Триша Рейбърн
Черни води (14)

Глава 14

ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ: ЗВЕЗДА НА АТЛЕТИКАТА В Уинтър ХАРБЪР ПОЧИНА НА 18

Малко повече от година след като Джъстин Сандс, първата жертва от поредица фатални инциденти миналото лято, беше открита в подножието на Скалите на Хиона, тялото на Карла Марсиано, току-що завършила гимназията в Уинтър Харбър и рекордьор на училищния отбор в бягането на 400 м, е намерено на кръстовището на Мейпъл Аейн и Вашингтон Авеню.

Води се разследване и полицията усилено издирва очевидци. Ако вие или ваш познат имате информация за причините, довели до смъртта на госпожица Марсиано, молим ви да се обадите в Полицейския участък на Уинтър Харбър на телефон 207-555-3900.

Продължаваме да следим развитието на случая, очаквайте още новини.

— Това е качено на сайта на „Хералд“ след по-малко от дванайсет часа — каза Пейдж. — Някой новодошъл в града не би предположил, че само допреди година единственото нещо на този сайт беше тъпият комикс, който показваше как да събираме хартия за вторични суровини в града.

— Само това ли можеш да кажеш по въпроса — попитах.

Тя затвори лаптопа си и се облегна назад.

— Разбира се, че не. Това е ужасно. Трагично. И тотално ме побърква. Но ако започна да обяснявам колко ме побърква, съвсем ще полудея. А лятото едва сега започва и не е време да си губя ума.

Огледах се наоколо, за да се уверя, че все още сме сами на терасата за почивка на персонала.

— Но ти я познаваше. Казвала ли е някога нещо, което да подсказва, че…

— По петите й са злите сирени ли? Не. Освен това тя се задържа тук само няколко дни, като половината от времето тичаше като обезумяла напред-назад, а през останалата половина ревеше. Единственото, което успях да разбера, е, че има скъпо влечение към хартиените кърпички. — Пейдж сведе очи към скута си, после зарея поглед над пристанището. — Че имаше скъпо влечение към хартиените кърпички.

Проследих погледа й. Повърхността на водата беше равна и спокойна. Безоблачното небе имаше яркосин цвят. Също като вчера, онзи ден и по онзи ден, времето в Уинтър Харбър беше идеално. Това може би трябваше да ми подейства окуражаващо, след като всички жертви миналото лято, включително Джъстин, бяха открити след силна гръмотевична буря… Но в същото време правеше случая още по-заплетен.

— Ами ти? — обърна се към мен Пейдж. — Не ти стига, че си я видяла да лежи там, насред пътя, ами и да четеш тия писания… начело с името на сестра ти… — Тя вдигна слънчевите очила високо над челото си и се наклони към мен. — Добре ли си? Искаш ли да си вземеш един ден почивка, да прекараш известно време с вашите?

— Не, благодаря. Добре съм. Изпитвам известна вина, но иначе съм добре.

— Вина ли? Защо?

— Заради първата мисъл, която ми мина през главата, когато успях да огледам жертвата снощи.

Пейдж сложи длан върху ръката ми на масата.

— Точно както казваш, случилото се е ужасна трагедия, независимо че…

— Всичко е наред, Ванеса.

— Но аз почувствах облекчение, че е момиче. — Думите сами изскочиха от устата ми. — Ужасно е, знам, обаче…

— Не е ужасно. Напълно разбираемо е. И аз си помислих същото.

— Благодаря ти — въздъхнах.

— Пак заповядай, но не го казвам, защото очакваш да чуеш точно това. — Тя помълча. — Известно ти е обаче, че и други хора ще направят тази връзка. Статията на сайта на „Хералд“ е само началото. Големите информационни канали може и да не надушат веднага новината, но из града хората ще я обсъждат, ще сравняват…

— Случилото се с Карла и Джъстин ли? Понеже тя беше първата жертва и единственото момиче сред пострадалите миналото лято?

Лицето на Пейдж се сбърчи в разкаяна гримаса.

— Наистина е така, но има и някои сериозни разлики. Най-съществената е, че Карла не е открита близо до вода. На това място има много остър завой, затова не е чудно да е пътна злополука, а виновникът да е избягал. И независимо от това какво ми мина през главата тая нощ, двете с теб сме наясно, че случилото се миналото лято е невъзможно да се повтори. — Вдигнах рамене. — Затова нека си говорят.

Тя стисна ръката ми.

— Самото безстрашие. Точно както каза красивият и умен господин Всезнайко.

Изпих на един дъх чая с лед, сякаш той би могъл да охлади пламналото ми лице.

— Като стана дума за него, май е време да сляза долу. Тази сутрин ми прати съобщение, че днес двамата с Кейлъб не само ще обядват, но и ще закусват тук. Но ти не се притеснявай — закуската ще си я платят. Сигурно просто иска да се увери, че съм стигнала тук цяла и невредима.

— Моля те. В случай че Саймън иска филе миньон, вместо обичайния сандвич с яйце и бекон, ще го има, при това безплатно. Всеки, който кара моята Ванеса да се чувства щастлива, както го прави той, получава каквото пожелае. — По устните й заигра усмивка, докато се изправяше и събираше лаптопа и папките от масата. — Кейлъб също е добре дошъл. Това се подразбира, естествено.

— Естествено.

Усмивката й стана още по-широка. Тъкмо щях да попитам дали не пропускам нещо, когато тя изведнъж стана сериозна и ме погледна.

— Между другото, много съжалявам за оная вечер в заведението на Мърфи. Така и не успях да ти се извиня и искам да знаеш, че се почувствах ужасно след това. Просто не знам какво ми стана… Предполагам, че всичко това ми дойде в повече — онези снимки и спомените, които те събудиха.

Аз също се изправих.

— Всичко е наред. Разбирам те.

Тя широко разпери ръце. Двете се прегърнахме през масата.

— Ето, виждаш ли? — подсмръкна тя. — Само да стане някаква трагедия и съм на ръба на пълен срив.

— Единственото добро нещо е, че тази трагедия ще е последната.

Двете слязохме по стълбите и се разделихме пред кухнята. Пейдж тръгна към Луис, който видимо преживяваше свой малък срив край фритюрника, а аз завих към салона.

— Ванеса! Слава богу!

Замръзнах край бара. Летящата врата рязко се върна назад и ме блъсна към нея. Натали прие това мое движение като един вид предложение и ми тикна каната с кафе, докато префучаваше покрай мен.

— Осма маса чака сметката, на десета искат още един стол, а на четвърта е свършила захарта.

— Добре, обаче аз не съм…

— А, знаеш ли как се регулира климатикът? С всичките тия хора наоколо стана доста горещо. Благодаря!

Все така стиснала каната с кафе, аз се огледах и започнах да броя.

Осем маси. В салона имаше двайсет маси и само осем бяха свободни. Това беше най-напрегнатият ден в ресторанта на Бети от началото на лятото насам.

В кухнята зад гърба ми дрънчаха съдове. Гласовете ставаха все по-високи. Хвърлих се в битката, започвайки със сметката на осма маса.

— Крайно време беше — изръмжа мъжът, докато пълнех чашата му.

— Съжалявам, че трябваше да чакате — казах. — Тази сутрин персоналът не достига.

— Не му обръщай внимание — обади се неговият сътрапезник. — Той пие кафето си само по един начин: вряло и от закусвалнята на бензиностанцията.

Бегло огледах ръцете им и се усмихнах. Първият мъж носеше венчална халка, вторият — не.

— Ще обичате ли още нещо? — попитах.

— Телефонният ти номер ще ни дойде много добре. — Ергенът пресуши чашата с кафе, която току-що му бях наляла. После ухилен ми я протегна и аз отново я напълних.

— Вашата сервитьорка ще дойде след минутка.

— Няма нужда да бърза. — Усмивката му стана още по-широка. — Щом гледката е толкова хубава, предпочитам да й се наслаждавам колкото може по-дълго.

Усмихнах се насила и му обърнах гръб. Усещайки как погледът му лази по гърба ми, аз се скрих зад бара и грабнах чифт сребърни прибори и захарница. Разнесох ги по съответните маси, като гледах да не се бавя, за да не привлека още нечие внимание. След това се отправих към фоайето, където още няколко посетители чакаха да бъдат настанени. Дръпнах в движение няколко менюта от лавицата и насочих клиентите — три компании, и трите мъжки — към техните маси. Когато на минаване хвърлих поглед към отражението си в огледалото над студената камина, забелязах, че по челото ми вече са избили капчици пот. Това ме накара да се сетя за подмятането на Натали за климатика. Термостатът беше в другия край на салона, точно до вратата към кухнята. Втурнах се натам, придържайки се плътно към стената, за да избегна нова среща с моя обожател.

Тъкмо бях успяла да сваля температурата от двайсет и четири градуса, долната граница на икономичния режим според Пейдж, на двайсет и два, когато мобилният в джоба на късите ми панталонки избръмча.

„Кейлъб се успа. Идвам скоро. — С.“

Написах в отговор:

„Не бързай. Аз съм тук.“

— Бездънни бъчви.

Вдигнах поглед от телефона. Пейдж стоеше до мен, препасала престилка и с ръце на кръста.

— Моля? — Чух добре какво каза, но не разбрах за какво говори.

— Бащата на Натали е предложил нещо като бонус на всеки, който дойде преди осем. Затова дай да им предложим безплатни питиета и да им наливаме чашите колкото пъти пожелаят — кафе, чай, газирана вода, портокалов сок. Ако поискат да си напълнят и термосите, преди да отплават, така да бъде.

Някакво чувство — подозрение, предпазливост, завист — се надигна от дъното на стомаха ми. Бащата на Натали? Какво общо имаше той с всичко това?

Пейдж свали ластика от китката си и върза тъмната си коса на конска опашка.

— Онзи ден двете с нея нахвърляхме няколко идеи как да съживим бизнеса, после тя ги споделила с баща си, който на свой ред очевидно ги е раздрънкал на цялото пристанище. Щях да се вбеся… ама виж ресторанта сега. — Тя се обърна към мен със светнали сиви очи. — Може пък нещата все пак да потръгнат.

Отворих уста да я засипя с въпроси, но гласът ми секна, когато тя извади от джоба на престилката си химикалка и бележник и ми ги тикна в ръцете.

— Нали нямаш нищо против да вземеш някоя и друга поръчка, докато настаняваш хората? Само днес, обещавам. Една свободна минутка да ми остане и ще се обадя на някои от сервитьорите, които напуснаха преди няколко седмици. — Тя се протегна и ме целуна по бузата. — Благодаря ти. Ти си върхът.

Наблюдавах я как вади от джоба на престилката си друга химикалка и бележник и се втурва между масите. Преди да стане управител на ресторанта, Пейдж работеше като сервитьорка тук. А сега се смееше, бъбреше и се шегуваше, буквално омагьосвайки посетителите. Чак когато мина покрай моя обожател и той я измери с преценяващ поглед, си дадох сметка, че клиентите са главно мъже. От всичките трийсетина посетители само четирима имаха дамска чанта, провесена на облегалката на стола. Останалите бяха развлечени, обрулени от ветровете, гладни мъже. При това не какви да е, а рибари.

Които се подсилваха, преди да излязат в открито море.

Ресторантът на Бети винаги е бил популярен, но през последните години беше по-скоро туристическа забележителност, отколкото предпочитано от местните място. Тази тълпа определено се състоеше от нови — и особено необходими в този момент — клиенти. Ето защо, въпреки резервите си, повечето от които бяха свързани с факта, че Натали раздава аванти без официалното съгласие на Пейдж, аз се отправих към една от масите, клиентите на която тъкмо бях настанила.

Следващите двайсет минути изобщо не успях да подвия крак. Накрая едва дишах. Заедно с Пейдж и Натали непрекъснато приемах поръчки, пълнех чашите, сервирах храна, чистех и забърсвах масите и настанявах новодошлите. Освен това се опитвах да не обръщам внимание на комплиментите и парирах опитите за флиртуване, което беше още по-трудно и изтощително, отколкото да отгатвам желанията на посетителите още преди да успеят да ги изрекат. Скоро се чувствах толкова разгорещена, жадна и уморена, че взех да се отбивам зад бара за по няколко глътки солена вода между две поръчки.

Тъкмо бях поела поредната доза солена вода и се изправях, когато мобилният ми пак избръмча с ново съобщение от Саймън.

„Вече сме на път. Нямам търпение да те видя.“

Думите се размазаха пред очите ми. Примигнах, за да си проясня погледа, и опрях ръка до главата си, която сякаш кръжеше. Затворих капачето на телефона, приклекнах да отпия от чашата със солена вода, която държах зад бара, и пак се изправих. Този път залитнах и трябваше да се вкопча в касовия апарат, за да не падна.

— В дамската тоалетна е свършила тоалетната хартия — обяви Пейдж, докато префучаваше покрай мен на път за кухнята. — Ще метнеш ли няколко рула, моля. Благодаря!

Зарадвана, че имам извинение да напусна салона, взех една свободна солница иззад бара и се втурнах към фоайето, където бяха тоалетните. Краката ми сякаш омекваха с всяка крачка. Когато най-после зърнах отдалече външната врата, почти на един скок взех оставащото разстояние и влетях в дамската тоалетна.

Вътре се уверих, че и двете кабинки са свободни, после заключих вратата и пуснах водата от кранчето. Когато един от умивалниците се напълни, развинтих металното капаче на солницата и я изпразних вътре. Погледнах се в огледалото, докато разбърквах водата с ръка. Добре че бях сама, та никой не успя да чуе стенанието ми.

След обичайното плуване и душ тази сутрин изглеждах съвсем нормално. Сега обаче кожата ми беше бяла като порцелановия умивалник, макар да се чувствах толкова разгорещена, че по лицето и врата ми се стичаше пот, от която яката на блузата ми беше станала вир-вода. Сутринта подсуших косата си, но тя вече беше толкова мокра, сякаш току-що излизах от океана. Безцветният гланц, който винаги слагах, се беше изтрил от устните ми. Сега те бяха бледорозови и напукани.

Най-зле обаче бяха очите. Обичайният им цвят беше лешников със син оттенък. Понякога, в зависимост от светлината, изглеждаха сиви, даже сребристи. Напоследък все по-често забелязвах метални отблясъци в тях, от което стомахът ми се свиваше, тъй като сребристите очи бяха обща отличителна черта за повечето сирени.

Сега обаче беше още по-зле.

В момента цветът им не преливаше от сиво-синьо през стоманено до тъмнозелено, което ми напомняше за океанските дълбини. Това не бяха даже пъстрите лешникови очи, които прикриваха истинската ми същност. И не защото в момента изглеждаха много по-малки… заради кожата, увиснала над тях. Веждите тежаха надолу и затискаха клепачите. Вътрешните и външните ъгълчета на очите ми бяха провиснали. Иначе гладката кожа под очите сега беше набръчкана.

Отстъпих назад, взирайки се в отражението си.

Какво става с мен?

Несъзнателно отправях този въпрос към Шарлът и се ослушвах за отговор. Когато не го получих, наведох глава и започнах да плискам лицето, шията и ръцете си. После загребах от водата с две шепи и започнах да пия. Продължих така, докато най-накрая престанах да усещам вкуса на солта и лицето ми се охлади. После отново се огледах.

Доста по-добре. Очите ми, макар и още тъмни, вече бяха възвърнали нормалната си големина, но кожата ми още беше изопната и едва-едва порозовяваше.

Това ли имаше предвид Шарлът, когато каза, че ненофарите се нуждаят от повече и по-чести дози енергия, в сравнение с останалите сирени? Ще се състарявам ли с по десет години всеки ден, ако не я осигурявам на тялото си? И щом като съм по-надарена от обикновените сирени, това ще ми помогне ли да си набавям по-лесно тази енергия?

Някой блъсна вратата на тоалетната и ме накара да подскоча. Когато не успя да влезе, тази, която напираше отвън, почука.

— Момент, моля! — Издърпах няколко хартиени кърпи от рулото на стената. Когато подсуших лицето си, измъкнах ключа от джоба на панталонките си и се отправих към малкия шкаф с резервни материали. Отключих вратичката и посегнах да взема нови рула тоалетна хартия, но такива нямаше. Рафтът беше празен.

Излязох от тоалетната, обясних положението на жената, която чакаше отвън, и обещах веднага да се върна.

Открих Пейдж и я попитах къде е резервната тоалетна хартия, а тя ме отпрати към големия килер в мазето. На път за там хвърлих поглед към отражението си в огледалото над камината в салона и забелязах, че колкото бързо преди се беше опънала кожата на лицето ми, толкова бързо сега възвърна своята мекота. Забелязах и че обожателят ми още не си е тръгнал и… в момента ме наблюдава.

Погледнах часовника си. Ако се съди по неговото последно съобщение, Саймън трябваше да пристигне всеки момент. Гледката от предишната нощ с нова сила върна спомена за миналото лято, а аз исках на всяка цена да го залича от съзнанието му. Ако държах да си наваксаме пропуснатото време, в никакъв случай не трябваше да ме заварва в този вид. След това нямаше да има значение какво говоря — той щеше веднага да се обезпокои, а може би и занапред щеше непрекъснато да се тревожи. Най-бързото и просто решение бе да скоча в залива, който се намираше буквално в задния двор на ресторанта на Бети. Обаче нямаше как да го направя, без някой да ме види.

Но съществуваше и друг изход.

— Здравейте отново. — Стоях само на сантиметри от моя обожател и се усмихвах. — Как върви при вас?

— Бавно — изръмжа неговият приятел. — Но иначе е добре.

С разтуптяно сърце опрях едното си бедро в масата и се обърнах към по-младия мъж.

— А Вие как сте?

Той се облегна на стола и ме изгледа преценяващо.

— Още съм гладен.

— Съжалявам да го чуя. Какво още мога да ви предложа? Палачинки? Пържени филийки?

Очите му леко се присвиха. И двамата знаехме, че не говоря за храна. Затова се наведох ниско към него, сложих ръка върху неговата и прошепнах в ухото му:

— Как се казваш?

Усетих как мускулите му се напрягат под пръстите ми. Освободената от тялото му енергия премина директно в моята кожа.

— Алекс.

Преглътнах и опитах отново.

— Откъде си?

Той остро си пое въздух. Почувствах, че краката ми вече укрепват.

— Портланд.

— Страхотен град. — Още повече доближих устни до ухото му. — Или поне така разправят.

Той наклони подканящо глава. Приливът на енергия, тръгнал от краката, продължи нагоре към гърдите и шията ми.

— Трябва да дойдеш някой път. Ще се погрижа да си изкараш добре.

Гласът му трепереше. Изправих се и незабелязано проверих ефекта от този разговор в огледалото над камината.

— Страхотно — казах.

Стиснах лекичко ръката му за всеки случай и прекосих салона, без да се обръщам назад. В кухнята се погрижих да избегна зоната на словесен и физически обстрел от Луис, която благодарение на сутрешния наплив заемаше почти цялото помещение. Вървейки плътно покрай стената, се отправих към задното стълбище.

Бързо установих, че мазето е единственото място в ресторанта, което Пейдж не беше удостоила с опресняване на боята или смяна на крушките. То продължаваше да е мрачно и влажно и в него се носеше мирис на плесен и пържени картофи. Изпочупени мебели, покривки и прибори бяха натрупани на големи безразборно пръснати купчини. Килерът със запасите беше съвсем в дъното и ми отне няколко минути, докато си проправя път по криволичещата пътека до него. С известно облекчение установих, че вратата лесно се отваря, а крушката вътре още не е изгоряла, но то се изпари при вида на пакетите с тоалетна хартия на най-горните рафтове, почти до тавана.

— Страхотно — казах отново, но не така въодушевено като преди малко.

Върнах се обратно в мазето и започнах да търся, докато не попаднах на стар метален сгъваем стол, който не се разпадна, когато го отворих. Замъкнах го в килера, поставих го пред рафтовете и стъпих отгоре. Дори при тая допълнителна височина пръстите ми едва докосваха дъното на кутията с тоалетна хартия. Взех внимателно да я тегля напред, докато се наклони заплашително над главата ми. Тогава бързо я сграбчих с две ръце, но я изпуснах в мига, когато столът под мен поддаде.

Стоварих се на пода, приземявайки се тежко на едното коляно. Кутията не успя да ме улучи при падането, затова пък уцели крушката. Отгоре ми се посипаха парченца стъкло и аз вдигнах ръце пред лицето си, като в същото време се опитвах да се скрия под най-ниския рафт.

— Ванеса!

Едва долових мъжкия глас през шума от счупено стъкло, но знаех, че трябва да е Саймън. И слава богу. Пейдж сигурно му беше казала, че съм долу.

— Здрасти! — Измъкнах се изпод рафта и се опитах да намеря пътя в тъмното. — Тук съм!

Използвайки телефона като фенерче, открих кутията и я обърнах с капака нагоре. Тя все още беше здраво запечатана, затова стиснах телефона със зъби и извадих връзката с ключове от джоба си. Сложих ръка върху кутията, готова да разрежа лепенката, но политнах назад, когато отхвръкнало парче стъкло се заби в дланта ми.

Изкрещях. Телефонът падна на пода и слабата му светлина съвсем угасна.

— Ей, какво става?

Извърнах се към Саймън. Гласът му звучеше някак различно. Загрижено, но в него имаше и още нещо. За съжаление, не виждах лицето му, за да ми подскаже какво е. В килера беше толкова тъмно, че можех да разчитам единствено на пръстите, но не и на очите си. Кръвта вече капеше от ръката ми.

— Нищо — отвърнах. — Просто си порязах ръката. Но иначе съм добре. Добре съм.

В действителност доста ме болеше, но не исках той да усети това. Затворих очи, защото се напълниха със сълзи, и не се съпротивлявах, когато той взе ръката ми в своята. Очаквах веднага угрижено да провери състоянието ми и да започне да ме убеждава, че раната ми съвсем не е безобидна.

Той обаче нищо не каза. Подържа дланта ми известно време, после пръстите му се плъзнаха нагоре към китката. Пристъпи по-близо и обви ръка около талията ми.

Замръзнах. Не знаех какво прави и как да реагирам на това. Толкова ли съм била напориста вчера, че вече ме мисли за лесна? Ако е така, да го оставя ли да действа, за да не задава повече въпроси?

Той ме притегли към себе си. Опрях здравата си ръка до гърдите му.

— Ей — казах нежно. — Сигурна съм, че ръката ми е наред, но все пак трябва да я превържа с нещо. За всеки случай.

Той доближи лице до моето. Усетих го как кимва.

— Ей сега — прошепна.

Телефонът ми, който продължаваше да лежи на пода, завибрира. Слабата червена светлинка не успя да освети помещението, но все пак беше достатъчна, за да различа изцапаните кафяви ботуши, опрени в сандалите ми.

Саймън не носеше работни ботуши. Даже нямаше такива. Затова пък Алекс, мъжът, с когото флиртувах преди малко, беше с ботуши. Забелязах ги, когато се надвесих близо до ухото му.

Отворих уста да изкрещя и опрях ръка в гърдите му, за да го отблъсна. Но тогава и другата му ръка пропълзя около кръста ми и той стегна хватката си. Гърдите му опряха моите, когато пристъпи напред. Стана ми ясно, че не мога да му надделея със сила — не и ако използвам единствено мускулите си.

Насилих се да вдигна ръце и да ги обвия около врата му. Гласът ми остана тих, но настоятелен.

— Харесва ли ти на плажа? — попитах.

Той кимна пак, опрял глава в шията ми.

— Хайде тогава да се поразходим. Денят е прекрасен. Ще ми е приятно да го прекарам с теб навън.

— Добре — промърмори той. — По-късно.

Устните му се плъзнаха по ключицата ми. Преглътнах надигналия се писък.

— А защо не сега? — едва изрекох.

Той целият се опря на мен, притискайки гърба ми до стената. Ръцете му запълзяха надолу по бедрата ми. Когато се опитах да заговоря, той ми затвори устата със своята.

Извърнах лице и взех да се гърча под тежестта му. Той не каза нищо, но ме притисна още по-силно и затърси устата ми с устни. Съпротивата изцеждаше цялата ми енергия и си давах сметка, че след секунди ще остана съвсем без сили.

Затова изкрещях. Колкото сила имах. Но този звук не беше пронизителен. Нито остър и тревожен.

Той беше мек. Сладък.

Въздействащ.

Алекс ме пусна и отстъпи назад. Стъписана от неговата реакция и от онова, което я предизвика, аз успях да помръдна едва след секунда. Най-накрая побягнах към вратата. Препускайки през мазето и нагоре по стълбите, аз само смътно си давах сметка за ярката светлина, която идваше иззад мен.

Щом влетях в кухнята, се постарах да се приведа в приличен вид. Не исках да стресна посетителите, но имах нужда от Пейдж. От Саймън. Някой, който да ми обясни какво се беше случило току-що.

За щастие, не ми се наложи да търся надалече. Саймън и Кейлъб седяха на бара. Пейдж им наливаше кафе.

— Ванеса! — Саймън скочи на крака. Кейлъб го последва.

— Божичко! — Пейдж изпусна каната с кафе на плота и грабна купчина чисти платнени салфетки.

— Добре съм — казах, когато ме наобиколиха.

Което беше лъжа по три причини.

Раната ми беше толкова дълбока, че кръвта капеше по пода.

Подобна рана би трябвало толкова силно да боли, че в сравнение с нея ампутацията да е желано избавление. Но тялото ми сякаш беше напълно изцедено. Не усещах нищо.

Но най-тревожното от всичко бе, че Алекс от Портланд не беше в мазето.

Седеше на мястото, където го бях оставила, и похапваше палачинки.