.

По-късно Арни ни разказа коя била тази Урла и как той бил избрал камъка. Но тогава ние все още не разбирахме това, което си бяха наговорили двамата братя. Стояхме така в ограденото място, както и жените и децата ни отсреща, и зяпахме Арни, който седеше на килима и събираше разпилените фигури. Той изглеждаше потиснат от този завършек, макар очевидно да беше спечелил играта. След това стана и рече:

— Прибирайте се по домовете си. Племето продължи нататък и през тази една година няма да се върне повторно на същото място.

Едва тогава разкъсахме огражденията и се втурнахме към семействата си. Само Рулош пристъпи към Арни, издърпа кърпичката от джоба си, развърза я и върна Камъка на Арни.

— Ти удържа на думата си, Арни — рече той. — Сега те каня да бъдеш гост в дома ми.

Арни остана при него три дена, след което последва племето си.