Робърт Тайн
Вечно млад (8)

Осма глава

Никога преди през своите единадесет години на съществуване на земята, Нат не беше присъствал на погребение. Откри, че процесът е интересен и малко мистифициран. Починалият, мистър Карлин, учител в колежа на Нат-младши, беше умрял преди няколко дни и цялото училищно тяло, ученици, учители и персонал в средното училище Сан Мако, беше излязло да присъства на последните церемонии.

Директорката на училището, мисис Роуз, хлипаше през време на службата, почти удавяйки думите на свещеника, който говореше докато спускаха ковчега бавно в гроба.

Нат се чувстваше така сякаш безпокои скръбта й и гледаше настрани, гледаше в небето и се зарадва, когато един експериментален летателен апарат Х-29 от местната въздушна база прошари напряко небето.

Х-29 беше един от най-странно изглеждащите самолети във Военновъздушните сили на САЩ през деветдесетте години. Крилете на Х-29 бяха напред… като бяха насочени напред, изглеждаше, че лети назад… а цялата мощна машина беше под контрола на компютър, пилотът повече или по-малко беше придружител. Казваха, че ако компютърът се повреди, Х-29 ще падне право надолу, което правеше по-вълнуващи нещата за мъжа в кабината.

Самолетът беше отлетял за секунди, но погребението се влачеше и Нат си мислеше, че никога няма да свърши. Прекара остатъка от службата в наблюдаване на едно момиче от класа, Алис… Нат си падаше по нея, но би умрял ако тя разбереше. Тя сякаш не подозираше, че той съществува.

Междувременно погребението свърши и вместо да върнат учениците за довършване на часовете в училище, ги освободиха.

Нат и най-добрият му приятел Феликс докараха велосипедите до къщата на Нат и се изкатериха в тяхната къщичка в клоните на едно дърво. Двете момчета бяха любители на консервираната храна и пазеха малък запас от бонбони и кекс в къщичката, тяхната крепост. Те двамата избраха бонбони „Стюардеса Туинкис“ и ги разопаковаха с благоговение, като любители на вино, които опитват рядък сорт от известна изба.

Двамата имаха различна тактика в яденето. Нат се впускаше стремглаво напред в атаката си, Феликс беше по-изтънчен.

Нат изяде бонбона по нормален начин. Феликс имаше малък ритуал, който стриктно изпълняваше. Първо всмукваше сладкия крем, после го пукваше, намушваше го на палена си и обираше нервно ъглите.

— Какво ще правиш? — попита Нат след известно време.

— Нищо. Трябва да ходя утре на зъболекар.

— О-о, момче.

Феликс се сепна:

— Кажи.

— Искаш ли да се храниш довечера у нас? — попита Нат.

— Неее.

— Не те упреквам.

Майката на Нат, Клер, не беше добра в кухненските си уменията и Нат очакваше часа на вечерята почти като нещо ужасно. Когато накрая часът настъпи и Феликс си беше отишъл вкъщи, Нат, примирен, че ще яде нещо, което не можеше да преглъща, зае мястото си на масата, срещу техния гост за вечеря.

Джон беше особен приятел на майка му, голям като мечка, с гъста брада и усмихнати очи. Той беше по-добър в умението да прикрие неразположението си към кулинарните умения на Клер, отколкото Нат.

— Добре ли е? — попита Клер, наблюдавайки Джон.

Клер беше в трийсетте. Беше симпатична, не бляскава и зашеметяваща, просто симпатична. Беше направила всичко според възможностите си да подреди скромния си дом удобно, но талантите й не достигаха до кухнята.

— Хм — каза Джон.

— Нат?

— Велико — каза Нат без ентусиазъм.

Клер се усмихна:

— Добре ще е. Сготвих го специално, по свръхсекретен начин, точно за вас. Цената му е бог знае колко по-голяма.

Нат погледна майка си за момент и от изражението му беше ясно, че се чуди дали майка му не е загубила съвсем ума си.

— Хубаво — каза тя — не ми вярвайте!

Джон остави вилицата си:

— Кога започва летния ти лагер, Нат?

— След две седмици. Това е лагер на момчетата скаути.

Джон се усмихна:

— Помня лагера… помня моя съветник, че носеше бързата помощ. Тази голяма, бяла кутия, с голям червен кръст, начина по който се затваряше… със силно изщракване… Ето защо исках да стана доктор. Това щракване.

— Станал си доктор заради щракването на кутията с материалите за бърза медицинска помощ? — попита Клер.

— Точно така.

— Наистина е странно. Не мислиш ли, че това наистина е странно, Нат?

— Не — каза Нат — не е странно.

— Очакваш ли с нетърпение заминаването? — попита Джон.

Нат сви рамене:

— Така е.

— Получи ли си вече униформата?

— Ооо — каза Клер — това е докачлива тема.

— Не още. — Нат се обърна и погледна в упор неодобрително майка си.

— Обещах, следващата седмица най-късно. Той си мисли, че от неговата мярка ще се продадат всички униформи. Всъщност ще бъде страхотен!

Точно в този момент болният въпрос за униформата на скаут не беше в ума на Нат. Той мислеше повече за погребението, на което беше присъствал този ден.

— Мисис Роуз не можеше да спре да плаче. Каза, че е добре, но продължи да плаче сякаш не можеше да спре… Аз не плаках. Не познавах мистър Карлин. Щеше да ми преподава следващата година.

Клер и Джон си размениха по един бърз поглед. Беше очевидно, че Нат е смутен, може би разстроен, превъзмогваше събитията през деня, опитваше се да си обясни това, което беше наблюдавал.

Клер поглади сина си по косата:

— Мистър Карлин беше наистина стар. Беше учител от дълго време.

— Какво става, когато умреш? — попита Нат безцеремонно.

— Ами… — Клер се замисли за момент. — Състоянието е като че ли си заспал. Много е умиротворено. Почти като сън.

— Феликс каза, че изгниваш.

— Да… ъъ… — Клер хвърли умоляващ поглед към Джон, молейки го за съдействие. Въпросът беше по-близо до неговата специалност.

Джон си прочисти гърлото:

— Виж, Нат, това, което се случва с тялото е, че то отново става част от земята. Това помага на дърветата да растат, а дърветата помагат на хората да живеят… и така, по някакъв начин ти никога истински не умираш.

Нат помисли върху това и изглеждаше удовлетворен. Той започна отново да чопли храната си.

В края на храненето Клер изпрати Джон до вратата. Тя се радваше, че той се е отбил за вечеря, но също се радваше, че си отива рано. Беше много уморена и това личеше по очите й.

— Добра компания си — каза тя.

— Каза тя, прозявайки се — допълни Джон.

— Не се прозявам.

— Беше близо до прозявка.

Клер се прозя и се засмя едновременно.

— Извини ме за вечерята. Все изгарям нещата.

— Не, не, не беше наистина изгоряло. Беше точно добре направено. Фактически беше драматично добре, сготвено.

Клер се засмя отново. Тя беше свикнала да се шегуват с нейното готвене и отдавна това беше престанало да я притеснява.

— Хайде пак да вечеряме заедно — каза Джон.

— По всяко време. Винаги можем да запазим някъде маса… Знам специалитета „мейтър дьо“.

— Добре е да имаш приятели на отговорно място — обърна се той към улицата. — Ще се видим в болницата.

 

 

Когато Клер оправяше завивките на Нат за през нощта, усети, че той все още е леко разтревожен. Тя положи всички усилия да го успокои.

— Ти… си умно, хубаво, здраво дете. С чудесни идеи и мечти и дълъг, дълъг живот пред теб… И както добре знаеш, аз никъде няма да отида.

— Добре — каза той с много тих глас.

— И чуй, ако някога се чувстваш смутен или нещо подобно, казвай ми. Разбра ли?

— Ъхъ.

— Обещай ми!

— Обещавам — каза Нат.

Клер приглади одеялото на леглото, после се наведе и целуна нежно сина си по челото.

— А ние ще отидем на авиодемонстрацията през почивния ден, нали така?

По стените в стаята на Нат имаше афиши. Модели на самолети и книги по авиация заемаха много място в стаята.

— Добре… знаеш ли, може да поканиш Джон. Ако ти се иска.

Клер се развълнува от опита на сина й да въведе мъж в нейния живот:

— Може би ще го поканя. Лека нощ!

— Лека нощ, мамо. — Нат се надигна на лакътя си. И знаеш ли какво още?

Клер се спря на вратата.

— Какво?

— Този път яденето не беше твърде много изгорено.