Робърт Тайн
Вечно млад (26)

Двадесет и шеста глава

Камерън за малко не се гмурна в багажника, изгарящ от нетърпение да сложи ръка върху изгубените бележници на Хари Финли. Той сграбчи първия попаднал му том в червена подвързия и сякаш искаше да го погълне с очи, за да намери достатъчно данни само в една страница, които да отговорят на множеството неясни научни и теоретични въпроси, измъчвали го в продължение на години.

— Това е поразително! Този човек е бил гений. Ако можех само да бъда там, когато той е работил върху това!

Клер си нямаше понятие от наука и единствено искаше да си върне сина здрав и читав. Внезапно се почувствува изтощена и изхабена, на ръба на истерична криза. Приключенията наистина й дойдоха много и сега изпита силно желание да се върне в своя спокоен, безопасен и малко скучен малък свят.

Уилкокс дърдореше бързо по телефона, давайки заповеди, които след това отменяше, без да бъде сигурен какво точно да стори.

— Можем ли да се свържем с тях — попита Клер. — Има ли радио в самолета?

— Те нямат предавател — отговори Уилкокс. — Ние ги следим с радар. В момента се движат на север и това е единственото, в което сме сигурни.

Камерън рязко затвори бележника.

— Уилкокс, планът се променя…

— Да, сър?

— Аз отивам до капсулата. Искам да я изследвам детайлно, предвид получените бележки. Обади се на доктор Рийвс и го докарай веднага тук…

— Слушам, сър!

— Също така искам да отидеш до болницата и да наредиш да ми изпратят всички данни, получени за Маккормик. Искам всичко — електрокардиограмите, кръвните ензими и другите данни. Разбра ли?

— Да, сър. Но какво ще правим със самолета?

Камерън вдигна рамене.

— Той повече не ме интересува…

— Как така! — изхлипа Клер. — Как може да говорите такива неща? Синът ми е там.

Камерън се усмихна.

— Извинете… Самолетът не е важен за мен. Уилкокс, веднага щом се приземи, където и да стане това, искам госпожа Купър да бъде придружена до мястото. — Понечи да си тръгне, но се спря и отново се извърна. — Не е необходимо да казвам, че и дума не може да става за криминални обвинения…

— Благодаря ви — каза Клер, по-доволна от това, че Нат ще й бъде върнат, отколкото от снемането на обвиненията срещу нея. — Благодаря ви много.

— Не — отвърна Камерън. — Аз ви благодаря. — Той потупа папката в ръката си. — За това.

 

 

За времето, през което самолетът бе изминал няколкостотин мили на север, Даниел се бе състарил с много години. Нат, който седеше в седалката на помощник-пилота, наблюдаваше с безпокойство стареенето на приятеля си, хлътващите му рамене и гърбицата отзад. Лицето му все повече се сбръчкваше, а бузите му хлътваха. Косата му, вече снежнобяла, се бе разредила на темето. Очите му бяха станали воднисти и премрежени. Болки разкъсваха краката му и чувстваше силна тежест, като че ли костите му бяха станали оловни.

— Даниел, всичко наред ли е?

Даниел кимна със затворени очи.

— Ех, добре съм… добре съм. — Много бавно, той отвори очи и се втренчи в неравното калифорнийско крайбрежие. На лицето му се изписа лъчезарна усмивка.

— Виж…

Под тях Нат успя да види отвесните брегове, атакувани от морския прибой. На една от високите скали стоеше фарът, боядисан на червени и бели ивици. По-нататък се простираше полето и в края му се виждаше къщата на пазачите, няколкостотин ярда по-надолу.

— Всичко изглежда както преди… — Той се опита да смени положението на тялото си, за да вижда по-добре, но изведнъж се намръщи от болка.

В очите му се появиха сълзи, но това бяха сълзи на радост и щастие.

Даниел обхвана с ръце руля и бавно и мъчително насочи самолета по спиралата надолу, като при това намали височината с няколкостотин фута за около секунда. Схванатите му пръсти обвиха дроселите и с крайно усилие той ги дръпна, намалявайки скоростта. Б-25 започна да се снишава към покритото със зелена трева поле.

Но Даниел знаеше, че силите го напускат. Той чувстваше как изнемощява с всеки изминал момент.

— Нат… — Даниел хвана ръката му и я сложи върху руля. — Ти трябва да ми помогнеш…

Нат преглътна тежко, опитвайки се да потисне страха си.

— Да помогна? Аз? Аз да ти помогна?

Даниел кимна утвърдително.

— Трябва да го приземиш…

Детето се вкопчи здраво в руля, докато ставите му побеляха.

— Назад… налягането… увеличи — шепнеше Даниел. Той се задъхваше и мърмореше нечленоразделно с глас, малко по-висок от тих шепот.

Нат кимна.

— Провери. Увеличи налягането. — Самолетът започна да планира към полето, лек като хвърчило.

Даниел дърпаше дросела назад и те продължаваха да губят скорост и височина.

Нат хвърли поглед, а на лицето му се бе изписало силно безпокойство.

— Даниел…

— Какво?

— Не умирай, моля те!

— Провери.

— Да проверя!

Даниел дишаше дълбоко.

— Окей. Спусни колесника.

— Да проверя. Да спусна колесника. — Нат натисна копчето на таблото и в този момент се разнесе звук, идващ отдолу, от спуснатия колесник. Самолетът видимо намаляваше скоростта.

— Сега го застопори — хриптеше Даниел.

— Застопорявам го.

Даниел кимаше и следеше с очи датчиците и циферблатите, правейки последна проверка. Машината се подчиняваше, съгласно предписанията — за разлика от последния път, когато той летя на Б-25 преди пет десетилетия. Той направи опит да забрави злополучния момент на катастрофата.

— Добре… Дръж руля… Нат.

— Готово. — Обувчиците на момчето едва достигаха до лоста за рулиране и то приложи всички си усилия да го доведе до нужната позиция. Машината се наклони леко наляво, крилата се разлюляха и след това се стабилизира отново.

— Много добре… Ние се приземяваме. Ще се справим с този звяр. — Той успя да се усмихне на своя помощник-пилот. — Заедно. Нали?

Очите на Нат се изпълниха със сълзи и той отдели ръката си от кормилото за управление, за да ги избърше.

— Готов ли си?

Нат кимна.

— Нат, следи с очи хоризонта.

— Да следя хоризонта — повтаряше Нат.

Приближаването към земята беше доста неравно, но все пак самолетът успя да намали височината до стотина фута. С намаляването на скоростта огромната машина се контролираше все по-трудно и това налагаше по-големи усилия от четирите пилотски ръце.

Даниел се задъхваше и преглъщаше тежко от болката, която му причиняваше вибриращия кормилен механизъм. Той просто не издържаше вече. Накрая пусна ръцете си от кормилото и се строполи върху седалката.

— Даниел! — изскимтя Нат.

— Направи го, Нат. Ти можеш това…

Самолетът се стовари върху земята тежко, но стабилно. Той подскочи веднъж във въздуха, след това отново докосна земята с ревящи мотори. Нат почувства, че косата му се изправя от страх. Той се хвърли върху въздушните спирачки и отвори клапаните до крайност. Моторите му отговориха с рев.

— Спри! Спри! Спри! — крещеше Нат. През зеленината се виждаше къщата, придобиваща все по-големи и по-големи размери. Той прикри лицето си с ръце, опитвайки се инстинктивно да се опази от удара.

Но самолетът намали скоростта, затъвайки в меката почва, въздухът свистеше през клапаните, а спирачките бяха дръпнати докрай. Накрая спря само на няколко крачки от къщата.

Даниел се усмихна.

— Шоуто свърши! — каза той с греещи от щастие очи. — А сега го изключи.

 

 

След оглушителния шум на моторите, тишината, царяща в това отдалечено местенце бе невероятна. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха ударите на морския прибой.

С помощта на Нат Даниел, който вече изглеждаше като осемдесетгодишен старец, слезе от самолета. Видът на това място, със свежия му въздух и зеленината наоколо, като че ли го освежи леко. Той вдъхна дълбоко и изпълни дробовете си със соления въздух.

— Мирише също както преди…

Бавно и мъчително, Даниел се изкачи по стъпалата към входната врата и почука. Въпреки преживяното през последните дни, сега той се чувстваше напълно спокоен, с ясни мисли, осъзнаващ края на последното си пътуване.

Но къщата изглеждаше пуста. Не се долавяха никакви звуци отвътре, никакви стъпки, само шумът на брулещия вятър.

Крайно предпазливо, Даниел почука отново, а яснотата на мислите му започна да се топи.

— Не може да бъде… — шепнеше той. — След всичките тези преживявания, не е възможно!

Нат го потупа по рамото.

— Даниел…

— Няма я — почти проплака той. — След всичко, което се случи! Тя не е тук.

— Даниел — извика Нат настойчиво. — Виж там…

Даниел се обърна и видя една възрастна дама, крачеща през полето към тях. Веднага позна Хелън — красива и свята, каквато я помнеше на двадесет и пет.

Той се втурна по стълбата насреща й. Очите му блестяха. Чувстваше се особено — едновременно обзет от страх, недоверие, тъга, радост… Но най-вече изпитваше облекчение, като че ли някаква смазваща тежест бе смъкната от хилавите му рамене. Дългото пътешествие бе свършило — най-сетне си бе вкъщи… с жената, която винаги бе обичал.

Хелън се спря, наблюдавайки приближаващия към нея Даниел. Отначало видът й бе озадачен и недоумяващ… И изведнъж се промени рязко. На лицето й се изписа недоверие. Възможно ли бе това? Тя направи крачка към него.

Когато ги деляха само няколко стъпки, Даниел се спря и втренчи очи в нея. След това се олюля, като че ли нова крачка би му коствала огромни усилия. Протегна ръка и докосна медальона на шията й, докато тя отхвърли кичур побелели коси от очите му.

— Дани?

Той кимна и те силно се прегърнаха, притискайки телата си, като се олюляваха напред-назад. Лицата им се заляха от сълзи на радост и вълнение.

— О, Дани, ти се върна при мен…

Нат отстрани се смееше през сълзи.

Даниел се освободи от прегръдката й, вглеждайки се в любимото лице. Седемдесет и пет годишната жена бе изчезнала. Това бе Хелън, неговата Хелън — двадесет и пет годишна, красива и нежна. Очите и блестяха, а черната й коса бе мека и лъскава. Кожата й бе гладка и свежа.

Хелън го видя през очите на младото момиче от онова време. Даниел бе станал отново нейният силен и здрав млад мъж, любим и хубав, какъвто бе останал в сънищата й.

— И така… ще се омъжиш ли за мен? — той говореше като че ли се бяха разделили преди няколко дни.

— О, Даниел… да. Разбира се.

Последвалата целувка бе силна и гореща, страстна, сякаш бе израз на събираната през годините старост и обич. Тя бе единствена, но ги задоволи напълно, стопли душите им и ги облекчи след многото години на раздяла и болка.

— О, Дани — изплака Хелън. — Аз никога не узнах… дори не посмях да се надявам…

— Хелън — проговори той меко, разрошвайки косата й. — Толкова съм щастлив. Най-после. — Бавно започна да се свлича на тревата, и застана на колене пред нея. Тя взе главата му в ръцете си и започна да го милва по лицето и косата, едновременно триейки сълзите си.

Даниел вдигна очи към лъчезарното й лице и се усмихна.

— Благодаря ти!

Тя го погледна и се засмя през сълзи.

— О, Дани! Толкова съм щастлива.

Бавно усмивката му започна да гасне, сякаш той се унасяше в дълбок сън. Хелън го гледаше с безпокойство, очите му се затваряха и животът бавно напускаше старото тяло. Бяла светлина го обгърна и той изведнъж се почувствува силен, щастлив и спокоен.

Направи опит да отвори очите си, мъчейки се през светлината да види за последен път своята любима. И тогава много бързо си отиде, светлината и животът напуснаха неговото тяло, нежно, като бриз.

— Не! — извика Нат, втурвайки се към него. — Моля те, Даниел, моля те! Не си отивай! — Той спря, твърде шокиран, за да каже нещо повече и твърде отчаян, за да плаче. Продължаваше да гледа няколко секунди, след това направи още няколко крачки към двойката и избухна в ридания — горещи и печални сълзи бликнаха от очите му, стичаха се надолу по малките бузи.

— О, Даниел — простена той.

Хелън се протегна и прегърна здраво малкото момче.

— Не плачи… не плачи. Той се завърна при мен… при нас. Остави го да си иде. Сега вече наистина е щастлив.

Нат погледна надолу през сълзи към своя приятел Даниел, отдавайки му мълчаливо последна почит.