Триша Рейбърн
Черни води (10)

Глава 10

— Какво правиш тук?

Тя продължи да ме подкрепя, докато не стъпих здраво на краката си, после ме пусна.

— Съжалявам, че те стреснах. Всъщност не бях много сигурна, че ще те заваря на работа.

Но все пак знаеше, че идвам тук от време на време. Не бяхме разговаряли от месеци, което означаваше, че или някой друг й е казал, или е подслушвала мислите ми без мое знание. Щом съобразих това, се опитах да ги заглуша.

— Имаш ли минутка да поговорим? — попита.

Обърнах се да погледна в салона. Натали седеше на стола ми и двете с Пейдж бяха потънали в разговор.

— Да — казах. — Но нека не е тук.

Тя отстъпи настрани и ме остави да водя. Нетърпелива да получа отговор на въпроса, който току-що зададох, аз прекосих бързо фоайето, слязох по стълбите на верандата и заобиколих сградата. Очаквах, че върви плътно след мен, но когато стигнах кея и не усетих да се поклаща втори път от нейната тежест, се обърнах и видях, че е изостанала с няколко метра.

Докато я наблюдавах да приближава, главата ми беше като щит, а мислите — готови за атака стрели. Не я бях виждала от миналата есен, когато ни спаси двамата със Саймън от Рейна, Зара и останалите сирени на дъното на езерото Кантака. Тогава ми каза, че би искала да е до мен всеки божи ден от тук нататък, за да наваксаме пропуснатите седемнайсет години. Но как ще продължим занапред, зависело изцяло от мен. Ако искам да я виждам често, така ще бъде. Ако ми е нужно време да остана насаме със себе си, за да обмисля и приема случилото се, щеше да се съгласи и с това. Не би се възпротивила, дори ако пожелаех нещата да си останат постарому, както беше, преди да разбера за съществуването й, след като случайно се натъкнах на нея в едно бостънско кафене. Осъзнаваше, че нейното присъствие ще причини нови тревоги на мен и семейството ми и че аз повече от всичко искам час по-скоро да забравя онова, което се случи през последните шест месеца. Затова обеща да е на разположение всеки път, когато ми потрябва, но иначе аз трябваше да продължа живота си без нея.

В онзи ден избрах последния вариант. Разбира се, искаше ми се да науча всичко за нея и за мен самата. Но много повече ми се щеше да си представя, че никога не сме се срещали. Не бях убедена дали мога да понеса още някоя неизвестна до този момент истина за живота си. Пък и винаги можех да променя това решение. На няколко пъти бях на крачка да го направя — когато не се чувствах добре, или не разбирах някоя определена реакция на момчетата в училище — но тогава виждах как мама, жената, която ме е отгледала, прегръща татко. Или как татко целува връхчето на носа й. Или как двамата се носят в танц из кухнята. И устоявах на първоначалния порив.

Ако тогава му се бях поддала, сега появата на Шарлът нямаше да ме шокира толкова. Във фоайето на ресторанта бях твърде стъписана, за да успея да я огледам добре. Сега обаче, докато приближавахме към кея, нямаше да пропусна този шанс. Преди шест месеца тя бе висока и стройна. Синьо-зелените й очи грееха. Имаше тъмна коса, дълга и здрава. Светлата й кожа бе гладка, без нито един недостатък или следа от бръчки. Тя не само изглеждаше великолепно, но и се движеше по този начин. Гмуркаше се и плуваше в езерото като млад спортист в разцвета на силите си.

Жената, която приближаваше към мен сега, леко накуцваше, а раменете й бяха прегърбени. Очите й все така грееха, но клепачите бяха отпуснати. Меката й кожа беше провиснала и образуваше гънки. Косата й беше подстригана късо и белите косми преобладаваха над кестенявите. Носеше тъмни джинси, дълга жилетка от кашмир и сребърни кожени сандали, което все още я правеше най-стилната жена в Уинтър Харбър… Ако се съди по онова, което облеклото не успяваше да прикрие обаче, изглеждаше така, сякаш е заела дрехите на дъщеря си.

Нейната дъщеря. Не знаех дали някога ще свикна с факта, че това всъщност съм аз.

— Знам какво си мислиш — каза тя.

Протегнах й ръка, докато се качваше на кея. Нейната трепереше, когато я пое.

— Естествено, че знаеш — отвърнах.

Тя се усмихна и за секунда лицето й отново доби младежки вид.

— Не е това. Обещах, че няма да подслушвам мислите ти и не съм го правила.

Опитах се да отвърна на усмивката й, но все още се питах дали казва истината.

Когато се качи на кея, тя леко стисна ръката ми, после я пусна.

— В момента си мислиш, че не си ми се обаждала. Не си опитвала да се свържеш с мен, а ето че аз се появявам и нарушавам нашето споразумение. Няма нужда да подслушвам мислите ти, за да го разбера. Виждам го. Изписано е върху лицето ти.

— Просто съм изненадана — отвърнах успокоена, че това е единственото, което подозира. — Но и се радвам да те видя. Мина много време.

Тя отклони поглед и тръгна по кея.

— Наистина е така.

Хвърлих поглед назад към ресторанта, докато я следвах. Паркингът продължаваше да е почти празен. Двама души от персонала седяха на терасата над вълнолома, но си приказваха нещо и не ни обръщаха внимание.

— Как си? — попита тя.

Обмислих какво точно да отговоря. Щом не е подслушвала мислите ми, значи не търсеше някаква определена информация.

— Отлично. Добре съм. Доста заета, но съм добре.

— Сигурно годината никак не е била лека. Последен срок в гимназията, дипломирането, кандидатстването в колежи.

— В колеж — поправих я. — Само един. „Дартмут“.

— Където и Джъстин щеше да учи.

Замълчах. Тя не знаеше истината — Джъстин само се е преструвала, че подава документи и е подправила известието за прием в колежа, защото е имала намерение да избяга с Кейлъб. Явно татко беше спестил някои подробности в имейлите си до Шарлът.

— Точно така — потвърдих. Така ми беше по-лесно, отколкото да разяснявам каква всъщност е истината. — Приеха ме. Заминавам в края на август.

Тя понечи да ме прегърне през раменете, но после, изглежда, размисли и сключи ръце зад гърба си.

— Това е чудесно — каза. — Поздравления!

— Благодаря.

Стигнахме края на кея и се загледахме към пристанището. И то, също като паркинга, беше почти пусто. Миналото лято тук гъмжеше от моторници, платноходки, джетове, каяци, канута — на практика всичко, което може да се държи над водата. Сега обаче само на отделни места се виждаха рибарски лодки; едва привечер щеше да настане известно оживление, когато рибарите започваха да се връщат.

— Как се чувстваш? — попита тихо тя.

Уморена. Немощна. Жадна. Даже по-силно от обикновено, и то за много по-дълги периоди.

— Страхотно. Новата ни къща е буквално на брега на океана и това много помага. — Извих очи към нея, без да обръщам глава. — Татко сигурно ти е казал, че се преместихме.

— Сигурно щеше да ми каже, ако още поддържахме връзка. Но тъй като вече не общуваме, нищо не знам.

Погледът й срещна моя. Отместих очи. Тяхната връзка също беше част от уговорката ни. Двамата редовно си пишеха още откакто тя ме беше оставила на неговите грижи; престанаха, когато лично се запознах с нея. Тъй като вече сама можех да я държа в течение какво се случва с мен, решихме, че повече не е необходимо те двамата да си общуват. Особено след като новината, че татко е поддържал тайна кореспонденция — при това не каква да е тайна кореспонденция — през всичките тези години, можеше да убие мама.

— Ами ти как се чувстваш? — попитах на свой ред малко след това. Не просто отвръщах на любезността с любезност. Наистина ме интересуваше.

Над водата полъхна хладен ветрец. Когато тя загърна още по-плътно жилетката около тялото си, забелязах очертанията на ребрата й.

— Ванеса — каза тя с мек, но сериозен глас. — Нямам намерение да се задържам дълго тук.

Обърнах се към нея.

— Но ти току-що дойде.

Сигурно усети разочарованието в гласа ми, защото главата й се наклони на една страна, когато ме погледна.

— Само се отбих до Уинтър Харбър на път за Монреал. Трябва да се срещна с някои хора там…

— Ненофарите ли? — Според Шарлът ненофарите бяха група могъщи сирени, които с течение на годините станали толкова силни, че вече притежаваха далеч по-големи способности в сравнение с другите сирени. Двете с нея бяхме техни наследници. Ето защо татко не бе устоял на нейния зов, макар искрено да е обичал мама.

— Да — отвърна Шарлът. — Трябва да уредя някои неща с роднините.

— Мислех, че от години не си говорите. Още откакто си се преместила тук.

— Така е. Но както беше крайно време да се запозная с теб, така дойде ред да се видя и с тях.

— Въпреки че са избили много повече мъже от която и да е друга група сирени по света? И че точно по тази причина си ги напуснала? — В мига, в който осъзнах как звуча — като съдник, — сведох очи.

— Да — отвърна тя. — Независимо от това.

Кимнах, неспособна да определя какво точно чувствам в момента. Въпреки че в нас течеше една кръв, двете с нея всъщност бяхме напълно непознати. Заради това нейните постъпки, предполагам, не бяха моя работа. От друга страна, самата Шарлът отне човешки живот миналата есен. Тогава за първи път постъпи като другите сирени, заради което ги бе напуснала десетилетия по-рано. Направи го, за да се сдобие с необходимата сила и да надделее над Рейна и останалите сирени в Уинтър Харбър. После призна, че се е чувствала дори по-ужасно, отколкото е очаквала, и се закле никога повече да не взема жертви.

Тогава каква работа имаше сега с най-опасните сирени на света?

— Във всеки случай — продължи тя — не бях решила твърдо да се отбия в Уинтър Харбър, докато не стигнах отбивката от магистралата за насам. Затова и не те предупредих по-отрано. Само че не знам… — Тя сведе поглед и гласът й секна. Миг по-късно вдигна глава и направи опит да продължи. — Само че не знам колко дълго ще отсъствам. Затова исках поне да те видя и да разбера дали не се нуждаеш от нещо. Занапред няма да можеш да се свързваш с мен.

— Ами мобилният телефон? — попитах. Това беше единствената ми връзка с нея. — Няма ли да го вземеш със себе си?

— В Монреал ще се видя само с братовчедка си. След това ще пътувам до някои много отдалечени краища на страната, където връзката е ненадеждна.

— Но…

— Ванеса!

Обърнах се и засенчих с длан очите си от слънцето.

— Това Саймън ли е? — попита Шарлът.

Сърцето ми се качи в гърлото, когато се убедих, че наистина е той. Стоеше в края на паркинга с лице към водата. Субаруто беше спряно зад него и Кейлъб седеше вътре.

— Значи, още сте заедно. Имах такова предчувствие.

— Всъщност не е така. — Помахах и вдигнах един пръст, за да му дам знак, че ми трябва още минутка. — Той скъса с мен през октомври, след като…

Този път моят глас изневери. Но и без това нямаше нужда да обяснявам.

— Повярвай ми — започна тя, а в гласа й се долавяше едновременно разочарование и удовлетворение, — може и да сте скъсали, но въпреки това сте все още заедно.

Обърнах се към нея. Тя ми се усмихна.

— Върви да го поздравиш.

— Всичко е наред, мога и…

— Ванеса. — Тя докосна ръката ми. — Аз ще съм тук, когато се върнеш.

Не помръднах от мястото си, докато присядаше в края на кея, навиваше си крачолите и сваляше сандалите. Изчаках, докато потопи босите си крака във водата, сякаш солта щеше да я прикове тук до връщането ми, и чак тогава поех по кея към брега. Бързайки към Саймън, се опитвах да внеса ред в чувствата си. Шарлът живееше в Бостън. Докато бях там, можех да я виждам всеки ден, стига да бях пожелала. Въпреки това не го направих. А сега, когато вече нямаше да е на разположение, внезапно съжалих, че не съм се възползвала от тази възможност.

За добро или лошо, обърканите ми чувства отстъпиха пред едно-единствено, когато наближих Саймън.

Щастие.

— Здрасти — посрещна ме той.

— Здрасти. — Спрях на две крачки от него. Искаше ми се да го прегърна, но не знаех дали е редно.

— Съжалявам, дано не съм прекъснал…

— Не си — отвърнах бързо. — За сведение, и занапред може да го правиш навсякъде и по всяко време.

— Прието. — Той кимна към кея. — Това Бети ли е?

Хвърлих поглед назад. Нямаше как да му кажа, че е Бети — той я познаваше и можеше да реши да я поздрави. Изкуших се да излъжа, че е приятелка на родителите ми, дори потенциален наемател на „Рибената чорба на Бети“, защото не исках да му напомням за събития, които и двамата се надявахме да забравим… Но и това не можех да направя. Ако за нас двамата със Саймън имаше някакво бъдеще, трябваше да започнем на чисто. Това значи да сме честни един с друг, независимо колко трудно е понякога.

— Шарлът е — казах и се обърнах към него. — Отива в Канада и се е отбила да се видим.

— О! — Чертите му за миг се изопнаха, но после лицето му пак се отпусна. — Тогава няма да те задържам, обещавам… само исках да се уверя, че благополучно си стигнала дотук.

В гърдите ми се разля топлина.

— Всичко е наред.

— Нещо подозрително?

— Не, доколкото успях да забележа.

— Хубаво. — Той приближи към мен и сниши глас. — Има и още нещо.

Погледът ми спря на устните му, надвесени само на сантиметри от моите.

— Искаш ли да вечеряме заедно днес?

Вдигнах очи. Усмихнах се.

— С удоволствие.

— Страхотно. Какво ще кажеш за Пейдж?

Замълчах.

— Какво за нея?

— Смяташ ли, че и тя може да дойде? Ако се съди по снощната случка, ония са готови на всичко, за да открият това, което търсят. Колкото повече глави участват в разплитането на загадката кои са те и защо са дошли, толкова по-добре.

В главата ми тутакси изникнаха три неща. Първо, съдейки по дочутото при огледа на къщата, вече имах известна представа защо натрапниците са ни дебнали снощи. Второ, не исках Саймън да научи за това, за да не се тревожи. Най-вероятно бяха любопитни търсачи на силни усещания, попаднали на слуховете из мрежата, които не са имали лоши намерения. Но дори това беше достатъчно да задейства Саймън.

Трето, той вече беше обезпокоен. Както винаги.

— Ще я попитам — казах.

— Страхотно. — Той си отдъхна и отстъпи назад. — Сега трябва да се връщам на яхтеното пристанище. Какво ще кажеш за седем, в „Скарата на Мърфи“?

Кимнах. Той ми се усмихна бегло, преди да се обърне и да затича към колата.

Докато вървях обратно към кея, си мислех, че не така трябваше да започва това лято. Знаех, че вече не мога да отричам истинската си същност, макар понякога много да ми се искаше… Но ако при всяка среща със Саймън това е в центъра на вниманието, тогава как ще продължим напред? И най-накрая — как ще създадем нормални, или поне възможно най-близки до нормалните отношения.

Тази мисъл толкова ме притесни, че когато се добрах до кея, едва усещах краката под себе си. Устата ми беше пресъхнала и гърлото ми гореше. Когато взех да залитам, ускорих крачка и полутичайки, полупрепъвайки се изминах оставащото разстояние.

Отпуснах се на края на кея, навих крачолите на панталона си и потопих крака във водата. Облекчението не настъпи веднага, затова се наведох напред и наплисках ръцете и лицето си. Мина цяла минута, докато се почувствам достатъчно силна, за да седна с изправени рамене, без да политна напред.

Тогава Шарлът, която спази обещанието си и ме чакаше, заговори. Гласът й беше мек, сериозен.

— И така, Ванеса… имаш ли нужда от мен?

— Да. — Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах. — Имам нужда да останеш малко по-дълго. Моля те.