Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forever young, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Антонова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2001)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Робърт Тайн
Заглавие: Вечно млад
Преводач: Маргарита Антонова
Издател: ИК „Прозорец“ ООД
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Редактор: Валери Калонкин
Художник: Кремена Филчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9075
История
- —Добавяне
Трета глава
Да си пилот изпитател на Военновъздушния Корпус беше вълнуваща кариера, макар и не съвсем добре платена. Даниел Маккормик едва можеше да плати наема за малкия си апартамент, така че не му оставаха пари да купи мебели. Във всекидневната нямаше много неща, с изключение на 4 кабинетното радио „Ховард“, едно продънено легло и един-единствен удобен фотьойл. Даниел се беше отпуснал във фотьойла, дълбоко заспал.
Стаята изглеждаше като че ли е била терен на празненство, което е било проведено същевременно като научен семинар. Имаше празни бутилки и наполовина пълни чаши, оставени по пода сред куп авиационни планове и технически текстове. Пълни пепелници бяха пръснати сред технически инструменти.
Даниел похъркваше леко, устата му беше отворена. Купчина книжа и бележки лежаха на гърдите му, а на върха на купчината имаше стъклен пепелник, който се издигаше и снижаваше, поклащайки се едва-едва в такт с дишането му.
Една жена, Хелън, стоеше на вратата на стаята, с фотоапарат на едното рамо и лек куфар в дясната й ръка. Тя гледаше Даниел и се усмихваше на себе си, после остави на пода багажа. Хелън имаше тъмна коса и светла кожа, големи, тъмно кафяви очи, искрящи от малкото светлина, която проникваше в стаята.
Тя се наведе и го целуна, леко докосвайки устните му. Беше нежно докосване, което едва ли можеше да събуди Даниел. Неговите очи оставаха затворени, но той определено отвърна, целуна я по топлите устни. После, почти като в забавен кадър на филм, Даниел стана по-чувствен, целувката отиваше към кулминация, после отстъпваше към по-голямо спокойствие и мекота. Хелън се отдръпна.
С все още затворени очи, Даниел каза:
— Почакай минута! Кой е това?
Хелън се разсмя и го смушка, после се мушна в скута му и се притисна до него.
— Извинявай, че толкова закъснях. — Тя говореше спокойно, с приглушен тон, сякаш се опитваше да избегне нарушаването на нощното спокойствие.
— Колко е часът?
— Почти два.
— Защо толкова късно?
— Имаше нещо като задръстване по железопътните линии. Щях да си отида у дома, но исках да те видя. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Имам — каза той с мека усмивка. — Би ли си тръгнала, моля те!
Тя се наведе напред да го целуне отново:
— Добре.
— И така, как мина?
Хелън поклати глава сякаш се опитваше да забрави какво беше видяла. Служебната й задача беше на изток, да фотографира жертвите от срутване в мина и стачкуващите в стоманените мелници.
— Беше потискащо. Тези хора нямат нищо. — Тя отметна кичур коса от неговите очи. — Трябва да се подстрижеш.
— Да, знам. Бръснарницата е затворена в неделя.
Тя се беше наклонила напред като малкия си златен медальон, който висеше на хубава златна верижка и се люлееше пред очите му.
— Дадох ти това, така че би трябвало да сложиш снимката ми в него.
— Ще я сложа… щом ми позволиш да те снимам. — Тя го целуна леко. — Мммм… имаш вкус на шампанско.
— Хари и аз си пийнахме малко — каза Даниел леко провлачено.
Хелън се дръпна и погледна в сините му очи:
— О, така ли? Честване?
— Нещо такова… сигурно си гладна?
— Гладна съм…
Даниел я отмести и стана.
— Тогава мисля, че е време за един от моите известни омлети. — Той пое към кухнята. Зае се с един чугунен тиган и го намаза с масло. След това започна да чупи яйца в една купа, разби ги силно.
— Дай да видя какво си направила. Снимките.
— По-късно — каза Хелън.
— Не — настоя Даниел — сега!
— Те наистина не са нещо за гледане, когато се вечеря.
— Имам здрав стомах.
— Но нали аз ще ям.
— Добре, ти имаш по-здрав стомах от моя…
Снимките бяха точно толкова въздействащи, колкото тя беше казала, черно-бели снимки на тъжната, порутена, мръсна беднотия на голямата „депресия“.
Даниел изхлузи омлета от тигана върху нейната чиния като идеално сгъна яйцата. Взе една от снимките и се вгледа втренчено в нея. Беше снимка на работник, който стои извън вратата на стоманената мелница, където е работел, преди да бъде изхвърлен от собствениците. Беше с отпуснати рамене и слаб като острие на нож. В кокалестите си ръце държеше дете с мръсно лице, което гледаше вторачено, неразбиращо, в обектива на фотоапарата.
Снимката отразяваше всички конфликтни емоции на безпомощния човек… негодувание, страх, отчаяние се излъчваха от отпуснатите му рамене, запечатвайки се на фотографската плака.
— О, о… — каза Даниел. — Това е въздействащо.
Хелън се смръщи:
— Не знам… не съм уверена, че е добро.
— Добро? Това е шедьовър. Всеки глупак може да го види. Определено! — настоя Даниел.
Тя отмести встрани снимката:
— Всеки глупак…? — каза тя със смях.
— Храни се!
Хелън взе вилицата и започна да се храни с апетит.
— Та какво чествахте? Нека да отгатна. Четиристотин последователни часа, без прекъсване, прекарани от Хари в лабораторията му?
— Остави. Как е омлета?
— Дани, в продължение на три дни съм се хранила с прах…
— Това си яла…?
— Това… И така, какво чествахте? Въпросът, всъщност, е защо аз не бях поканена, разбира се?
— Амии… — Даниел се чудеше как точно щеше да го възприеме. — Хари замрази едно пиле.
Хелън почти избухна в смях:
— Оу, а…! Моят касапин също го е правил!
— Да, но твоят касапин никога не е връщал към живот пилето си, нали?
Хелън спря да се храни, вилицата беше по средата на движението си между чинията и устата й:
— Какво?
— Твоят касапин никога не е успявал в това… докато Хари сега успя… в такъв случай следваше да се полее. Защото, трябва да признаеш, че това е наистина събитие.
— Хари е направил какво?
— Знам… знам… не е възможно. Най-малкото, беше невъзможно до днес. Хари е гений. За което той сам настояваше след втората бутилка, ако можеш да си представиш. Беше доста грозно.
— Представям си.
— Сега — каза Даниел тържествено — тази част е наистина важна. Никой не трябва да знае това.
Хелън се усмихна криво:
— Какво? Това е голяма, правителствена, замразена пилешка конспирация? Една от онези…
— Не трябва да казваш на никого. Обещах на Хари, че ти няма да кажеш на никого. Сега ти ми обещай…
— Добре. Никой, освен майка ми.
— Хелън!
— Шегувам се — настоя тя. — Шега.
— Обещаваш ли?
— Обещавам! — кимна Хелън.
— Дори да те измъчват? — попита Даниел.
— Дори да ме измъчват.
Дяволски огънчета проблеснаха в очите на Даниел изведнъж:
— Дори… да те „И“ измъчват?
— Дани… — тя потръпна. „И“ измъчването беше нейният най-голям ужас… и Даниел го знаеше.
Даниел започна да се приближава към нея, ниско до земята, както котката приближава към неподозиран гълъб.
— Дани, недей! — тя беше започнала да се кикоти по малко в предчувствие на това, което щеше да се случи.
Даниел се приближи още, докато не се извиси над нея:
— Недей какво?
— Недей ме гъделичка! — извика тя, превъзмогвайки смеха си. — Ти ме гъделичкаш и аз ще викам! Дани!
Ръцете му бяха протегнати напред, пръстите му шаваха за гъделичкане:
— Хелън… това е от значение за националната сигурност. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя.
После той атакува, неговите пръсти танцуваха диво по ребрата й, като я гъделичкаше безмилостно.
— ДАНИ! НЕ! — Тя се задавяше от смях, опълчвайки се срещу неговата атака, опитваше да се предпази от ровещите му ръце и пръсти. — Няма да кажа! — Тя се извиваше и нищеше от рафинираната жестокост. — Никога! Няма да кажа!
Той спря също толкова внезапно, както и беше започнал, и замени мъчението с целувки.
— Ти ми липсваше! — каза той.