Робърт Тайн
Вечно млад (24)

Двадесет и четвърта глава

Пред отделението за интензивна помощ Джон и Клер почти се сблъскаха.

— Клер! Какво, по дяволите, става тук? Даниел е развил някаква форма на ускорена левкемия… Никога не съм виждал подобно нещо. Никой не е виждал кръвна картина като неговата. Направо не е за вярване.

— Трябва да го измъкнем от тук — каза Клер твърдо. — И нямаме много време.

— Клер, ти се шегуваш! Съливън току-що ми съобщи, че хората от ФБР са тръгнали насам. Даниел е попаднал в беда и те ще приемат бягството му твърде неприязнено.

Клер поклати глава.

— Даниел не е в беда — най-малкото той не е… трябва да го преместим.

— Но, ФБР! — запротестира Джон.

— Забрави ги. Джон, моля те, вярвай ми.

— Какво мога да направя?

— Задръж ги.

Джон дори не се замисли за това, което направи. Той просто се протегна, хвана главата на Клер и я целуна страстно и продължително. Предаваше със своите устни любовта си към нея, докато най-сетне тя осъзна съобщението. Когато я остави да тръгне, Клер направи няколко крачки назад с щастлива усмивка на лицето си.

— Побързай! — каза Джон.

Клер се понесе обратно към интензивното отделение и започна да сваля електродите от гърдите на Даниел. След това изключи апаратурата и помогна на болния да се изправи.

— Окей, време е да ставаш от леглото.

Бавно и болезнено Даниел се откъсна от леглото и започна да се облича. Пръстите му бяха вкочанени и не се справяха с копчетата на ризата.

— Ей сега, нека аз — Клер бързо закопча копчетата и му помогна да облече якето.

След това дойде Нат със стол на колела и се спря пред него.

— Качвай се.

Даниел се сниши в стола и тримата полетяха по болничния коридор в безумна надпревара с времето. На ъгъла те се спряха и Нат хвърли поглед към асансьорите.

Пространството беше изпълнено с хора в униформи от военновъздушните сили, а също и цивилни, вероятно агенти от ФБР. Всички те бяха предвождани от Уилкокс и Камерън.

Нат веднага разбра, че тези хора са дошли за Даниел.

— Опа-а. Не насам, мамо!

— Асансьорът! — Тя се обърна към сектора за товарните асансьори. — Нат, натисни най-долното копче!

Джон си даваше добре сметка за ролята, която трябваше да играе. Той се хвърли в средата на групата, съставена от военни хора със суров вид от Федералното.

— Аз съм доктор Халси — каза Джон. — Трябва да ви кажа нещо.

Уилкокс се опита да го отстрани от пътя си като досадно кутре.

— Съжалявам, но ние изпълняваме специална мисия…

— Много е важно.

Камерън се спря от професионална учтивост към своя колега.

— Какво има, докторе?

— Ако търсите Маккормик, трябва да знаете, че го преместиха в интензивното отделение на източното крило. — Той показа по коридора пътя, откъдето бяха дошли. — Вървете надолу по източния коридор, третия етаж отляво. Стая 144.

— Благодарим ви, докторе.

— Да тръгваме, — изрева Уилкокс и поведе хората си по коридора, като че ли беше командир на кавалерийски ескадрон.

Джон се залепи за зелената стена на болницата и въздъхна тежко. След това свали очилата си и си направи вятър с ръка.

— Какво ли не правим в името на любовта… — прошепна той.

Посоката, дадена от Джон, бе добра. Стадото от държавни мъже се понесе с гръм и трясък към стая 144. Те нахлуха през двойните летящи врати и замряха от изумление. Хората вътре изглеждаха озадачени и хвърляха стъклени погледи към групата въоръжени мъже.

— Докторът каза, че това е интензивното.

— Прилича ли на такова, — произнесе минаваща сестра. — Нима не виждате, че е бюфет.

— Какво, по дяволите става тук? — попита Уилкокс.

— Прилича на обяд — каза един от федералните агенти.

 

 

Асансьорът слезе седем етажа по-надолу до подземния паркинг и Клер, Даниел и Нат се натъпкаха в микробуса. Клер натисна газта, колата изхвърча от гаража и се понесе по улиците на града. Вместо да поеме за вкъщи, Клер се отправи по друг път, водещ към по-отдалечен и поддържан квартал от този, в който те живееха.

Автомобилът спря пред добре запазена стара къща на тиха странична улица. Даниел все още изглеждаше болен и като че ли старееше с всяка изминала минута, но това вече не го вълнуваше. Той слезе от колата, пръв достигна до вратата и няколко пъти натисна звънеца.

Отвори им жена на средна възраст, вероятно в началото на петдесетте. Тя беше смутена от вида на този странник с диви очи, застанал на прага й в компанията на малко момче и жена в болнична униформа.

Даниел се втренчи в жената за момент и разбра, че това не е Бланш — Бланш би била много постара — но въпреки всичко, видът й му бе познат. Лицето й наистина му говореше нещо, но поне за сега не можеше да разбере връзката.

— Да. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Търся Хари Финли — произнесе Даниел. — Той беше учен, жена му се казваше Бланш Финли. И двамата бяха от Чикаго… Познавате ли този човек? Моля ви, отговорете ми!

Жената се усмихна, но все още изглеждаше озадачена.

— Да, аз го познавам. Вие сигурно имате предвид баща ми… Аз съм Сюзън Финли. Поне такова бе моминското ми име.

— Баща ви ли? — В този момент всичко се проясни. Разбира се! В деня на пикника Бланш и Хари му съобщиха, че ще си имат дете. Ето защо тя изглежда така позната! — Баща ви! Вкъщи ли си е той?

Очите на Сюзън Финли се изпълниха със сълзи и погледнаха земята, като че ли Хари бе разровил някаква стара рана.

— Съжалявам…, но баща ми не е вече между живите.

— Той е мъртъв? — прошепна Даниел. За момент тялото му се напрегна, а след това бавно се свлече на скамейката до портата, гледайки с не виждащи очи право пред себе си. Обхвана с ръце главата си и се разрида.

— Той живееше тук едно време… За около няколко месеца… но е умрял, преди аз да се родя. Сигурно търсите друг човек.

Даниел разтърси глава.

— Не, няма никаква грешка. Аз бях… най-добрият му приятел.

Сюзън Финли се доближи плътно до него, и присви очи и втренчи поглед в лицето му, като че ли го виждаше за пръв път. Той беше като призрачно видение.

— Даниел — успя да промълви тя.

 

 

Уилкокс и неговите хора успяха бързо да съобразят какво става в действителност. Те се насочиха към паркинга, а Уилкокс в движение разглеждаше синята папка.

— Адресът на Сюзън Финли е „Блу Сайпръс Понд Роуд — 14“ — според информацията баща й е претърпял нещастен случай два месеца след като Маккормик е приел да бъде доброволец. Финли е умрял при пожар в опита си да спаси човек. Очевидно, той е бил негов приятел…

Агентите от ФБР докараха колите си пред входа на болницата и се натъпкаха в тях. Уилкокс и Камерън се настаниха на задните седалки в една лимузина и продължиха разглеждането на папката.

— Джи-2 — операциите твърдяха, че Маккормик също е бил убит. Те са затворили досието му. Никакви изследвания не са последвали. По време на хаоса след събитията в Пърл Харбър проектът е бил забравен окончателно.

Камерън беше шокиран.

— Искаш да кажеш, че е бил загубен? Че Маккормик е бил просто в неизвестност цели петдесет години? Той е престоял там през цялото това време, без да бъде забелязан от никого? Не мога да повярвам. Прекалено налудничаво е.

Уилкокс потръпна. Цялата тази работа му изглеждаше невероятна и добре го осъзнаваше. Той пръв беше срещнал Маккормик.

— Така е… както изглежда, сър. Капсулата е била отбелязана като нагревател на вода за индустриални нужди. — И никой не би узнал… — с изключение на Уилкокс — колкото близо бяха те до бракуването и изхвърлянето на това нещо, до предаването му на вторични суровини.

Камерън поклати глава с недоверие.

— О, Господи…

 

 

Сюзън Финли бе запазила всички материали и писания на баща си, а майка й бе завещала семейните албуми, съдържащи много снимки и писма. Двамата с Даниел, следвани от Нат и Клер, се спуснаха в мазето и започнаха да сортират различните стари картонени кутии, търсейки нещо, улика, намек за това, което се бе случило през всичките тези години.

Вдигаха се облаци от прах при сортирането на тези свидетелства за миналите събития.

— Майка ми често говореше за теб, Даниел. Тя споменаваше за експеримента неведнъж, но не знаеше нищо по-конкретно. — Сюзън отметна падналия върху лицето й кичур коса и изтри насъбралата се прах от брадата си. — Знаеш, че той правеше всичко възможно, за да оправи грешката си.

— Вината не е била негова — каза Даниел.

— Може би… но той се чувствуваше виновен.

Изведнъж Даниел престана да чува повече. В една от кутиите той откри купчина бележници в червена кожена подвързия. В паметта му Хари винаги е бил с един от своите прочути червени бележници за записки под мишница. Много внимателно той разгърна първия екземпляр и пожълтелите страници се откъснаха от подвързията.

Хари бе изписал всяко изречение от експеримента със своя завъртян и ситен почерк.

— Двайсет и шести ноември 1939 — четеше той на глас. — Нула — четири — седемнайсет, сто часа… Тестът започнат…

Даниел бързо прегледа няколко страници напред, като четеше напрегнато. Изглежда Хари е разбрал още от самото начало, че експериментът е в беда. Той бе правил няколко теста върху лабораторни животни, резултатите от които са били доста разочароващи. Почеркът му ставаше все по-неравномерен и нечетлив с всеки последвал провал. Даниел никога не е знаел прекалено много за научната работа на Хари, а изписаните подробни уравнения не му говореха нищо. Затова пък бележките и коментарите бяха достатъчна информация за него.

— Неконтролируемо бързо стареене… Молекулярно разпадане… Смъртоносно разрушаване… Стареенето е необратимо… — Даниел затвори бележника, при което се вдигна облаче от кафяво-сива прах. — Необратимо, — каза той с глух глас. — Необратимо…

Клер се опита да сплете ръце около него, да го задържи и да му даде малко успокоение, но той се възпротиви.

— Даниел… Може би е по-добре да се върнем обратно в болницата. Има надежда те да направят нещо.

Сюзън Финли поклати утвърдително глава…

— Вземете записките на баща ми, може те да им послужат за нещо… Много неща са се променили за петдесет години. Може би ще са в състояние да помогнат сега.

Даниел бавно поклати глава. Той се бе втренчил в една от картонените кутии, после се наведе и измъкна стара, пожълтяла и измачкана черно-бяла снимка. Държеше я като нещо свято и силно уязвимо, което можеше да се разпадне всеки момент. На снимката бе Хелън, заедно с някакво момиченце, чието лице му беше непознато.

Клер надникна през рамото му и веднага разбра всичко.

— Това е тя, нали?

Даниел кимна почти незабележимо.

— Хелън, — произнесе той с пресипнал глас.

— Това… твоето момиченце ли е?

Даниел поклати отрицателно глава с очи все още приковани върху снимката.

— Не. Ние така и не се оженихме.

— Това съм аз — каза Сюзън Финли. — Мисля, че бях на около две години тогава.

— Не може да бъде — обади се Даниел. — Хелън умря почти една година преди ти да се родиш.

Сюзън Финли изглеждаше озадачена.

— Не… тя не е умряла. Аз много добре си спомням, когато майка ми разказваше за някаква злополука с леля Хелън.

— Автомобилна злополука — настоя Даниел. — Това се случи преди твоето раждане.

— Знам… но…

Снимката се изплъзна от пръстите на Даниел.

— Но какво?

Сюзън Финли повдигна рамене.

— Тя е жива.

За момент всички помислиха, че Даниел ще припадне. Кръвта се отдръпна от лицето му и той направи няколко крачки, олюлявайки се, като се мъчеше да си поеме въздух.

— Къде? Къде е тя сега?

— След като се пенсионира, замина някъде на север… към Пойнт Рей, — каза Сюзън Финли.

— Това е мястото, където сме израснали! Спомням си добре Фара! — викаше Даниел.

Сюзън кимна енергично.

— Знам, знам. Тя често ми е говорила за вас. За това, как сте ходили заедно на училище…

— И тя сега е там сама? — попита Даниел.

— Предполагам да — отговори Сюзън. — Не съм говорила с нея от няколко месеца насам…, но…

Даниел се обърна към Клер и сложи ръцете си върху раменете й.

— Клер, ти направи вече толкова много за мен, но ще те помоля да ми помогнеш още веднъж. Трябва да я видя на всяка цена… за последен път…

— Да не губим време тогава! — каза Клер.

 

 

Те трябваше да поддържат Даниел при изкачването му нагоре по стълбите и по пътя към колата. Нат го крепеше от едната страна, а Сюзън Финли от другата.

— Кога се е преместила в Пойнт Рей? — попита Даниел.

— Трябва да има седем години оттогава. Тя се отдалечи след смъртта на чичо Чарли… съпругът й.

Даниел внезапно се закова на място.

— Тя е била… омъжена?

Сюзън се почувствува неловко от това, че бе казала истината на този възрастен мъж.

— Аз… да… беше омъжена.

Даниел наведе глава.

— Разбира се, това е нормално. Защо ще ме чака толкова време?

Сюзън се усмихна през сълзите, които бликнаха от очите й.

— Тя никога не бе престанала да мисли за теб… Знам със сигурност това.

— Как?

Нат помогна на Даниел да се настани на първата седалка и затвори вратата. Даниел подаде глава от прозореца.

— Откъде знаеш, че не ме е забравила?

— Роди им се син. Кръстиха го Даниел.

Нат гледаше към улицата надолу. По пътя се зададе колона от представителни коли, които се насочиха право към тях.

— Трябва бързо да се махаме оттук.

— Веднага! — каза Клер, подкарвайки колата. — О, не!

— Мамо, накарай я най-после да тръгне.

— Да, разбира се.

Даниел докосна ръката на Сюзън.

— Баща ви бе велик човек, Сюзън. Никога не забравяйте това.

— Не бих го забравила, — отговори Сюзън, а на устните й се изписа усмивка.

— Да вървим! — извика Нат.

Колата се измъкна от алеята и полетя надолу по улицата.

— Затегнете коланите! — изкрещя Клер.