Робърт Тайн
Вечно млад (23)

Двадесет и трета глава

Нат скочи от къщата и коленичи до Даниел, който бе проснат върху мократа трева с отворени, но невиждащи очи. Тялото му се разтърсваше от конвулсии.

— Даниел! Какво има?

Челюстите на Даниел се раздвижиха, той явно искаше да каже нещо, но вместо звук от устата му се чу остро стържещото му затруднено дишане.

— Даниел! — Нат се огледа наоколо в недоумение. След това очите му се напълниха със сълзи, а от гърлото му се откъсна жален вой. Той беше изплашен и объркан. Не знаеше какво да прави. Но бе сигурен, че приятелят му умира.

Нат побягна под дъжда, объркан и плачещ. Втурна се към улицата и за малко не попадна под движеща се кола.

— Чакай! — крещеше Нат. — Спри!

— Побъркано хлапе! — изкрещя шофьорът.

Друга кола спря със свистене на гумите по мократа настилка. Шофьорът изскочи, крещейки с всички сили. Пътникът му го последва под дъжда.

— Да не си си загубил ума? Какво, по дяволите, правиш? Ако майка ти ти е казала да си играеш с уличното движение, сигурен съм, че не е имала точно това предвид. Нат! Проклетнико!

Нат никога преди не бе изпитвал подобна радост от срещата си със Стивън.

На Феликс бе достатъчен един поглед, за да разбере, че приятелят му има сериозни проблеми.

— Нат! — извика той. — Какво става тук?

— Побързайте! Много е спешно! — Нат беше като побъркан, обезумял от страх. Той се втурна към градината, а Феликс и Стивън го последваха по петите.

Нат падна на колене до Даниел и сложи ухо на гърдите му, опитвайки се да долови сърдечния ритъм.

— Трябва да го откараме до болницата!

— Кой, по дяволите, е той? — попита Стивън с ръце на хълбоците. На лицето му се бе изписал скептицизъм.

— Приятел е! Хайде! Да се раздвижим. Той умира!

Но Стивън не помръдна.

— Почакай една минута. Приятел казваш? Кой всъщност е той?

Нат бе изчерпал всичките си сили. Той бавно се изправи до своите метър и тридесет и се приближи до Стивън. Отвори устата си и изкрещя с цялата мощ на малките си дробове.

— ТОЙ Е ЗАМРАЗЕНИЯТ ЧОВЕК, ЗА КОГОТО СИ ГОВОРИХМЕ!

Феликс пребледня. Не можеше да повярва, че Нат така лесно издаде тайната на Стивън и на всички останали хора.

— ЗАМРАЗЕН…? — произнесе Стивън.

— Да, точно така! И това е висша тайна и ще ни донесе много беди, ако не ми помогнете да го откараме в болницата веднага. Ще кажа на военновъздушните, и на ЦРУ, и на президента, че вие сте виновни и те ще ви хвърлят в затвора до края на целия оставащ ви живот! А сега ми помогнете да го отнесем до колата, задници такива! Веднага!

Единственото лице, което беше по-изумено от Стивън от този изблик на духовна сила бе самият Нат.

 

 

Стивън не се бе движил никога през живота си с такава скорост. Взе няколкото мили до болницата за нула време. Той прекара колата пред входа на спешното отделение и заби спирачките. Трите момчета, превити под тежестта на Даниел, се отправиха към стаята за спешни случаи. Дежурната сестра хвърли поглед на треперещото, разтърсвано от конвулсии тяло на Даниел и се зае с него.

Тя сграбчи микрофона от бюрото.

— ЕР-5, нашият шифър е 1. Изпратете групата по травмите!

Всичко като че ли ставаше наведнъж. Санитарите и докторите се появиха неизвестно откъде и някаква специална маса изникна до трите момчета, които поддържаха Даниел. Той бе проснат върху нея и групата лекари се събраха около тялото му, като стадо пирани около кървящо месо.

— Колапс от болка при счупване на гръдния кош, — промълви една от сестрите. Игли и маркучи бяха вкарани във вените на Даниел, а друга по-голяма тръбичка — завряна в гърлото му.

— Кръвно налягане? — попита докторът.

— Сто и петдесет на деветдесет, пулс едва доловим, едно на дванайсет. Той се поти.

— Да вземем малко кръв. Искам да направим изследвания.

— Може би е в клинична смърт, да побързаме…

Лицето на Даниел бе покрито с кислородна маска, когато Джон, опериращият лекар, хвърли поглед към своя пациент.

— Господи… — произнесе той, наблюдавайки преместването на Нат по коридора към отделението. Нат се почувства като че ли част от сърцето му бе отрязана.

В интензивното отделение докторите и сестрите полагаха всички усилия, за да стабилизират състоянието на Даниел. Те се стараеха да го поддържат жив, докато бъдат готови резултатите от тестовете. На този етап медиците нямаха никаква представа за причините на състоянието му.

Впоследствие се оказа, че тестовете не можеха да помогнат. Джон бе озадачен от изписаните от компютъра цифри и символи. За цялата си практика като лекар не му се беше случвало нищо подобно. Втурна се надолу към кабинета на шефа, доктор по-опитен от Джон.

Съливън разговаряше по телефона, когато Джон нахлу в кабинета му. Лекарят веднага затвори, след като видя лицето на колегата си.

— Джон, какво се е случило?

Джон хвърли листовете под носа на доктор Съливън.

— Тези са от Маккормик в интензивното.

— Маккормик ли! Току-що ми се обадиха от ФБР, за да ми кажат-, че той е изпаднал в беда. Казаха също, че може да е опасно.

— Има опасност за живота му — каза Джон, крачейки развълнувано из стаята. — Аз съм малко объркан от тези резултати: що за кръвна картина е това?

Съливън намести очилата си и хвърли бърз поглед върху резултатите.

— Не виждам нищо странно.

 

 

Нат отиде да потърси майка си и я намери току-що завърнала се от дежурство. Умората от дългата и отегчителна нощна смяна се четеше в погледа й. Тя погледна стъписано и уплашено сина си.

— Нат! Какво има? — падна на колене и го прегърна през раменете.

— Даниел — произнесе Нат, опитвайки се да задържи сълзите си.

— Даниел? Какво се е случило?

— Той е болен. Истински болен.

— Какво? Къде? Тук ли е?

Нат кимна утвърдително.

— Мамо, ще ти кажа нещо… но трябва да ми обещаеш, че няма да ме сметнеш за луд. Окей?

Клер занемя от учудване, но успя да кимне.

Нат пое дълбоко въздух.

— Помниш ли, когато ти казах, че Феликс и аз… спомняш ли си, аз ти казах, че сме намерили замразен човек.

Клер кимна.

— Замразеният човек… е Даниел.

— Даниел?

— Да, той е бил замразен през 1939 година. Случайно се е размразил. Миналият четвъртък. Ние бяхме там.

— Не мога да повярвам…

— Мамо, — произнесе Нат тържествено, — аз не си измислям.

Клер изучаваше сериозното изражение върху лицето на сина си и бе сигурна, че всичко това е истина. Тя приглади косата му и го целуна.

— Вярвам ти, миличко…

 

 

Даниел лежеше в интензивното и слушаше звуците около себе си. Те бяха едва доловими и нежни, но въпреки всичко го плашеха. Тръбичките излизаха от вените му и се виеха около ръцете, а към главата и гърдите му бяха прилепени различни датчици. Той се чувстваше не като човек, а като част от голяма и бездушна машина.

Кожата му бе придобила нездрав и бледен вид. Бузите му бяха хлътнали, а устните му пресъхнали. Имаше вид на отегчен до смърт, преждевременно остарял и побелял човек.

Клер положи всички усилия, за да задържи напиращите сълзи. Тя даже успя да се усмихне.

— Хей — каза меко тя — не ти ли казах да престанеш да вървиш подире ми?

Даниел отвори очи и направи опит да се усмихне.

— Моите началници винаги са казвали, че съм неподчиняем…

— И са били прави. — Клер примигна, за да задържи напиращите сълзи.

— Нат каза ли ти?

Клер бавно поклати глава.

— Не е възможно. Не може да бъде!

В гласа на Даниел се появи нотка на примирение.

— Клер, аз съм роден през 1909. Спомням си Първата световна война, двайсетте бурни години… Депресията. Спомням си всичко това, като че ли се е случило вчера. Всичко съм преживял. Неща, за които ти само си чела в исторически книги, за мен са реалност.

Тя протегна внимателно ръката си и докосна кичурите побеляла коса на слепоочията му.

— Даниел, моля те. — Една сълза се откъсна от окото й и се търкулна по бузата. — Не мога да повярвам…

Той кимна леко.

— Знам… знам. Точно така се почувствувах, когато Хари ми предложи идеята. — Даниел се усмихна като че ли на себе си. — Хари беше велик… Бих искал да го познаваш. Ако можех само да го намеря, той би знаел какво да прави…

Клер почти извика от изненада.

— Хари? Хари Финли?

Даниел потрепна и подскочи като убоден. Той гледаше втренчено към нея, в изумление.

— Откъде знаеш това? Нат ли…

Клер разтърси енергично глава. След това прекара ръка през косата си. Гледаше като обезумяла.

— О, Господи! Вчера се обади жена и остави съобщение. Мислех си, че е набрала грешен номер. Сигурна съм, че съобщението е все още в записа на телефонния секретар.

— Жена ли? Коя? Не беше ли нейното име Бланш?

Клер поклати отрицателно глава.

— Тя не каза. Просто съобщи, че познава Хари Финли и след това остави телефонен номер.

Върху бузите на Даниел избиха две малки червени петънца, а крайниците му като че ли се наляха с повече сила. Дори апаратите усетиха това и започнаха да писукат малко по-високо, а пишещите игли подскочиха върху графиките.

— Клер — произнесе умолително Даниел. — Трябва да ми помогнеш. Моля те, измъкни ме оттук. Необходимо е да стигнем до къщата ти и да наберем този номер.

Клер се усмихна.

— Виж, не е необходимо да ходим до там. Достатъчно е само да позвъним, да съобщим кода и телефонният секретар ще предаде информацията.

Независимо от опасната ситуация, Даниел не можеше да не се възхити от постиженията на техниката.

— Тази машина върши всичко това? Удивително! Обади се тогава, а аз ще се облека през това време. — Той започна да се бори с обвиващите го кабели и тръбички, като направи опит да се надигне от леглото.

— Но, Даниел, ти си болен.

Погледите им се срещнаха.

— Клер, не съм просто болен. Аз умирам.

Клер се замисли за секунда.

— Добре, ще се обадя. След това ще се върна да ти помогна.

 

 

Авиолайнерът докосна пистата във военновъздушната база точно навреме. Капитан Уилкокс вече очакваше на макадамовата настилка изпратения от Вашингтон учен проф. Камерън, който трябваше да следи за изследванията по провала на проекта Б /от Буфорд/.

Той се появи на вратата на самолета и пое надолу по стълбичката с леко олюляване, като почти падна при стъпването върху настилката.

Уилкокс се втурна към него.

— Аз съм Уилкокс. Добре ли се чувствате?

Камерън повдигна рамене.

— Не съм най-добрият летец, това е истината. Чувам, че имате някакви добри новини.

Уилкокс се ухили широко.

— Така, е, сър, ние наистина имаме добри новини. Много се радвам да ви съобщя, че лейтенант Маккормик е на болнично легло. И с това се слага край на броденето му. Така са го оплели с жици и кабели, че е заприличал на пуяк, приготвен за Деня на благодарността…