Робърт Тайн
Вечно млад (10)

Десета глава

Нямаше въпроси от Нат и Феликс.

— Добре — каза Стивън.

Вечерята и тази вечер беше, както обикновено, сготвена към добрата страна на спектъра на прегаряне, но нито Феликс нито Нат забелязаха какво ядоха. Първоначалният ужас от тяхното преживяване беше отминал и беше заместен от неизмеримо любопитство и чувство на удовлетворение, че бяха на косъм от опасността и бяха избягали недосегнати, без драскотина. Нат се чудеше дали ще има кошмари тази нощ от умрелия човек.

Клер беше скептично настроена, точно по начина, по който се предполагаше, че ще бъде една майка, но тя не можеше да освободи Нат и Феликс от манията им за замразения човек.

— Сигурни ли сте, че тази история не е най-хитрото извинение, че сте загубили якето? — попита тя, а очите й се вглеждаха в очите на Нат, за да видят истината.

Нат трябваше да се съгласи:

— Да, би било чудесно извинение, но това е истината. Замразеният човек беше там.

— Аз също го видях, мисис Купър — каза Феликс. — Аз също го видях. Бях там също.

— Добре, сигурна съм, че този джентълмен си има причина да е там. От друга страна името ти и адреса ти са в якето… ако някой го намери може да го върне. Подай граха, Феликс, моля те!

Разбира се Клер мислеше за случилото се, че момчетата са жертва на своето собствено разгорещено въображение. Може би те наистина си вярваха, че бяха видели нещо странно в базата, но Клер бе убедена с убеждението на възрастните, че не са видели нищо.

 

 

В часовете след като го бяха открили, Даниел бавно, но сигурно, се съживи. Температурата на тялото му се покачваше и клетките му бяха започнали да се разтопяват. Той знаеше, че е жив… всеки мускул, сухожилие и орган в тялото му бяха обхванати от болка… но това беше всичко, което знаеше. Конвулсии разтърсваха вътрешностите му, като изпращаха тъпи болки из тялото и той отвори уста да извика, но не излезе нито звук.

Олюлявайки се, той хвана страничния ръб на медната капсула и изрита платнените покривала, в които беше обвит в продължение на толкова много години. Мозъкът му пращаше импулси към крайниците, но сякаш имаше затруднения по линията, нарежданията не минаваха ясно и еднозначно. Когато се опита да изскочи от капсулата, той загуби равновесие и полетя към пода, където се просна гол и треперещ.

Дишането му беше трудно и мъчително, за момент дори помисли, че няма да има сили да стане. Бавно, избутвайки се с ръце, той се надигна, като се опираше по стената на капсулата, успя да стане, несигурно застана на краката си.

Намери якето на Нат и с огромно усилие успя да прикрие голотата си, като си го завърза около кръста. После тръгна, спъваше се в бъркотията от сандъци и варели. Придвижваше се само с инчове. Очите му бързо се възстановяваха. Свикна с мрака, огледа се. Беше ужасен.

През мъглявата неяснота, неразбория от спомени, изплува една ясна мисъл: „Хари! Трябва да открия Хари!“

Първо, отвореният прозорец в стената на склада изглеждаше недостижим като Еверест, но Даниел знаеше, че трябва да се изкачи до него и да избяга. Запъхтян, той натрупа една камара от палети, хвана перваза на прозореца и се измъкна в хладния нощен въздух. Повися за момент и се пусна на бетонната площадка отвън на склада.

Даниел постоя приведен на настилката за известно време, ниско стенание се отрони от устата му. Той трепереше в тъмнината и гледаше втренчено нощното небе.

Вървеше и се препъваше през авиобазата, излезе от чисто военната част на комплекса и започна да блуждае из района на общежитията. На лунната светлина той можа да разпознае развяно от вятъра пране, опнато да се суши на въже. Като се приближи Даниел видя, че между чаршафите и кърпите за лице има дрехи, но само една бяла риза от женска униформа и зелени спортни гащета. Бързо ги откачи от въжето и ги облече, но запази якето, защото не искаше да оставя следи от пребиваването си тук. После се отдалечи, вървейки без цел в нощта.

 

 

Беше на магистралата, ужасен и смутен от оживения трафик, който ревеше край него. Колите бяха лъскави и издължено пригладени, камионите-гиганти… те не приличаха на това, което беше виждал. Откъде ли са дошли? Бяха ли тези хипопотами — опитни образци на някои други секретни проекти, които се разработват в отдалечените части на Калифорния? Но бяха толкова много, твърде много, за да се пазят в тайна.

Умът му беше объркан, а той стъпваше тежко по магистралата, устремен към светлините на хоризонта. Гроздът от светлини беше супермаркетът на Ралф, едно езеро от светлини в тъмната нощ. На паркинга имаше телефонна кабина… една странна, високотехнична на вид измишльотина.

Даниел взе слушалката и я откачи от вилката, огледа озадачен предния панел на апарата, където трябваше да е въртящата се шайба имаше дванадесет бутона. За момент той просто не беше в състояние да направи нещо толкова обикновено, да се обади по телефона. После с облекчение откри, че „0“ все още те свързва с централа.

— Девет-три-осем, мога ли да ви помогна?

Даниел отвори уста да отговори, но единственият звук, който можа да издаде, беше сподавено, неуверено шептене.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз… а…х…ъх…

— Ало? — по начина на говорене се виждаше, че телефонистката не е в настроение да си губи времето.

Даниел изръмжа и се прокашля, за да прочисти гърлото си. Накрая беше в състояние да насили въздуха през ларинкса, гласът му беше несигурен и мутиращ като на тийнейджър.

— Ало? — успя да промълви той.

— Сър, — каза операторката остро — аз едвам ви чувам. Спешен случай ли е?

Дяволски вярно е, че е спешен случай, мислеше Даниел:

— Д-да; м-м-моля.

От дълбините на размътения си мозък той успя да измъкне телефонния номер на Хари.

— Ричмънд… тттри — ччччетири — дддве.

Усилието, необходимо да изрече тези три, четири думи почти изразходи всичките му сили.

— Извинете ме? — каза бързо телефонистката.

„Моля, — мислеше Даниел — не ме карайте да го кажа отново.“

— Не чух номера, сър.

Даниел напълни гърдите си.

— Ричмънд… три… четири… две.

За своя изненада откри, че необходимото усилие да говори не беше толкова грандиозно както предния път.

Телефонистката се колебаеше:

— Връзката е Ричмънд?

— Ддда.

— После три — четири — две?

— Да.

— Седем — четири — три — четири — две?

— Да — промълви Даниел. — Хари Финли, мммоля, моля…

— Сър, — каза телефонистката — липсват ви две цифри…

— Две цифри…?

— Да. Нужни са седем цифри. Вие ми давате само пет. Нужни са ви седем.

— Но…

— Моля, проверете номера и изберете отново — каза телефонистката като че ли не беше вече човек, а машина или компютър. После затвори.

Даниел въздъхна тежко и се огледа. Над паркинга на Ралф имаше дълъг лозунг. Даниел се загледа в него за момент, без да е в състояние да повярва на очите си: „Въздушно шоу представление «Крилете на свободата»… 1992“

Вълна на ужас го заля, сълзи бликнаха от очите му:

— Ооо… братко… — промълви той.