Робърт Тайн
Вечно млад (25)

Двадесет и пета глава

Клер натисна докрай педала и колата се понесе стремително към върволицата военни машини, движещи се по тихата уличка. Водещата кола забеляза действията на Клер и заби спирачки, като при това се завъртя на сто и осемдесет градуса. Следващите я автомобили се струпаха и направиха своеобразна блокада на пътя.

Но Клер бе твърдо решена да постигне целта си. Вместо да намали скоростта, тя задържа крак върху педала, скъсявайки дистанцията до колите от блокадата.

— Мамо, движим ли се достатъчно бързо? — извика Нат.

— Какво искаш? Опитвам се, Нат! Опитвам се.

Уилкокс и хората му бързо разбраха, че колата няма намерение да спре. Сблъскването беше неизбежно, ако в последния момент преграждащите коли не се бяха отдръпнали, освобождавайки пътя на връхлитащата машина. Клер караше като професионалист, криволичейки умело между колите от двете страни на пътя със скърцащи спирачки.

Успяха да се измъкнат, но Даниел добре знаеше, че опасността не е преминала. Военновъздушните, ФБР и местната полиция са в състояние да мобилизират стотици и дори хиляди преследвачи. Тяхното залавяне бе просто въпрос на време, а именно то им липсваше сега.

— Клер… — прошепна Даниел. — Трябва ни самолет.

Клер го стрелна с очи.

— Да не си се побъркал? И къде трябва да го намеря този самолет?

— С колата няма да можем да се доберем. Ще ни хванат много преди да стигна до Хелън.

— Но къде…

— На въздушното шоу — каза Нат с немощен глас. — Там има самолети…

Даниел и Клер се спогледаха.

— Човече — промълви Клер. — Нат, дръж се. И ти, Даниел. — Тя натисна педала на газта и колата рязко подскочи напред, изпреварвайки останалите превозни средства.

Макар да се боеше за живота си, Нат бе възхитен от дързостта на собствената си майка.

— Мамо! Браво! Това се казва каране!

Удивлението на Даниел също бе безкрайно.

— Дева Марийо, ти караш точно така, както аз го правех на времето.

Те стигнаха до входа на летището, където се провеждаха въздушните демонстрации, с малко закъснение. Колата се приближи до вратата и спря със скърцане на спирачките. Човекът от охраната се наведе към шофьора отпред.

— Имате ли пропуск? — попита той.

Клер му се усмихна завладяващо.

— Просто карам един пилот, благодаря.

— Съжалявам, госпожо, но…

Клер хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и забеляза приближаващия се военен конвой.

— Трябва да вървим! — каза тя. След това натисна газта и колата стъпи върху макадамовата настилка в района на летището.

Въздушното шоу бе в разгара си, трибуните бяха натъпкани с хора, а в небето кръжаха множество самолети. Клер спря до един Б-25.

— Сега е твой ред.

Даниел се обърна и докосна Нат по бузата.

— Благодаря, благодаря, че ме докарахте до тук.

Нат направи опит да се усмихне, но безуспешно. Главата му бе хлътнала между раменете, а в очите му се четеше дълбоко униние.

Клер скочи от колата.

— Стой тук — заповяда тя на сина си. — И не мърдай!

По възможно най-небрежния начин, като че ли бяха двойка туристи, дошли да разгледат шоуто, Клер и Даниел се промъкнаха към самолета, бъбрейки оживено.

Даниел потупа по рамото главния пилот.

— Кажи ми, синко, мога ли да хвърля един поглед вътре?

— Разбира се, — отговори човекът, без особено да се вглежда в него.

Даниел се обърна към Клер.

— Опитай се да махнеш блоковете пред колелата и това ще е последната услуга, която ми правиш.

— Разбира се, че ще го сторя! — отвърна тя усмихнато. После го прегърна, притискайки го до себе си. — Виж… сигурна съм, че отново ще се видим.

— Хей — шепнеше Даниел в ухото й. — Сърцето ми изцяло ти принадлежи!

Тя го побутна към самолета.

— Върви.

Даниел се изкатери към кабината и зае мястото на пилота. Нямаше време за проверка на уредите и му оставаше само да се надява, че екипажът е поддържал машината в отлично състояние.

— Готов съм! — извика Даниел.

Моторите се закашляха, изхвърлиха няколко облачета син дим и след това заработиха нормално.

— Хей, ти! — крещеше командирът от земята. — Какво, по дяволите, правиш? — Той се затича след рулиращия бомбардировач, но Даниел бе вече набрал скорост и се отправяше към пистата. Малко след това той летеше…

 

 

Клер наблюдаваше планиращия самолет, докато той се превърна в малка точка на хоризонта. Тогава тя извърна очи към колата си. Доктор Камерън и Уилкокс стояха там пред стена от мускулести служители на ФБР и въздушните сили.

— Госпожо Купър — каза Уилкокс — мисля, че трябва да ви арестуваме.

Клер повдигна рамене.

— За мен това е без значение… Какво ще кажете за малка трампа?

— Трампа ли? И какъв е предметът? — поинтересува се Уилкокс.

— Ако не ме арестувате… — тя отвори багажника на колата и те успяха да видят струпаните бележници. — Аз ще ви дам цялата информация, която ви е необходима. Всичко, което сте искали да разберете за замразяването…

Очите на Камерън се разшириха.

— Господи! Това ли са бележниците на Хари Финли? Къде ги намерихте?

Но Клер не слушаше. С очи, отправени към колата, тя бързо пребледня и се разтрепери.

— О, Господи — прошепна тя, изпълнена с ужас. — Къде е синът ми…?

 

 

Даниел издигна самолета до позволената височина от 24 000 фута и закова скоростта на 230 мили в час. Летеше успоредно на крайбрежието, посока север. Това бе полет към събитие, принадлежащо на миналото.

Усилията по вдигането на големия самолет от земята бяха погълнали голяма част от силите му. Сега беше в състояние единствено да поддържа курса в една посока. Отпусна се в пилотската седалка и притвори очи за момент, стараейки се да се концентрира и да влее някаква сила в изтощеното си старо тяло. Това беше една тежка битка, но той бе твърдо решен да стигне до края й.

Отзад се чу някакъв шум, по всяка вероятност от паднал пожарогасител. Звукът беше достатъчно силен, за да бъде чут през грохота на двигателите. Даниел отвори очи и се обърна назад, изненадан от силната болка, която едно такова безобидно движение бе му причинило. Зина от изненада, когато погледът му се спря на Нат.

— О, не… — промърмори той. — Нат… не. Майка ти навярно ще се побърка от безпокойство.

Нат се бе сгушил в нишата, а очите му бяха широко отворени от възбуда и може би от страх. Разбира се, той знаеше, че Даниел няма да се обърне назад и да го откара вкъщи, но не искаше също така да му причинява неприятности.

— Какво… какво правиш тук?

— Ти дори не се сбогува — каза момчето.