Робърт Тайн
Вечно млад (22)

Двадесет и втора глава

На следващият ден ръмеше, когато Даниел се измъкна от леглото и се облече бързо на развиделяване. Предишната вечер, след като смени превръзката на ранената си ръка, той седна пред лист хартия и написа бележка за Клер и Нат.

Думите не бяха най-доброто поприще на Даниел и той се мъчи доста време, за да изрази чувствата и опасенията си върху този лист хартия. Препрочиташе бележката стотици пъти и разбираше, че никога няма да може да изрази всичко, което чувства и което се беше случило. Не можеше да направи нищо друго, освен да благодари на Нат и на Клер от дъното на душата си и да продължи нататък.

Клер все още беше на работа, нощната й смяна беше към края си, а Нат като че ли не беше вкъщи. Даниел беше облекчен от отсъствието им — щеше да е по-лесно да напусне като си спести болката от продължителното сбогуване. Спря в кухнята, закачи бележката за хладилника с магнит и въздъхна тежко. Той се взря в бележката, като че ли тя беше последната му воля и завет и за хиляден път през тези два дни се запита какво ще прави след това…

— Тръгваш ли?

Даниел се обърна. Беше Нат. Косата му беше мокра от дъжда, освен това беше нервен и възбуден. Държеше смачкана влажна кафява книжна кесия под мишницата си.

Даниел кимна.

— Да — каза той. — Мисля, че е по-добре за мен да си тръгна.

Нат кимна нещастен. Той подаде чантата.

— Взех това за теб. Сега изглежда, че е нещо като прощален подарък. Не си го мислех така, но…

Той леко повдигна рамене.

— Нат…

Даниел знаеше, че момчето няма пари, за да прави подаръци на когото и да било.

— Вземи го. Може да ти потрябва.

Даниел взе кесията, бръкна вътре и извади изтъркано маслиненозелено парцаливо памучно пилотско яке от Въздушния корпус на Армията през 1939. За миг Даниел замря втренчен в дрехата, а в очите му блеснаха сълзи.

— Беше любезно от твоя страна да ме събудиш по този начин снощи и всичко… Веднага станах от леглото и направих каквото ми каза.

— Така ли?

Нат кимна.

— Казах й какво чувствах… какво чувствам. Изпях й песен и всичко… Не знам какво се получи, но поне тя вече знае какво чувствам, нали?

— Така е.

— Как ти се вижда якето?

Даниел се мушна в якето и за първи път от дълго време изглеждаше и се чувстваше като стария Даниел. Той вдигна рамене и застана изправен.

— Нат…

— Харесва ли ти? Взех го от магазина за преоценени стоки. Имаше и кожено, но струваше доста скъпо.

— Кожените якета са, за да се перчиш.

Даниел потупа изтритите ръкави.

— А това наистина е нещо…

Нат беше поласкан.

— Наистина ли? Искаш да кажеш, не съм постъпил правилно? Че съм взел точно това, което трябва?

— Точно така, това, което трябва.

Даниел потупа Нат по рамото.

— Е, имам якето. Имам и втори пилот. Какво ще кажеш, ако направим един малък полет…

 

 

Дъждът барабанеше по покрива на бараката и гръмотевиците тътнеха в далечината, докато бурята се приближаваше.

— Нисък таван — каза Даниел. — Лоша видимост. Но Б-25 може да лети във всякакво време. А щом преминем облачната линия ще имаме ясен летен ден.

— Наистина ли?

— Да.

— Окей. Проверка на апаратурата.

Вътрешната част на бараката беше превърната в импровизирано подобие на пилотска кабина на Б-25. Бейзболни бухалки стояха изправени като кормила, купчина стари часовници, събрани от къщата и спидометър от старо колело бяха уреди за отчитане на горивото, индикатори за скоростта на въздуха, алтиметър и компас. Камара от щипки за дрехи бяха електрическите ключове, контролиращи електрическите системи на кораба, а няколко стари закачалки за палта изпълняваха двойна роля на дросели и регулатори на клапите.

— Окей — каза Даниел съвсем сериозно, като че ли ставаше въпрос за истински неща. — Дроселите се отворени половин инч. Сместа е изобилна. Трябва да се изсмуче от системата, да се задвижи маслото. Дотук разбра ли?

— Да — каза Нат.

Той неспокойно подражаваше на всяко движение на Даниел, обезпокоен да не би да сгреши.

— Карбураторът е студен. Това е лошо. Моторите трябва да са топли. Клапаните за горивото включени. Радио и електрическите системи изключени. Трябва да се изключат веднага — не трябва да пламва искра върху цялото това гориво. Разбра ли?

— Ъхъ — каза Нат не съвсем уверено.

— Сигурен ли си?

— Да. Дотук е почти като компютърна игра. Бен има такава. Той е мой съученик.

— Окей. Прекъсвачи на ход, напълни моторите с няколко напомпвания. Вкарай това масло там. Спирачките са включени.

— Добре.

Даниел поклати глава.

— Не, не. Винаги казвай „тъй вярно“. Това „добре“ обърква.

Нат кимна.

— Разбрах. Тъй вярно.

— Окей, да тръгваме. Викни „Пропелери готови“.

— Пропелери готови! — извика Нат.

— Включи моторите. — Даниел посочи към щипките за дрехи. — Точно тук. Отбелязано е. Първо левия мотор, после десния.

— Не е ли по-добре да се каже бакборд и щирборд?

Даниел поклати глава.

— Не. Истинските пилоти казват ляво и дясно. Бакборд и щирборд обърква. Разбра ли? Запали ги.

— Тъй вярно.

Докато Нат натискаше ключовете, гръмотевицата избоботи. Ако не беше помислил за това толкова съсредоточено, почти можеше да си представи как големите мотори на Б-25 изведнъж оживяват.

— Наблюдавай измервателните уреди… Убеди се, че всичко е изрядно, че всичко е в отлично състояние. Повишено налягане на маслото, равномерни обороти на моторите, погледни температурата на мотора.

Даниел изучаваше старите будилници, кухненския часовник, и дори можа да види стрелките да се движат и подскачат, докато великолепната летателна машина набира скорост.

— Всичко това проверено ли е?

— Тъй вярно, тъй вярно, тъй вярно — каза Нат.

— Окей… малко газ… бавно. Сега се движим. Провери контролните табла…

Той разтърси леко клечката.

— Контролните табла за полет са свободни и точни. Включи радио и електрическите системи. Това означава, че можеш да разговаряш с кулата…

Нат кимна.

— Тъй вярно, радио и електросистеми включени.

— Сега очакваме излитане. Той е горе в кулата и дава разрешение на самолетите за излитане. Кажи му, че си тук и готов за излитане.

— Как да го направя?

— По микрофона, представи се… Как се казва самолета?

— Ъъъ…

Нат се замисли за миг, след това глуповата усмивка се появи на лицето му.

— Казва се „Алис“.

— Трябва да бъде някаква Алис.

— „Наистина студена Алис“.

— Хубаво име — каза Даниел с усмивка.

— Излитане — каза Нат. — Тук Б-25 „Наистина студена Алис“, иска разрешение за излитане.

— Прието, „Наистина студена Алис“ — каза Даниел. — Разрешено излитане на писта Л-5.

Той се обърна към Нат.

— Сега кажи „Разбрано, излитане“.

— Разбрано, излитане.

— Прието, капитане. Приятен полет… Сега кажи „прието, благодаря, край, потеглям“.

— Прието, благодаря, край, потеглям.

— Добре. Пълно увеличаване на дроселите, тоест сложи още малко газ…

— Тъй вярно.

— Сега увеличи задното налягане.

— Тъй вярно.

— Дросели отворени.

Даниел повиши глас, за да бъде чут въпреки шума на моторите и Нат би могъл да се закълне, че бараката се раздвижи, втурна се през двора, през всички дворове по улицата, поляните в предградието се нижеха една след друга, за да направят писта за неговия самолет.

— Набирай височина — нареди Даниел. — Усещаш ли издигането? Усещаш ли въздуха под крилата?

— Тъй вярно. Шасито да се прибере и заключи.

Нат можеше да се закълне, че видя яркочервената светлина да светва на контролното табло…

Шасито се сви в бараката с леко потреперване и скоростта се увеличи.

— Окей, сега кръжим около пистата — ще направим една обиколка, ще ни наблюдават от земята и ще ни уведомят ако опашката се е подпалила или има нещо друго…

— Какво? — изпищя Нат.

— Това е шега.

— Тъй вярно.

— Можеш ли да видиш пистата?

Нат надзърна през бараката.

— Да… ъъъ, тъй вярно. Ето я там.

— Добре. Нека да направим обиколка.

Даниел се облегна на лявата си страна, Нат — В направи същото. Той усещаше как самолета се промушва леко сред влажния въздух и витлата го издърпват напред.

— Плавно… — предупреди Даниел. — Карай плавно…

Бурята почти ги връхлетя, проблесна ярка светкавица — тя беше толкова близо, като че ли точно в кабината пред тях — последвана от висок тътен на гръмотевица.

Даниел погледна уредите за измерване.

— Окей… окей. Един мотор се повреди. Но без паника. Имаме друг.

— Какво? Какво да правим?

— Сглоби витлото! Спри горивото! Бързо!

Малките пръсти на Нат се размърдаха над ключовете.

— Тъй вярно.

— Окей, завърти я малко… Така. Така. Сега да £ потърсим място да я поставим.

Нат посочи с пръст.

— Виж! Там има писта.

— Изглежда добре. Окей… стой спокоен… нос надолу, скорост надолу.

— Тъй вярно.

— Оптимална безмоторна скорост… ще прелетим над пистата и ще спрем мотора. Бъди готов за приземяване.

Със затаен дъх Нат хвърли поглед към Даниел, 5 който се беше съсредоточил върху контролните табла.

— Ще… ще го направим ли?

— Свали шасито.

— Тъй вярно — каза Нат.

— Изобилна смес… Карбураторът е включен… повече обороти. Наблюдавай хоризонта… Нат, наблюдавай хоризонта.

— Да натисна ли ръчката?

— Натисни. Не пали. Смажи я. Наблюдавай хоризонта! Наблюдавай хоризонта!

Нат усещаше, че колелата са само на няколко й инча от земята. Той натисна ръчката много внимателно и самолетът се спусна към нея. Докосна я с леко раздрусване.

— Заден ход.

Моторите изръмжаха в обратен ход и елероните се завъртяха нагоре, като пресичаха въздушната маса над крилете, която ги забавяше.

— Натисни спирачки. Сега бавно… бавно… така. Хубаво и просто.

Големият самолет продължи и спря окончателно на мократа трева. Единственият звук идваше от потропването на дъжда по покрива на бараката. Постепенно ключовете станаха щипки за дрехи, шаситата се върнаха към земната си форма на закачалки за палта, кормилото стана отново бейзболна бухалка. Но на Нат не му пукаше. Той беше възбуден, зашеметен от това, което току-що беше извършил.

— Ау… — каза той благоговейно.

Даниел стоеше неподвижно, вгледан пред себе си, и си припомняше първия път, когато беше управлявал Б-25. Беше толкова отдавна… Но точно сега чувстваше, че сякаш е било вчера.

— Ако можеш да приземиш Б-25, можеш да правиш всичко — каза той. — Чуваш ли? Всичко.

Нат и Даниел се спогледаха за миг.

— Благодаря за якето.

Искаше да добави: „и благодаря, че ме остави да полетя с моя самолет за последен път…“

— Няма защо.

— По-добре да тръгвам — каза Даниел.

Той се изправи, протегна се и тръгна да излиза от бараката. Постави крак на стълбата.

— Хей — каза Нат малко отчаяно. — Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Остани само за още няколко дни. Не можеш да си тръгнеш днес. Времето е кофти… Почти е обед. Мама скоро ще се върне. Остани за обед. Какво би искал за обед? Какво ще кажеш за това?

Даниел спря и се усмихна.

— Нат, не искам нищо друго повече от това…

Нат се обнадежди.

— Нищо друго ли? Тогава защо не го направиш?

— Но…

Крехките рамене на Нат хлътнаха.

„Винаги има едно «но», нали? Когато пораснеш нещата стават такива“.

Но Даниел не отговори. Той беше силно пребледнял и големи капки пот избиха по челото му. Изглежда, че му беше трудно да се задържи на стълбата.

— Даниел?

Очите на Даниел се замъглиха.

— Нат?

После падна и като че ли потъна в безкраен мрак.