Робърт Тайн
Вечно млад (2)

Втора глава

Спасителният отряд и техниците избухнаха в смях. Чувстваше се приглушеното им възхищение, когато Даниел слезе от димящия катастрофирал Б-25. Успокоен, Хари си позволи да поеме дъх, след като преди минути го беше затаил.

Техниците се катереха като рояк върху самолета, а един доктор преследваше Даниел както ловджийско куче — птица, току-що простреляна в небето.

— Надявам се, че не сте се оженили за тези двигатели: „Прет и Уитни“ — обяви Даниел на инженерите. — Един класически самолет има нужда от класически двигатели!

Той се обърна към приятеля си:

— Хари! — Даниел изглеждаше все още твърде екзалтиран от отделения адреналин при крушението. — Видя ли? Не беше ли това булдозерна катастрофа или нещо такова?

— Какво, Даниел? Какво да съм видял? — попита Хари безгрижно.

Един фотограф се появи и вдигна огромния си фотоапарат за моментни снимки като двуцевка.

— Какво ще кажете за една снимка за подлистника на „Звездите“, лейтенанте?

Хари се обърна и демонстрирайки игриво героична поза се усмихна на фотографа:

— Внимавай да хванеш хубавия ми профил!

Светкавицата блесна, заслепявайки за момент Даниел. Докторът се появи до лакътя му, точно когато той измъкна една цигара „Лъки страйк“ от джоба на гърдите си.

— Лейтенанте, — запита докторът като се мръщеше на цигарата — усетихте ли замайване? Или припадане?

Даниел издуха голям син облак дим от цигарата:

— Не.

— Почувствахте ли „свитки“ или все едно видяхте светлини при удара?

— Неее… Хари, ти чувстваш ли главата си в „свитки“?

Хари се беше облегнал на джипа си като бършеше вежди със снежнобяла кърпичка:

— Не. Аз все още имам сърдечна атака.

Даниел се усмихна:

— Даа! Изглеждаше дяволски добре, нали?

— О, да, Дани. Това приземяване беше един шедьовър на изкуството.

— Имаше ли гадене? — попита докторът.

— Не… Хари, мислех си, че ти няма да се измъкнеш от твоята дупка, докато не свършиш този експеримент.

— Замайване? Имахте ли замайване? — попита докторът.

— Не.

Хари сложи кърпичката си в джоба.

— Само ми обещай… обещай ми, че никога няма да работиш за някоя авиолиния.

Даниел се засмя сърдечно:

— Кажи ми честно, Хари. Сега, накрая… ти се тревожеше, нали? По-добра идея нямаше да измъдря, нали?

— Е, мина ми през ума…

— Имахте ли заслепяване?

— Не.

— Главоболие?

— Не.

— А болки в гърдите?

— Не.

Хари беше застанал отстрани, на Даниел и двамата мъже, следвани от доктора, вървяха към колата на Хари.

— Хари, аз бях толкова близо до земята, можех да разчета номера на колата ти… и изведнъж, виждам Хелън.

Сега беше ред на докторът да се стресне:

— Имали сте видение? Повръщахте ли?

Даниел спря и сграбчи доктора за яката:

— Не! Нямаше повръщане. Слушай, докторе, сега се опитвам да говоря с приятеля си. Ще проведем голяма пресконференция с въпроси и отговори по-късно. Става ли?

Докторът се усмихна слабо:

— Е, добре, лейтенанте. Красиво приземяване. Ще се видим по-късно…

Даниел се обърна отново към Хари:

— Мислех за Хелън. Мислех си: „Тя се връща довечера. По-добре е да се измъкна.“ Тогава „тряс“! Ударих се в земята.

— Просто ей така?

Даниел кимна:

— Просто ей така.

Катастрофата беше вече бързо разсейващ се спомен.

— А-ад… какво подготвяте за обяд? Мислех, че ще са ребра. Какво предполагаш? Ребра?

Храната беше най-далечното възможно нещо в ума на Хари в този момент:

— Дани — дълбоко въздъхна той — излязох на полето защото… защото то стана.

— Стана? Какво стана?

— Ти какво мислиш? Моят експеримент! Още е малко грубичък по ръбовете… но определено проработи.

 

 

Трябваше му известно време, за да осъзнае важността на думите на Хари. Шокирана, леко смутена усмивка мина през лицето на Дани, когато събра всички факти в ума си.

— Какво…? Искаш да кажеш… проработило е?

Хари се засмя свободно.

— Да, точно така. Замразих Буфорд.

За момент и двамата мъже се почувстваха безгрижно, като две малки деца, които са си споделили една невероятна, забележителна тайна.

Хари положи усилие да бъде сериозен:

— Никой. Никой не трябва да знае за това.

Даниел не беше в състояние да се успокои:

— Това е невероятно’. Хари, ти си гений! — Безцеремонно, той погледна приятеля си право в очите. — Никой не може да знае това.

— Точно така.

— Това ще бъде нашата тайна.

— Абсолютно!

— Хелън може да знае.

Хари първо се съпротивляваше.

— Е, добре, Хелън може да знае. Но само Хелън, ясно ли е? Защото това е невероятно. Това е… — Той търсеше думи, но не намери. — Това е невероятно. — Той вдигна ръцете си. — Аз поне мисля, че е така.

— То е — съгласи се Даниел. — Ще се измия и ще празнуваме, нали? — Той тупна Хари сърдечно по гърба и се затича към бараките, като разкопчаваше каишките на парашута както вървеше.

— Да, добре — извика след него Хари. — Но аз ще шофирам.

— Аз ще шофирам — настоя Даниел.

— Забрави! Аз ще шофирам!

— Аз ще шофирам!

— Няма как, той ще шофира — смутолеви Хари.