Робърт Тайн
Вечно млад (19)

Деветнадесета глава

Даниел се радваше, че трябва да оправя покрива — както беше казал на Нат предишния ден, той трябваше да прави нещо, ръцете му да са заети, за да отклони мислите си от Хелън, Хари и другите призраци на миналото, които обитаваха мъчителното му настояще.

Той беше горе на покрива и използваше чука, за да закрепи старите шпиндели. Нат и Феликс стояха долу до стълбата и го обсипваха с информация за многото чудеса от живота на Съединените Американски Щати до 1992 година.

Естествено, двете момчета бяха минали към любимата си тема на разговор, устройството и предимствата на различните видове автомобили.

— Окей, слушай — каза Нат важно. — Това е важно, окей?

— Чудесно — измърмори Даниел. — Уча се как да бъда добро единадесетгодишно момче.

— Виж — каза Нат като лектор в класна стая. — Крокодилите са точно като мерцедеси.

— Ама съвсем — потвърди Феликс.

— Само че крокодилите са по-дълги — каза Нат.

— Точно така — съгласи се Феликс.

— Разбра ли?

— Разбрах — каза Даниел.

— Да — каза Нат. — Но те са плоски. А Снежните Човеци са пълна загадка.

— Да. Никой не знае какво има в Снежните Човеци…

— Разбра ли?

Даниел продължаваше да сваля шпиндели от покрива.

— Идеално.

„Доджът“, каран от Стивън, брата на Феликс, спря до бордюра пред къщата. Стивън натисна клаксона и се наведе от прозореца.

— Какво правиш тук? — попита той малкия си брат.

— Гледам.

— Гледаш? Какво гледаш?

Феликс посочи с глава към покрива и Даниел.

— Гледам него.

— Айде, стига, Квазимодо. Нали ти казах да окосиш тревата днес?

Феликс наведе глава и ритна мръсотията по крака си.

— Казах, че ще го направя.

— Би било добре, ако е тази година.

— Няма проблеми.

— Просто го направи. Сега.

Стивън натисна спирачки и отпраши. Феликс го гледаше как изчезва и въздъхна.

— Е, трябва да вървя — Феликс скочи на колелото си. — Ще се върна по-късно.

— Окей — каза Нат.

Когато той изчезна, Нат отново насочи вниманието си към Даниел.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Помниш ли онова момиче в библиотеката?

— И?

— Алис. Спомни си.

— Да? И какво?

— Ами тя наистина е студена. Като че я карат да дели обяда си. Като че ли тя притежава добрата фея, а ябълката е в друг. Тя ще ги разменя. Кой прави такива неща? А освен това тя наистина, ама наистина е хубава — каза Нат, като изговаряше думите със страшна бързина.

— Какъв е въпросът? — попита Даниел. — Не чух въпроса, ако имаше такъв. Ако имаше, съм го пропуснал.

— Какво трябва да направя?

— Да направиш? С какво?

— С Алис. Да я накарам да ме хареса. Феликс казва, че трябва да я накарам да ревнува. Той казва, че брат му прави така с момичетата, но аз не мисля, че Алис въобще някога ме е забелязвала, за да мога да я накарам да ме ревнува.

Даниел погледна през рамо към малкото сериозно личице, което се взираше в него.

— Виж… ти си много млад. Би трябвало да мислиш за други неща.

— Аз съм на единадесет — каза решително Нат. — Аз наистина я харесвам.

Даниел се поколеба за момент.

— Ако бях на твое място, щях да я извадя от главата си. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Просто забрави за това. Повярвай ми.

— Но…

Изведнъж Даниел беше обхванат от пристъп на гадене и световъртеж. Той затвори очи и потръпна от ужасен главобол, който разцепи черепа му на две.

Нат видя, че той губи равновесие.

— Даниел!

Даниел падна на колене и се плъзна по стръмния наклон на покрива. Точно когато се удари в ръба на покрива, той спря да се плъзга, а пръстите на краката му се стовариха върху водосточната тръба. Даниел се облегна там за миг, тежко задъхан, а сърцето му биеше глухо в гърдите.

— Добре ли си?

Даниел се наведе към стълбата.

— Не съм сигурен — каза той, докато се спускаше надолу към земята.

Двамата влязоха заедно в кухнята и докато Даниел плискаше лицето си със студена вода, Нат се втурна из къщата и събра внушително количество лекарства. Намери бурканче витамини за деца „Флинтстоун“, кутия с таблетки за гърло и почти празно шише аспирин.

— Дишаш ли още? — попита Нат.

Даниел все още трепереше, но успя да кимне.

— Мисля, че да.

Нат отвори бурканчето с витамини.

— Ето, вземи едно от тези.

Той погледна етикета.

— Това съдържа пълната дажба от витамини и минерали, която се препоръчва дневно. Може ли да ти навреди?

Даниел вдигна рамене.

— Мисля, че не.

— Кое искаш?

Той му подаде шепа ярко оцветени витамини, всеки от които беше с формата на герой от анимационния сериал „Флинтстоун“.

— Тук са Фред, Уилма, Дино и Пебълс.

Даниел грабна едно от тях.

— Кой е това?

— Това е Уилма.

— Чудесно.

Той взе хапчето, мушна го в устата си и постепенно го погълна. Нат потръпна.

— О, добре. Мисля, че е добре…

— Направих нещо погрешно.

— Е, трябваше да го сдъвчеш.

— Опитай това — каза Нат. — Това е Фред.

Даниел схруска витамина, като го дъвчеше внимателно.

— Вече се чувствам по-добре.

В новия свят, където Даниел се озова, непрекъснато се намираха чудесни нови неща за оглеждане.

Той намери лазерния грамофон за особено очарователен. Плочите, които познаваше, бяха на 78 оборота, имаха размери три пъти по-големи от тези на компактдисковете и съдържаха само четвърт от музиката.

Даниел държеше блещукащия сребърен диск пред лицето си и се взираше в сребърното си отражение, опитвайки се да види промените, които усещаше в себе си.

— Хей…

 

 

Клер беше облечена в бялата униформа на медицинска сестра.

— Тази вечер съм нощна смяна.

— Жалко.

— Нат ми каза какво се е случило. Благодаря ви, че рискувахте живота си, за да спасите моето бельо.

Даниел поклати глава.

— Няма нищо. Просто загубих равновесие, това е всичко.

Клер изглеждаше загрижена за своя тайнствен гост.

— Сигурен ли сте? Можете да поговорите с Джон. Той е наистина добър лекар. Няма да ви струва нищо…

— Не е това… Джон изглежда много мил.

Клер се усмихна и кимна.

— Така е. Той е най-милият човек, когото познавам.

Тя взе компактдиска, който той държеше и прочете етикета.

— О… това е нещо великолепно. Харесвате ли я?

— Кой не харесва Били Холидей?

Клер плъзна диска в грамофона.

— Не трябва да я пускате — каза Даниел бързо.

Почти я молеше да не го прави. Били Холидей беше любимата певица на Хелън.

— Ще я пусна тихо. Нат спи.

Тя се намръщи пред грамофона, като че ли не беше много сигурна какво да прави с диска.

— Имате ли представа как работят тези неща? Можете ли да го включите?

— Не — каза той бързо.

— Получих този грамофон като подарък за рождения си ден… няколко момичета от работата ми го купиха. Но понякога ми се струва, че старите плочи звучат по-добре, а на вас?

Даниел кимна.

— Да — каза той с тих и дрезгав глас.

Тя мушна компактдиска в машината и музиката, плавният, сладък, висок глас на Били Холидей се понесе из стаята. Тя пееше „Същата стара история…“

Даниел затвори очи, насили се да слуша, но не можеше да предотврати болката от спомените, които музиката пораждаше.

Клер не забеляза вълнението му, тя се занимаваше с грамофона.

— Тук би трябвало да има някакво play, а пък това какво беше? Така и не научих кой от двете дузини бутони да натисна.

Тя се обърна, видя Даниел и разбра, че вътре в него става нещо, че е на ръба на сълзите. Тя се протегна колебливо и докосна рамото му, като се приближаваше все по-близо докато се прегърнаха.

Сълзите в очите на Даниел се търкулнаха по бузата му и най-сетне, за първи път, той се отдаде на своята мъка и смазваща печал.

Клер го погали по косата и му пошепна тихо:

— Знаеш ли… познавам това чувство. Да загубиш някого. Знам. Знам колко е мъчително.

Те стояха така, вплетени един в друг, заслушани в музиката и разкаянието в гласа на Били Холидей — отражение на болката, която и двамата чувстваха.

Даниел наведе устни към нейните и двамата се целунаха. Тя не му се противопостави и дори не изглеждаше учудена от неговото действие. Това беше дълга, топла, утешителна целувка, в която проблясваше мъничко страст. Беше физически израз на надежда и опора и той почувства утеха от доверието и близостта.

През този дълъг миг Даниел оживя, сякаш усети искра сред най-тъмната нощ. През този мимолетен миг той почувства, че не е сам… После музиката изпълни слуха му и между устните им се спусна сянката на Хелън. Клер усети, че той се изправи, опъна и отдръпна назад.

— Съжалявам — каза Даниел. — Аз… аз не съм сигурен какво…

За секунда Клер се почувства ядосана, разстроена, притеснена, но все пак някаква част от нея разбра какво изживява той; тя знаеше, че той няма желание да я нарани, че имаше нещо друго, което му тежеше, нещо, което той трябваше да разреши сам.

Но целувката беше утешила и нея.

— Добре, добре, ъъъ…

Клер, аз не знам какво…

За миг той беше готов да й каже всичко, да й довери поразителната си история. Беше готов да поеме риска тя да не му повярва. Но тя го прекъсна бързо, така като че ли не искаше да слуша каквито и да било негови истории или извинения.

— Мисля, че трябва да тръгвам за работа.

Последва дълго мълчание, през което тя изучаваше изтерзаното му покрусено лице. После взе чантата си и излезе, като го остави прав насред стаята, заслушан в посърналата песен на Били Холидей с пламнало сърце.