Робърт Тайн
Вечно млад (13)

Тринадесета глава

Първото място, където отидоха, беше библиотеката, защото Даниел искаше да получи представа за историята на последните пет десетилетия.

Нат и Феликс прегледаха някакви микрофилми от въртящия се статив и после ги нанизаха на прожекционен апарат. Почнаха с „Пърл Харбър“. Декларацията за Втората световна война не го удиви толкова много… тъмни облаци се бяха събрали над Америка през 1939. Защо иначе беше нужен Военновъздушния Корпус и това бързане да се разработи Б-25?

— Спечелихме тази война — каза Нат. — Но не беше лесно.

— Тази война — каза Даниел. — Колко войни сме водили?

— Ами, тази във Виетнам.

— „Пустинна буря“ — вметна Феликс.

— Панама…

— Гренада…

— Гренада? — попита Даниел. — Как се случи това?

— Не знам точно — каза Нат.

Даниел беше облечен в обикновени сини джинси и работна риза, принадлежащи на бащата на Феликс. Така той не изглеждаше вече по оня странен начин, но все още имаше да научи много за новия свят, в който се бе озовал.

— Как се управлява това?

Нат му показа управлението на прожекционния апарат за микрофилми.

— Натискаш тези бутони, разбра ли? — Шестмесечни кадри от новините се експонираха бързо на екрана. — Можеш да вървиш напред и назад. Лесно е. Използвах го да си напиша доклада по история.

Даниел натисна пренавиващия бутон и превъртя назад кадри от 1941, 1940 и 1939 година.

— Впрочем ти с каква работа се занимаваше? — попита Нат. — Професия?

Даниел дори не откъсна очи от екрана.

— Летец изпитател.

Думите развълнуваха Нат и Феликс. Те отстъпиха назад от него, един вид израз на уважение, с отворена уста. После почнаха да си шепнат възбудено.

— Феликс! Боже мой!

— Той е летец.

— Намерихме летец.

— О, боже мой!

— Това е най-ценното нещо на всички времена — каза с ентусиазъм Нат. — Не мога да повярвам колко сме късметлии!

Но нещо се мерна в полезрението на Феликс. Той потупа приятеля си по рамото:

— Нат…

— Какво?

— Виж.

Нат се обърна. Алис, любовта на неговия живот, влизаше в библиотеката, под мишница носеше две книги. Нат изведнъж щеше да припадне от страх. От всички други хора на земята само Феликс знаеше дълбоката, тъмна тайна на Нат за неговата огромна, но скрита любов към прекрасната Алис.

— Вижда ме в библиотеката през лятната ваканция — прошепна той панически на Феликс. — Ще помисли, че съм „читанка“.

— Нат… тя е също тук — каза Феликс многозначително.

— О, да, вярно е. Да.

Алис минаваше точно покрай тях.

— Здрасти! — каза тя.

— Здрасти — каза Нат ентусиазирано.

„Здрасти. Здрасти.“ Това щеше да остане максималната дължина на разговора, но в отчаяно желание да я задържи, той каза първото нещо, което му дойде на ум.

— Хей, имаш хубави нокти.

Алис погледна червения лак на ноктите си. Нямаше нищо особено по лакираните й нокти.

— О, благодаря — каза тя несигурно.

— Да. Страшен лак. Прилича на кръв.

Алис направи усилие да се усмихне и Нат болезнено осъзна факта, че се прави на глупак. Дори Даниел откъсна очи от екрана на прожекционния апарат за микрофилми и го погледна за момент.

Нат се реши на друга маневра, за да продължи разговора.

— Ами аз съм тук, за да прочета нещо. — Той взе най-близката до него книга. — Да видя… Това е… ъъ… „Малки жени“. Страшна е!

— Добре — каза Алис.

— Ами… как караш лятната ваканция до сега? Аз… имах страхотна катастрофа с велосипеда.

— О, така ли? — каза Алис с любезно имитиран интерес.

— Супер. — Нат кимна убедително. — Разбих си колелото. Строших го. Окончателно е съсипано. А коляното ми, виж го!

Той бързо вдигна крачола си, за да покаже гигантската рана на пострадалото коляно.

— Много голяма рана — каза Алис.

— Да. Абсолютна. Голяма е кората, но аз няма да я пипам.

— Ами това е добре — каза Алис със състрадателна, лека усмивка на симпатичното си лице.

— Да, благодаря.

— Е — каза Алис, — довиждане!

— Окей, довиждане! — щом тя се отдалечи достатъчно, за да не чува, той провеси нос. — Аз съм глупак.

Феликс се постара максимално да накара приятеля си да се чувства по-добре:

— Но всичко беше добре. Мисля, че тя много те харесва.

— Това беше Алис — каза Нат на Даниел. — Съжалявам, че не ви запознах. Просто не искам да я обременявам с твърде много отведнъж, нали разбираш?

Но Даниел не отговори… той сякаш не можеше да го чуе. Нат и Феликс погледнаха на екрана и също се смразиха.

Беше снимката на Даниел как стои на счупеното крило на Б-25, когато аварийно се беше приземил преди толкова години. Нат и Феликс гледаха ту снимката, ту Даниел. Той не беше се изменил ни най-малко. До снимката обаче имаше следния придружаващ текст. Заглавието бе: ВТОРА ЖЕРТВА ВЗЕ ПОЖАРЪТ ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА СЕДМИЦА.

Децата погледнаха самолета и датата на вестника.

— Той е древен летец — каза Нат.

— Древен, мъртъв летец — каза Феликс.

— Човече — каза Нат, обзет от благоговение, — можеш ли да си представиш как ще четеш във вестника, че си умрял?

— Да, какво ли бреме трябва да е?

— Трябва да открия повече — прошепна Даниел. — Трябва да намеря Хари.

 

 

Не можеше да измисли къде другаде да отиде, освен до отдела за цивилен архив в градската управа. Беше малък отдел в архивната зала, ръководен от млада жена, която изслуша историята за обърканото положение на Даниел със съчувствие, но не можеше да направи много нещо, за да му помогне.

— Така, както ви казах, следва да напишете до Националния център за личен архив. Те се занимават с всички военни архиви. Искат попълнен формуляр. Отнема около шест седмици за отговор.

Даниел взе ръката й като запален ухажор.

— Как се казвате?

— Деби.

— Деби. Нужно ми е да намеря този човек веднага. Днес. Въпрос е на живот и смърт. — Той погледна искрено в очите й. — Разбирате ли ме? Деби?

Тя може и да беше бюрократка по длъжност, но почувства сърцето си да се топи под неговия настоятелен поглед:

— Хари… кой? Кой? Кого казахте, че търсите?

— Финли… Хари Финли.

— 1939… това означава, че той е дяволски стар, ха ха. — Засмя се тя като момиченце.

Даниел не можеше да си позволи да загуби новоспечеления съюзник в нейно лице и затова се засмя заедно с нея.

— Добре — продължи тя. — Вижте, открих този приятел… работи в този областен стационар в Сан Антонио. Да видя какво може да се направи. Вероятно ще са нужни два дена, те са особено заети. — Тя надраска някакви цифри на парче хартия. — Позвънете ми след 12 часа. Това е времето, когато пристигам. Ако отговори Сюзън, питайте за мен, Деби. — Тя му се усмихна леко. — Давам ви и моя домашен телефон. — Тя му намигна незабележимо. — За всеки случай.