Робърт Тайн
Вечно млад (6)

Шеста глава

Следващите няколко седмици бяха едни от най-трудните в живота на Даниел. Времето минаваше в замаяността и замъглеността на мъчението. Защото ден след ден той прекарваше часове в болницата, мълчаливо бдение при Хелън, чакаше за най-незабележимото, но нямаше нищо. Синините избледняха, раните заздравяха, счупените кости се възстановиха и оправиха, но нямаше и искрица живот в нея.

Докторите и сестрите, както и колегите на Даниел в базата, му говореха, всички настояваха колко е важно и нормално той да се върне към всекидневните си задължения, да продължи своя начин на живот.

След такава лекция Даниел обикновено кимваше и се съгласяваше, обещаваше, че ще седне и ще пилотира… но после обикновено си отиваше вкъщи, нещастен и самотен, гледаше втренчено в падащия здрач и се опитваше да си наложи да не мисли.

Постепенно Даниел започна да се оплита. Спря да се бръсне, после да се къпе. Къщата му стана купчина преливащи пепелници, мръсни чинии и празни бутилки, полуизконсумирани ястия застинали на печката. Даниел не беше ходил на работа в продължение на седмици.

 

 

Хари реши, че е време да предприеме нещо, преди Даниел да затъне в толкова дълбока депресия, че да изпадне в невъзможно изтощение на духа, от което можеше вече никога да не се измъкне.

Той почука, после потропа на прозореца, взря се в безпорядъка на скромната къща, беше сигурен, че вижда Даниел да седи в здрача.

— Дявол да те вземе, Дани! Зная, че си вътре, така че отвори вратата, хайде, а?

Даниел чу гласа на приятеля си, но не реагира. Остана неподвижен на фотьойла във всекидневната. Той дори не помръдна и мускул, когато Хари опря рамо на вратата и си проправи път в мръсната стая. Имаше една разхвърляна купчина писма, пръсната на пода, точно зад вратата, пощата си беше оставала на мястото, където е падала.

Той потърка рамото си и се огледа.

— Виждам, че си изчистил.

Хари поклати бавно глава като гледаше приятеля си. Косата на Даниел беше дълга, мръсна и занемарена, брадичката му беше посивяла от израсналата, тридневна брада. Кожата му беше жълтеникава, с изключение на тъмните сини торбички под кръвясалите очи. Устните му бяха напукани и изпръхнали.

— А, Хари. — Даниел се мръдна само колкото да си запали цигара. Хвърли клечката по посока на пепелника, но не улучи. Хари се облегна на стената, после се свлече надолу, докато стигна пода да седне.

— Дани, ти трябва да дойдеш на себе си. Ти се убиваш. Така се обричаш на самоубийство.

Дани не изглеждаше да е чул. Той пое дълбоко от цигарата, вдъхна дълбоко дима в дробовете си и го задържа там сякаш искаше да го изгори.

Хари въздъхна тежко:

— През първите две седмици бяха казали, че тя ще се събуди… Това беше… това беше почти преди шест месеца.

— Докторите може да грешат — каза Даниел. Гласът му беше нисък и груб. Беше прегракнал съвсем през седмиците на непрекъснато пушене и психически стрес.

Хари поклати глава:

— Говорих с д-р Морисън. И с Келвин. И с Хастингс и Колинс. Те всички казват едно и също, Дани.

Даниел продължи да гледа втренчено напред.

— Тя ми каза „ще те видя по-късно“. Това бяха последните й думи. — Той отново дръпна от цигарата си.

— Дани трябва да ти кажа… — той сложи ръка на рамото на приятеля си. — Ще я преместят в сряда. В отделението за хронично болни. В Санта Роса. Това е… хм, това е по-добро място. Така мисля. Докторите казват, че нищо повече не могат да направят за нея.

Ако Хари се беше надявал, че думите му са стигнали до Даниел, би следвало да е разочарован.

Даниел мълча дълго време. Цигарата му изгоря между пръстите, тънка струйка дим правеше спирали нагоре сред стаята.

— Ние някога играехме край морския фар… Тя казваше, че ще остареем там… заедно… в тази идеален фар, ей там надолу по пътя. Хари, нямам ни един спомен без нея. Кълна се, нищо не беше реално докато тя не го научеше…

— Дани… всеки в базата иска да те види. — Той посочи купчината писма отвътре, до разбитата врата. — Всички тези писма са почукване на вратата ти. Те са от хората, които мислят за теб.

— Не можах да го направя…

— Сигурен съм, че си успял.

— Не можах да го направя… не можах да я попитам.

— Но тя знаеше какво чувстваш.

Много бавно Даниел поклати глава:

— Можеше ли да си ме представиш като баща?

— Дани, престани да се тормозиш…

— Мислех си, че притежавам всичкото време на света. Мислех, че ние имаме всичкото време на света. А съм се лъгал.

Хари заговори твърдо:

— Слушай! Момчетата в базата просто искат да те видят отново. Ти трябва да излезеш от тук. Дори вече нямаш врата.

Проблясък на живот се появи по набръчканото лице на Даниел.

— Не искам да ги виждам. Не им го казвай. Но това е истината.

Той пое последно смукване от цигарения фас и после го загаси в преливащия пепелник. Веднага се протегна за пакета си и бързо запали друга цигара.

— Е, сега какво? Ще ставаш отшелник ли? Това не ти приляга.

Даниел сви рамене:

— Остави ме да бъда.

Хари виждаше, че директният подход не върши работа, че не може да върне Даниел обратно към света на живите. Реши, че една смяна на стратегията ще е по-целесъобразна.

— Ей, ти, чу ли, че Чарли е изгонен от разработката? Намерили две бутилки джин в личното му шкафче. Той се опитал да отрича, че са негови, но се оказало, че бил толкова пиян-залян, просто паднал на задника си и заспал. Шест дни преди това правихме следващото изпитване на прототипа и сега той е приключен. Велико време беше, нали?

Даниел едва ли се помръдна докато се разказваше тази история, но наистина показа проблясък на интерес в неуспеха и провала на колегата си.

— Това да е между нас — каза Хари — никой от офицерите не знае за него… Така, че аз ще замразявам човешко същество. Е… ако можеш да наречеш Чарли човешко същество.

Даниел вдигна вежди.

— Чарли…? Колко време ще го държиш така?

— Година. Разбираш ли, хубавото на Чарли е, че той няма никакъв живот. Ще го няма една година и няма да изпусне нищо друго, освен чифт каси с джин. И това е чудесен начин за мен да изгладя засечката, нали?

Мълния, болезнено ясна с болката си, се стрелна в съзнанието на Даниел. Той виждаше Хелън в болничното й легло, неподвижна и безжизнена. Виждаше сивата болнична стая, мрачните коридори, пълни с хора, болни и куци. Беше безнадеждно място. Да мисли за Хелън, любовта в неговия живот, на място като това беше бавна смърт, погубваща меланхолия, която той не можеше да понесе.

Хари чувстваше промяна в приятеля си.

— Защо не се измиеш, Дани? Тя не би желала да ходиш такъв. Направи го заради Хелън…

— Не — каза Даниел. — Имам по-добра идея…

— Имаш по-добра идея от тази да се върнеш към човешката раса? — Хари изглеждаше объркан.

— Да. Не замразявай Чарли. Замрази мен.

— Дани, за бога!

— Ти не разбираш, Хари.

— Разбирам — каза Хари и гласът му потрепери от яд. — Разбирам, че ти трябва да се вземеш в ръце!

— Не разбираш… — каза уморено Даниел.

Малкият запас от негодувание на Хари беше изчерпан.

— Аз разбирам. А защо ти не дойдеш и не постоиш с нас за малко. Ние го желаем. Бланш би била доволна от това.

— Хари, не мога да гледам как умира… Искам да спя. Искам да спя година.

— Виж — каза Хари със съчувствие — нямаше те много време, но няма причина да излизаш от живота.

— Хари, мислил съм го.

— Забрави го — каза Хари с равен тон. — Просто забрави всичко това, хайде!

— Работих в службата в продължение на дванадесет години…

— Дани, няма да слушам тези глупости. Ти си ценен. Ти си нужен за проекта на Б-25. Не можеш просто ей така да се откажеш. Никога не бих го понесъл. Цялата идея е глупава. Ще ме довършиш като ме караш да съжалявам, че някога съм започвал тази проклета работа.

— Забрави прототипа Б-25 — каза в скоропоговорка Даниел. — Има десет добри момчета… или по-добри… от мен. Няма да липсвам.

Даниел се протегна и сграбчи Хари с две ръце, като го държеше здраво, сякаш чрез допира можеше да изрази болката си, сякаш можеше да накара Хари да почувства страданието му. Никога преди Даниел не се беше опитвал да изрази как се чувства и да накара някого да разбере това. Само с Хелън е бивал толкова откровен и честен.

— Хари, аз съм военен. Здрав съм. Нямам семейство. Няма къде да отида. Познавам изпитанията, знам експерименти, това ми е работата. Аз съм идеалният случай… ти знаеш това… — Той гледаше упорито в очите на приятеля си. — Хари, нека да го направя. Дори не мога да мисля повече. Моля те. Докато приключиш, нека да съм аз. Искам да го направя. Моля!

— Но… — каза Хари — както ти каза… може докторите да грешат. Това е истина; знаеш.

— Ако тя се оправи, събуди ме.

Двамата мъже се чувстваха безпомощни, лишени, парализирани от скръб и мъка. В очите на Даниел се появиха сълзи и се стекоха по бузите му.

— Моля те, Хари. Това е единственият шанс, който имам сега. Моля те, помогни ми да преодолея болката!