Робърт Тайн
Вечно млад (3)

Трета глава

Да си пилот изпитател на Военновъздушния Корпус беше вълнуваща кариера, макар и не съвсем добре платена. Даниел Маккормик едва можеше да плати наема за малкия си апартамент, така че не му оставаха пари да купи мебели. Във всекидневната нямаше много неща, с изключение на 4 кабинетното радио „Ховард“, едно продънено легло и един-единствен удобен фотьойл. Даниел се беше отпуснал във фотьойла, дълбоко заспал.

Стаята изглеждаше като че ли е била терен на празненство, което е било проведено същевременно като научен семинар. Имаше празни бутилки и наполовина пълни чаши, оставени по пода сред куп авиационни планове и технически текстове. Пълни пепелници бяха пръснати сред технически инструменти.

Даниел похъркваше леко, устата му беше отворена. Купчина книжа и бележки лежаха на гърдите му, а на върха на купчината имаше стъклен пепелник, който се издигаше и снижаваше, поклащайки се едва-едва в такт с дишането му.

Една жена, Хелън, стоеше на вратата на стаята, с фотоапарат на едното рамо и лек куфар в дясната й ръка. Тя гледаше Даниел и се усмихваше на себе си, после остави на пода багажа. Хелън имаше тъмна коса и светла кожа, големи, тъмно кафяви очи, искрящи от малкото светлина, която проникваше в стаята.

Тя се наведе и го целуна, леко докосвайки устните му. Беше нежно докосване, което едва ли можеше да събуди Даниел. Неговите очи оставаха затворени, но той определено отвърна, целуна я по топлите устни. После, почти като в забавен кадър на филм, Даниел стана по-чувствен, целувката отиваше към кулминация, после отстъпваше към по-голямо спокойствие и мекота. Хелън се отдръпна.

С все още затворени очи, Даниел каза:

— Почакай минута! Кой е това?

Хелън се разсмя и го смушка, после се мушна в скута му и се притисна до него.

— Извинявай, че толкова закъснях. — Тя говореше спокойно, с приглушен тон, сякаш се опитваше да избегне нарушаването на нощното спокойствие.

— Колко е часът?

— Почти два.

— Защо толкова късно?

— Имаше нещо като задръстване по железопътните линии. Щях да си отида у дома, но исках да те видя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Имам — каза той с мека усмивка. — Би ли си тръгнала, моля те!

Тя се наведе напред да го целуне отново:

— Добре.

— И така, как мина?

Хелън поклати глава сякаш се опитваше да забрави какво беше видяла. Служебната й задача беше на изток, да фотографира жертвите от срутване в мина и стачкуващите в стоманените мелници.

— Беше потискащо. Тези хора нямат нищо. — Тя отметна кичур коса от неговите очи. — Трябва да се подстрижеш.

— Да, знам. Бръснарницата е затворена в неделя.

Тя се беше наклонила напред като малкия си златен медальон, който висеше на хубава златна верижка и се люлееше пред очите му.

— Дадох ти това, така че би трябвало да сложиш снимката ми в него.

— Ще я сложа… щом ми позволиш да те снимам. — Тя го целуна леко. — Мммм… имаш вкус на шампанско.

— Хари и аз си пийнахме малко — каза Даниел леко провлачено.

Хелън се дръпна и погледна в сините му очи:

— О, така ли? Честване?

— Нещо такова… сигурно си гладна?

— Гладна съм…

Даниел я отмести и стана.

— Тогава мисля, че е време за един от моите известни омлети. — Той пое към кухнята. Зае се с един чугунен тиган и го намаза с масло. След това започна да чупи яйца в една купа, разби ги силно.

— Дай да видя какво си направила. Снимките.

— По-късно — каза Хелън.

— Не — настоя Даниел — сега!

— Те наистина не са нещо за гледане, когато се вечеря.

— Имам здрав стомах.

— Но нали аз ще ям.

— Добре, ти имаш по-здрав стомах от моя…

Снимките бяха точно толкова въздействащи, колкото тя беше казала, черно-бели снимки на тъжната, порутена, мръсна беднотия на голямата „депресия“.

Даниел изхлузи омлета от тигана върху нейната чиния като идеално сгъна яйцата. Взе една от снимките и се вгледа втренчено в нея. Беше снимка на работник, който стои извън вратата на стоманената мелница, където е работел, преди да бъде изхвърлен от собствениците. Беше с отпуснати рамене и слаб като острие на нож. В кокалестите си ръце държеше дете с мръсно лице, което гледаше вторачено, неразбиращо, в обектива на фотоапарата.

Снимката отразяваше всички конфликтни емоции на безпомощния човек… негодувание, страх, отчаяние се излъчваха от отпуснатите му рамене, запечатвайки се на фотографската плака.

— О, о… — каза Даниел. — Това е въздействащо.

Хелън се смръщи:

— Не знам… не съм уверена, че е добро.

— Добро? Това е шедьовър. Всеки глупак може да го види. Определено! — настоя Даниел.

Тя отмести встрани снимката:

— Всеки глупак…? — каза тя със смях.

— Храни се!

Хелън взе вилицата и започна да се храни с апетит.

— Та какво чествахте? Нека да отгатна. Четиристотин последователни часа, без прекъсване, прекарани от Хари в лабораторията му?

— Остави. Как е омлета?

— Дани, в продължение на три дни съм се хранила с прах…

— Това си яла…?

— Това… И така, какво чествахте? Въпросът, всъщност, е защо аз не бях поканена, разбира се?

— Амии… — Даниел се чудеше как точно щеше да го възприеме. — Хари замрази едно пиле.

Хелън почти избухна в смях:

— Оу, а…! Моят касапин също го е правил!

— Да, но твоят касапин никога не е връщал към живот пилето си, нали?

Хелън спря да се храни, вилицата беше по средата на движението си между чинията и устата й:

— Какво?

— Твоят касапин никога не е успявал в това… докато Хари сега успя… в такъв случай следваше да се полее. Защото, трябва да признаеш, че това е наистина събитие.

— Хари е направил какво?

— Знам… знам… не е възможно. Най-малкото, беше невъзможно до днес. Хари е гений. За което той сам настояваше след втората бутилка, ако можеш да си представиш. Беше доста грозно.

— Представям си.

— Сега — каза Даниел тържествено — тази част е наистина важна. Никой не трябва да знае това.

Хелън се усмихна криво:

— Какво? Това е голяма, правителствена, замразена пилешка конспирация? Една от онези…

— Не трябва да казваш на никого. Обещах на Хари, че ти няма да кажеш на никого. Сега ти ми обещай…

— Добре. Никой, освен майка ми.

— Хелън!

— Шегувам се — настоя тя. — Шега.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — кимна Хелън.

— Дори да те измъчват? — попита Даниел.

— Дори да ме измъчват.

Дяволски огънчета проблеснаха в очите на Даниел изведнъж:

— Дори… да те „И“ измъчват?

— Дани… — тя потръпна. „И“ измъчването беше нейният най-голям ужас… и Даниел го знаеше.

Даниел започна да се приближава към нея, ниско до земята, както котката приближава към неподозиран гълъб.

— Дани, недей! — тя беше започнала да се кикоти по малко в предчувствие на това, което щеше да се случи.

Даниел се приближи още, докато не се извиси над нея:

— Недей какво?

— Недей ме гъделичка! — извика тя, превъзмогвайки смеха си. — Ти ме гъделичкаш и аз ще викам! Дани!

Ръцете му бяха протегнати напред, пръстите му шаваха за гъделичкане:

— Хелън… това е от значение за националната сигурност. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя.

После той атакува, неговите пръсти танцуваха диво по ребрата й, като я гъделичкаше безмилостно.

— ДАНИ! НЕ! — Тя се задавяше от смях, опълчвайки се срещу неговата атака, опитваше да се предпази от ровещите му ръце и пръсти. — Няма да кажа! — Тя се извиваше и нищеше от рафинираната жестокост. — Никога! Няма да кажа!

Той спря също толкова внезапно, както и беше започнал, и замени мъчението с целувки.

— Ти ми липсваше! — каза той.