Триша Рейбърн
Черни води (19)

Глава 19

— Слава богу!

Застанах на вратата на кухнята все още с ключовете от колата в ръка. Мама се хвърли към мен, притиснала ръка към гърдите си.

— Минава полунощ — добави тя.

— Обадих ти се три пъти — отговорих, — за да ти кажа, че ще закъснея; за да ти кажа, че още ще закъснея и най-накрая да ти кажа, че вече тръгвам от ресторанта.

Тя ме стисна в прегръдката си.

— Ти си добра дъщеря. Но от последното ти обаждане минаха четиридесет и пет минути.

Докато прегръщах мама, надзърнах към дневната. Татко стоеше между дивана и масичката за кафе и толкова силно стискаше чашата с вино, че дори през една стая виждах побелелите му кокалчета.

— Съжалявам. — Дръпнах се от мама, за да не усети как учестено бие сърцето ми, докато я лъжа. — Колата на Пейдж не запали и трябваше да я откарам до тях.

Мама въздъхна. Татко кимна. А аз си мислех за истинската причина за закъснението — параноята така ме тресеше, че смених посоката осем пъти, щом видех фарове зад мен, за да заблудя евентуалните си преследвачи. Успях да се откъсна прекалено лесно, което означаваше, че може би не са ме следили, но въпреки това пътят от ресторанта на Бети до нас, който обикновено траеше петнайсет минути, сега ми отне тройно повече време.

— Нали вече съм тук. — Опитах се гласът ми да прозвучи безгрижно. — Напълно съм изтощена. Май само ще поплувам и отивам в леглото.

Целунах мама по бузата и тръгнах към татко да кажа лека нощ и на него. Когато приближих, той сложи ръка на рамото ми. Жестът му беше едновременно нежен и твърд.

— Искаме да поговорим с теб — каза.

— Не може ли да почака до утре сутринта? — попитах, защото гласът му беше сериозен, а аз не знаех дали ще понеса още драматични преживявания тази вечер. Освен това обещах да звънна на Саймън, щом се прибера, защото той се тревожеше не по-малко от родителите ми, знаех го.

— Боя се, че е невъзможно. — Татко посочи фотьойла от другата страна на масичката за кафе. — Седни, моля те.

Погледнах към мама, която взе чашата си с вино и седна до татко на дивана.

— Празнуваме ли нещо? — попитах, отпускайки се на стола. Родителите ми винаги пиеха по чаша вино на вечеря, но вечерята беше свършила преди часове. Обикновено по-късно след това минаваха на безкофеиново кафе или чай.

— Може да се каже — отвърна мама.

— Не ми се виждаш щастлива — казах.

— Имаме оферта. — Татко свали очилата, приведе се напред и пъхна събраните си длани между коленете. — Става дума за къщата край езерото.

Противоречието между печалните лица и изборът на питие най-после намери своето обяснение. Сърцето ми едновременно подскочи и се сви.

— Това е добра новина, нали? — попитах. — Но в същото време и тъжна, защото къщата вече няма да е наша… Поне грижите ни ще са с една по-малко.

— Наистина е добра новина. — Мама потри ръка в гърба на татко. — Което ще рече, че нямаме повече работа тук.

Отново се почувствах объркана и недоразбрала.

— Какво искаш да кажеш?

— След като продадем къщата край езерото, вече нищо не ни задържа тук — каза татко, сякаш това обясняваше всичко.

— Тук? — повторих. — Говориш за тази къща, или за Уинтър Харбър изобщо?

— И за двете — намеси се мама.

— Извинете — тръснах глава, — но нещо не разбирам. Та ние току-що купихме тази къща. Мамо, ти току-що завърши обзавеждането. Ако е трябвало да останем само докато продадем къщата край езерото, защо беше всичко останало?

Опитвах се да остана спокойна и разсъдлива. В противен случай трябваше да се метна пак на джипа, да отида при Саймън и да се закопчая за него с чифт белезници.

Вместо да отговори, мама взе бутилката вино от масичката. Проследих движението й и забелязах вестника, послужил за подложка. Заглавието на първа страница крещеше:

ЕРИКА АНДЕРСЕН, 28, ОТКРИТА МЪРТВА КРАЙ КИНОТО В УИНТЪР ХАРБЪР. МЕСТНИ ЖИТЕЛИ И ТУРИСТИ В ПАНИКА. ПОЛИЦИЯТА ТРЕСКАВО ТЪРСИ УЛИКИ

— И искате да се махнете заради това? — попитах.

— Виждаш ли някоя по-добра причина? — тихо отвърна татко.

Сещах се за различни причини — че преди жертвите бяха мъже, а сега са жени — но те не бяха по-добри.

— Решихме да не прибързваме, когато откриха първото момиче — продължи татко с треперещ глас, — но след този случай повече не можем да чакаме.

— Ванеса — наведе се мама към мен, — досега мислехме, че всичко лошо е останало зад гърба ни.

— Но сега не са… — Спрях насред думата. — Сега не е като миналото лято.

— Няма значение — отвърна мама. — Стават неща, които не би трябвало да се случват. Ако имаше и най-малък признак, че подобно нещо е възможно, никога не бихме се върнали.

— Не можем да си позволим да те изложим на опасност — добави татко.

— Изобщо не съм изложена на опасност. Добре съм. Нещо повече — чувствам се великолепно. — Посегнах към лампата до стола си и я запалих. — Вижте — не изглеждам ли прекрасно? Не съм ли здрава?

— Наистина си прекрасна — призна мама, — но…

— Това е защото вие сте тук. Защото плувам в океана и дишам солен въздух. Тук е мястото ми, тук имам нужда да бъда. По-опасно ще е да се върна в Бостън, отколкото да остана тук.

— Не е нужно да се връщаме в Бостън. — Татко погледна към мама и тя кимна. — Мислехме да опитаме в Калифорния или в Орегон, а защо не и на Хаваи. Нищо не пречи да сме край океан чак до края на лятото, просто няма да е Атлантическият, а ще е Тихият океан.

Очите ми се навлажниха.

— Ами Пейдж?

— Тя е най-добрата ти приятелка — каза мама — и ще те разбере. Дори може да дойде с нас, стига да иска.

— Не може да остави ресторанта. — Поех си дълбоко въздух и преглътнах сълзите. — А какво ще стане с Шарлът.

— Тя и без това нямаше намерение да се задържа дълго тук — отвърна татко. — Ти сама го знаеш.

Сведох глава. Сълзите покапаха в скута ми. Не им обърнах внимание.

— Колкото до Саймън — започна меко мама, като опипваше почвата, предполагайки съвсем правилно за какво мисля в момента, без да смея да го изрека, — той също би те разбрал.

— Той може ли да дойде с нас? — попитах.

Мама се поколеба.

— Не съм сигурна, че това е добра идея. Вие двамата рано или късно ще трябва да се сбогувате. Може би така ще е по-безболезнено.

Но нямаше да е така. Раздялата със Саймън, дори за ден, винаги ми причиняваше болка.

Само че не можех да обясня това на родителите си. Дори да намерех точните думи, те едва ли биха го разбрали. И макар че щяха да се чувстват виновни заради това, пак не биха се съгласили да останат.

Имаше само едно нещо, което можеше да ги убеди.

— Джъстин — прошепнах.

Татко се дръпна назад. Мама тихичко ахна.

Представих си образа на сестра ми, заразителната й усмивка, блесналите от вълнение очи. Почти я виждах как се крие в съседната стая и шепне пред миниатюрен микрофон, който беше свързан със слушалка в ухото ми. Щях да чувствам вина заради онова, което се канех да кажа, ако то не беше отчасти истина и ако не бях сто процента сигурна, че Джъстин би ме подкрепила във всичко.

— Страшно ми липсва — продължих.

Мама скочи от мястото си, заобиколи тичешком масичката, и приседна на подлакътника на моя фотьойл.

— Разбира се, че ти липсва. И с нас е така.

— Имам чувството… знам ли… че като съм тук, съм някак по-близо до нея. Сигурно защото това е мястото, където за последно бяхме заедно. Навярно звучи глупаво, но…

— Точно така звучи наистина. — Мама ме прегърна през раменете и ме целуна по главата.

Поех си дълбоко въздух.

— Затова ще ми е много трудно да замина. Не мога да си представя да прекарам лятото на място, където не съм била заедно с Джъстин. Нали всяка лятна ваканция идвахме точно тук. Едно е да се преместим от къщата край езерото в тази къща, но съвсем да напуснем Уинтър Харбър… Това ми се струва някак… нередно.

Мама ме притисна към себе си, докато главата ми не се склони на гърдите й. Очите ми още бяха пълни със сълзи, затова не успях да разгледам добре изражението на татко, когато двамата с мама си размениха мълчаливи погледи, но не бих се изненадала, ако и неговите очи са влажни.

Миг по-късно мама въздъхна и каза:

— Е, не е наложително да събираме багажа още тази вечер. Защо не си починеш, а утре сутрин пак ще поговорим.

Подсмръкнах и кимнах с глава. Тя още веднъж ме притисна към себе си, после стана и се върна на дивана при татко. Избърсах очите си с ръкава на джинсовото яке, пожелах им лека нощ и тръгнах да излизам.

— А, скъпа! — извика след мен мама, когато вече бях в коридора.

Спрях и се обърнах.

— Искаме да напуснеш работата в ресторанта на Бети.

— Но…

— Това не подлежи на обсъждане. Не може да продължаваш да шофираш сама посред нощ. Двамата с баща ти ще ти даваме джобни. — Тя се извърна и ми прати въздушна целувка от дивана. — Лека нощ!

Отворих уста да възразя, но после размислих. В сравнение с перспективата да се махнем от града, това беше напълно справедливо желание. А аз не исках да си насилвам късмета.

Щом стигнах моята стая, грабнах две бутилки солена вода от хладилника и започнах да пия, докато набирах номера на Саймън. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Искаш ли да излезем някъде утре? — попитах, преди да започне да ме разпитва къде съм била и дали съм добре.

— Да излезем ли?

— На разходка сред природата или нещо такова. Можем да си направим пикник.

— Не трябва ли да си на работа?

Седнах на леглото и смъкнах якето.

— Ще си взема почивен ден. Ти можеш ли да се измъкнеш от яхтеното пристанище?

— Сигурно… Само трябва да се разбера с Монти и Кейлъб сутринта.

Личеше си, че му е приятно, но е и объркан. Продължих да бъбря, за да може приятното усещане да надделее над объркването.

— Знам, че се разделихме само преди няколко часа, но пак ми се струва, че е минало страшно много време. Затова ми се ще един цял ден да сме заедно. Нали ще е хубаво?

— И аз непрекъснато си мисля за същото. Страхотно. Ще направя всичко възможно да се измъкна.

Усещах усмивката в гласа му. Въпреки обезпокоителния разговор, завършил току-що в дневната, той също ме накара да се усмихна.

Поговорихме още няколко минути. Разказах му как е минала вечерта в ресторанта на Бети, като внимателно избегнах някои от най-тревожните подробности. Реших, че ще е по-добре да ги обсъдим очи в очи. Той на свой ред ми разказа за вечерята по случай рождения ден на баща си.

— Много ми се искаше и ти да дойдеш — каза.

— На мен също. — Пресуших едната от бутилките с вода и отворих втората. — Може следващата година да успея.

— Задължително.

Решихме да обсъдим подробностите около еднодневното ни бягство на сутринта, пожелахме си лека нощ и затворихме.

Напрегнатата вечер определено повлия на резултата от общуването с Тим, момчето от киното, и ефектът от него постепенно взе да избледнява. Умората отново завладя тялото ми, а кожата ми беше станала толкова суха, че по колана на черната ми пола бяха полепнали прозрачни люспици. Най-бързият начин за възстановяване беше да поплувам, затова се върнах в банята за банския, който висеше на закачалката на вратата. Преди да започна да се преобличам, отидох да пусна щората на прозореца и видях, че в спалнята на Шарлът още свети.

Тя лежеше в леглото, но не можех да видя дали чете или спи. В скута й имаше отворена книга, но главата й беше отпусната на възглавницата и обърната на една страна. Наблюдавах я близо минута. Когато не забелязах никакво движение, освен повдигането и спускането на гърдите й, дръпнах щората надолу.

Будна съм.

Замръзнах. Даже не дишах, докато дърпах отново щората нагоре.

Шарлът седеше в леглото. Очите й бяха отворени… и гледаха право към мен.

Искаш ли да дойдеш при мен?

Както стана и с Пейдж по-рано тази вечер, устните й не помръдваха.

Преглътнах мъчително. Кимнах.

Още не беше станала от леглото, когато влязох в стаята. Замръзнах на прага, разколебана дали да продължа напред. Не бях влизала тук, откакто тя се настани в спалнята за гости, и все още не можех да се освободя от усещането, че се натрапвам. Въпреки че това беше семейната ни къща.

— Здравей — каза тя.

— Здрасти. — Не помръднах.

— Ще имаш ли нещо против да ми подадеш жилетката, моля? — попита тя след миг. — На канапето в нишата на прозореца е.

Сега, когато вече имах конкретна задача, се раздвижих. Влязох вътре, взех жилетката и я подадох. Забелязах, че е само по една тънка памучна нощница и погледнах встрани, докато си намяташе жилетката.

— Извинявай, не исках да досаждам… ако нямаш нищо против. Мислиш ли, че бихме могли…

Извърнах се. Дишах тежко. Шарлът направи усилие да се надигне. Ръцете й се тресяха, докато се опитваше да улучи ръкавите на вълнената жилетка. Чертите на лицето й се изкривиха, сякаш това нищожно усилие й причиняваше огромна болка.

— Всичко е наред — казах, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм разтревожена за нея.

Приближих до леглото и й помогнах да облече жилетката. Тъй като ръцете й продължаваха да треперят и на нея й беше трудно да ги движи, аз нежно натиснах едното й рамо напред, докато вдигна ръкава догоре. После й подадох ръка и тя я пое с двете си длани. Опря се на мен, колкото да може за малко да отлепи гръб от възглавницата, за да преметна жилетката върху гърба й. После отново се отпусна назад с едно ооох и затвори очи. Докато тя си почиваше, нахлузих и другия ръкав.

— Искаш ли да затворя прозореца? — попитах.

— Не, благодаря. Студеният въздух ми действа добре.

Приседнах на софата в нишата на прозореца и зачаках. Огледах стаята, новата тоалетна масичка, отрупания с дрехи фотьойл и кушетката. Крайбрежен мотив, рисуван от местен художник. Килим в избеляло синьо. Бели рози на нощното шкафче. Подобни интериори има по списанията за обзавеждане и всяка домакиня би искала да ги пренесе у дома си, а гостите, които се отседнали в такава стая, нямат желание да си тръгнат.

Но по всичко личеше, че нашата гостенка има други планове.

— Извадила си куфара — казах. Лежеше на пода край вратата. Обувките и дамската й чанта бяха до него, сакото беше метнато върху капака.

Очите на Шарлът се отвориха. Главата й бавно се обърна към куфара.

— Така е.

— Защо?

Тя въздъхна, или поне се опита да го направи. Въздухът заседна в гърдите й, закашля се и тази кашлица разтърси таблите на леглото.

Скочих, втурнах се към банята и се върнах с чаша вода. Мама не инсталира хладилник в стаята, докато Шарлът ни гостува, затова пък се беше погрижила тя винаги да има гарафа прясна солена вода подръка.

Шарлът посегна към чашата. Седнах на леглото с лице към нея, натиснах нежно рамото й, докато се облегне назад, и чак тогава поднесох чашата към устните й. Тя отпи между два пристъпа на кашлица, а през това време аз оглеждах устата, страните и челото й. Очаквах бузите й веднага да порозовеят и кожата й да се изглади… но това не стана.

Най-сетне пристъпите на кашлица утихнаха — чак след втората чаша вода. Шарлът отпусна глава на възглавницата и се опита да се усмихне.

— Плува ли днес? — попитах.

— Да.

— Трябва пак да поплуваш. Още сега. Ще ти помогна да слезеш до плажа.

— Благодаря, Ванеса, но няма как да стане. Много съм уморена. Сама виждаш.

Мисля, че бих усетила, ако с нея се случва нещо нередно. Но не вярвах да се е стигнало чак дотам.

— Утре сутрин заминавам — продължи Шарлът. — И без това се задържах повече, отколкото планирах, и вече не мога да отлагам уречените срещи.

— Но ти си болна, или поне толкова уморена, каквато не съм те виждала преди. Пък и вече е много късно. Невъзможно е да шофираш до Канада недоспала.

Тя плъзна ръката, която лежеше на гърдите й, върху одеялото между нас, сякаш искаше да ме успокои.

— Ще се оправя. — Вдиша, издиша. Дишането й беше сухо, дрезгаво. — Искам — трябва — да ти кажа още нещо, преди да замина.

— Това може да почака — отвърнах, без да се замисля, защото исках да й спестя усилието. — Ти вече ми каза достатъчно и това промени коренно обичайния ми ритъм на живот. Каквото и да е останало, може да почака до следващата ни среща.

— Както вече ти обясних…

— Не знаеш колко време ще отсъстваш. Помня. Мога да почакам. — Когато тя отново се опита да ми възрази, бързо продължих: — Ако междувременно възникнат някакви въпроси, винаги мога да попитам Бети.

Клепачите й се отпуснаха и тя затвори очи за кратко. Помислих, че плаче. Но тя отново ме погледна. Сега погледът й беше по-бистър отпреди.

— Трябва да се откъснеш от всичко на този свят.

— Моля?

— Когато слушаш, трябва да се абстрахираш от всичко наоколо — разговорите, шумът от минаващи коли, разбиването на вълните в брега, — докато мислите ти се укротят и съзнанието не се проясни. Докато не останеш насаме със себе си, дори когато се намираш в стая, пълна с хора. Пълната концентрация е крайно необходима.

— Все още не схващам.

Тя протегна към мен пръстите на ръката си, която все още беше отпусната на леглото.

— Нали искаш да се научиш да чуваш нашите себеподобни? При това да го правиш по своя воля, и то не само когато разговаряте гласно.

Наистина исках да се науча да го правя — по някое време в далечното бъдеще. Сега не беше моментът.

За жалост, Шарлът продължи, преди да съм намерила достатъчно убедителни думи да я прекъсна. Колкото повече говореше, толкова повече будеше любопитството ми и вече не можех да я спра.

— Трябва да се ослушваш за гласовете на другите и това да се превърне в твоя втора природа. Трябва да ги чуваш как се смеят, как плачат, как крещят или изразяват други силни чувства. Трябва да улавяш този звук толкова чисто, сякаш всичко се случва пред очите ти точно в този момент.

Тя замълча, за да си поеме дъх. Надигнах се с намерението да й донеса още една чаша вода, но тя плъзна пръсти върху ръката ми и ме спря.

— После трябва да избереш една-единствена нота и да се концентрираш върху нея. Трябва да я разтеглиш, да я раздуеш, да я оставиш да изпълни главата ти до степен, когато вече ти е непоносимо да издържиш този натиск. После ще дойдат и мислите.

Докато я слушах, изучавах лицето й. Нямаше признаци говоренето да я изтощава още повече и тя недвусмислено ми показа, че иска да сподели всичко това с мен точно сега. Затова въпреки желанието да я оставя да си почине… реших, че няма да навреди да задам още няколко въпроса.

— Тогава как така преди чувах останалите сирени, без специално да съм го искала? — започнах предпазливо.

— Както стана на дъното на езерото ли, когато ме чу да ти говоря?

Кимнах.

— Сирените по рождение са надарени със способността безмълвно да разговарят помежду си. Разликата между това и всичко останало, което току-що ти описах, е, че диалогът трябва да се води лично. Ние инстинктивно се настройваме на една и съща вълна; телата ни намират общото помежду ни, дори да не го съзнаваме. Когато другата сирена се намира до теб на ръка разстояние, ти би трябвало да можеш да разговаряш с нея, без да произнасяш и една дума гласно. Но въпреки това и двете трябва да сте силно концентрирани — всяка трябва целенасочено да се обръща към другата. С времето обаче това започва да става почти без усилие. След като веднъж се е получила връзка помежду ви, общуването става все по-лесно, физическата близост вече не е наложителна. Затова двете с теб можем да разговаряме дори когато сме в различни стаи на къщата.

Това обясняваше защо чух как Пейдж изрича името на Рейна в ресторанта и как долових тя да казва името на нероденото си дете в нощта на фестивала „Северно сияние“ миналото лято. Сега вече ми стана ясно как чух гласа на Зара на дъното на океана в подножието на Скалите на Хиона и при езерото миналата есен.

Имаше нещо обаче, което не се вписваше в картината.

— Миналото лято чух Джъстин да ми говори, след като беше умряла — казах.

Ъгълчетата на устата на Шарлът се отпуснаха надолу.

— Спомням си. Каза ми го миналата есен.

— Но тя не е била сирена… нали?

— Не.

— Тогава как е възможно?

Пръстите на Шарлът пробягаха леко по ръката ми.

— Не е възможно — каза. — Или поне не е това, което ти се струва.

Някъде ниско долу една вълна се разби в брега. Подскочих, защото и без това се чувствах изопната като струна.

— Сигурно ще ти е трудно да разбереш — продължи Шарлът, — а още по-трудно да го приемеш. Сигурна ли си, че въпреки това искаш да знаеш?

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Отпуснах се обратно на леглото.

— Да, моля те.

— Гласът в главата ти, макар и същият като този, който си чувала цели седемнайсет години, не е бил на сестра ти. — Тя помълча, оставяйки ме да осмисля чутото. — Това си била ти.

Ударите в гърдите ми внезапно секнаха.

— Джъстин ти говори в моменти на стрес, нали? Само когато се чувстваш много тъжна, уплашена или объркана.

Пренесох се мислено назад към събитията от миналото лято. Чух Джъстин за първи път, когато се върнах в Уинтър Харбър след нейното погребение. Точно когато наближавах по автомобилната алея към къщата край езерото, ми се стори, че виждам зад гърба си проблясване на сребриста светлина. Джъстин ме окуражи да следвам сребристите лъчи, които излизаха изпод вратата на стаята на Зара и да прелистя докрай нейния албум с изрезки, където бяха изброени любовните й завоевания и жертвите й, въпреки че тогава ми се искаше да избягам начаса. Тя ме насочи как да открия Кейлъб, когато той се откопчи от хватката на своята похитителка. Свързваше се с мен всеки път, когато имах нужда от нея, както би направила и ако беше жива.

Шарлът прие мълчанието ми за съгласие и продължи.

— Както вече знаеш, телата ни могат да действат самостоятелно, независимо от нашата воля. Когато си чувала гласа на Джъстин, твоето тяло е реагирало спонтанно, преследвайки две цели. Първо: смекчило е болката ти, като те е накарало да чуеш глас, който не съществува. Това може да се случи не само на сирена, а на всеки, който е преживял трагична загуба.

— Но тя, гласът, знаеше неща, които аз не зная. Като например че Кейлъб тича надолу по пътя към бензиностанцията. Това ми помогна да го намеря. Ако съм говорела сама на себе си, тогава как щях да знам къде да го търся?

— Това е второто нещо, за което тялото ти се е погрижило — отвърна Шарлът. — То се е свързало със сирените около теб, без да го знаеш, събрало е информация от тях и ти я е предало чрез гласа на Джъстин, за да послушаш.

Поклатих глава, опитвайки се да проумея всичко това.

— Излиза, че когато чух Джъстин да ме насочва към Кейлъб, който тича надолу по пътя… съм получавала информация от Зара чрез тялото ми?

— Точно така. Тя и Кейлъб са имали физическа близост непосредствено преди той да избяга, права ли съм? Ето защо все още са били свързани по някакъв начин и тя е можела да долови къде се намира. Тялото ти се е възползвало от това. Такава дарба притежават единствено сирените, за разлика от способността да чуваш гласа на изгубен любим човек.

Извърнах глава и се загледах през прозореца. Шарлът се оказа права. Непосилно беше да слушам всичко това, а още по-трудно — да го приема. Откакто Джъстин умря, не можех да си обясня случващото се, но въпреки това ми се щеше да вярвам, че е възможно. Успокоявах се с мисълта, че Джъстин продължава да е с мен, макар и безвъзвратно изчезнала физически.

— След фестивала „Северно сияние“ вече не я чуваш, нали? — предпазливо попита Шарлът. — Това стана, след като преодоля страха си да скочиш от скалата и спря нападението на сирените.

Явно не успях да ги спра задълго, но другото беше истина. Оттогава насам аз просто си припомнях гласа на Джъстин, а не се обръщах към нея с конкретен въпрос.

— В онази нощ ти се преобрази и повече нямаше нужда от Джъстин за кураж — каза Шарлът. — Тялото ти вече може да се справя и само, без да се свързва с останалите сирени. Умът ти е излекуван и ти нямаш нужда от нея…

— Напротив. — Главата ми се отметна назад. — Винаги имам нужда от нея.

Шарлът тъжно ми се усмихна.

— Не ме остави да довърша. Щях да кажа, че вече нямаш нужда от нея по същия начин.

Исках да възразя, но не можех.

— Има и още нещо, Ванеса — продължи след малко Шарлът. Гласът й беше тих, сериозен. — Не знам как да…

Прекъсна я нов пристъп на кашлица. Той цялата я разтърси и продължи с още по-голяма сила. Скочих от леглото и се втурнах за каната с вода в банята. Опитах се да поднеса чашата към устата й, но тялото й се гърчеше необуздано. Всеки път, когато нейните устни приближаваха водата, дробовете й сякаш се взривяваха в гърдите и я мятаха обратно на възглавницата.

— Ванеса, какво…?

Вдигнах поглед. Татко стоеше пред открехнатата врата с широко отворени очи, вперил поглед в Шарлът.

— Помогни ми! — Стиснах ръката й и отново поднесох чашата към устните. — Тя се дави и аз не мога… не знам как да…

Той на мига се озова край мен. Седна на леглото до нея и обви с ръка раменете й. Тя се отпусна върху него и скоро той също се тресеше от пристъпите на нейната кашлица. Прихвана тялото й и с другата ръка и я прегърна здраво, доколкото му позволяваха пристъпите. Когато тя на свой ред се вкопчи в бедрото му, кокалчетата на ръцете й сякаш заплашваха да пробият тънката кожа.

За момент се почувствах стъписана от тази близост. Изпитах неудобство, сякаш в мое присъствие се случваше нещо нередно.

Малко след това обаче възвърнах решимостта си.

— Хвани ръката й.

Татко ме погледна смутен.

— Притисни я към гърдите си. Моля те!

Той мълчаливо ми се подчини. Взех другата ръка на Шарлът и се надвесих над нея.

— Пей, Шарлът — казах, впила поглед в очите й. — Трябва да пееш. Точно както ме учеше да го правя.

Звукът, откъснал се от устните й, нямаше нищо общо с онзи, който хипнотизира играча на фризби на кея преди няколко дни. Сега беше нисък. Груб, фалшив. Сякаш насила се опитваше да се изтръгне от тялото, което не му позволяваше да излезе.

Освен това нямаше никакъв ефект. Когато татко вдигна очи, погледът му оставаше все така бистър, незасегнат.

Най-накрая, когато Шарлът изглеждаше толкова изтощена, че нямаше сили дори да кашля, пристъпът утихна. Татко обаче не я пусна, а започна нежно да я полюшва, приглаждайки назад разпиляната по челото й коса. Станах и отидох край прозореца. Седнах на канапето в нишата, защото исках да ги оставя малко насаме, пък имах нужда и да събера мислите си. Няколко минути в стаята цареше мълчание. Единствено плисъкът на прииждащите долу вълни и плиткото накъсано дишане на Шарлът нарушаваха тишината.

Тъкмо се чудех дали да остана с тях, или да изляза, когато Шарлът заговори.

— Точно това исках да ти кажа, Ванеса — прошушна тя. — Това не е достатъчно.

Дъхът ми секна.

— Какво искаш да кажеш?

Главата й бавно се извърна към мен. Когато заговори отново, гласът й изпълни главата ми, но устните й не помръдваха.

Не е достатъчно само да споделиш за кратко живота на някого — произнесе тя, така че само аз да я чуя. Ако искаш да запазиш собствения си живот… трябва да отнемеш нечий друг-