Робърт Тайн
Вечно млад (18)

Осемнадесета глава

Огромният железарски магазин беше най-зашеметяващото място, на което Даниел беше попадал тук, в бъдещето, къща-съкровищница с изобретения. Той бързо напълни кошницата си с необходимите му неща — старомодни обикновени технически неща като пирони и шпиндели — а после се шля цял час по пътеките и гледаше невярващо невероятните модерни стоки.

Имаше косачки, които можеха да се карат като малък трактор, машини за издухване — не за изтребване — на снега от пътищата. Той се стресна от електрическите инструменти. Имаше електрически ножици, които можеха да подрежат плета ви за няколко секунди, триони за маса, дори триони с газово захранване, толкова леки, че и едно дете би могло да ги държи, но и толкова мощни, че биха могли да изсекат огромните Калифорнийски гори.

Даниел гледаше учудено електрическия чук, въртеше го из ръцете си, а очите му бяха пълни с учудване.

— Ау!

Продавачът го погледна любопитно, после се приближи и застана до Даниел.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Да, това нещо наистина ли е това, за което го мисля.

— Предполагам.

— Искате да кажете — каза Даниел така, сякаш кракът му се беше схванал. — Искате да кажете, че това забива пирони ли? Имам пред вид, че удря вместо вас.

— Ъхъ — каза продавачът като се чудеше този откачен за какво се вълнува толкова.

— Автоматично? Като се натисне бутон? Това електронен чук ли е?

— Точно така.

— Ау! Това е блестящо! Не е ли невероятно?

Продавачът сви рамене.

— Струва ми се, че никога не съм мислил за това.

— Зашеметяващо е…

Той грабна друго нещо от щанда.

— А това е… това е електрическа отвертка! Не мога да повярвам! Зашеметяващо! Просто зашеметяващо!

Продавачът се чудеше дали да извика охраната…

 

 

Мина един час преди Даниел да излезе от железарския магазин, но той откри, че на улицата има точно толкова много зашеметяващи неща, колкото и вътре.

Докато чакаше да мине на една пресечка, един Шевролет Корвет спря на светофара. Даниел отвори уста щом го видя. Беше толкова ниско към земята колкото котка, страничните прозорци затъмнени и от звуковата система се понесе дълбоко басово изсвирване.

— Това кола ли е?

Даниел поклати глава, смаян от машината.

Когато светлината се промени, спортната кола се задвижи и отлетя, а Даниел я гледаше докато се загуби зад един ъгъл.

После, когато тръгна да пресича улицата, нещо по-зашеметяващо от Корвета или електрическата отвертка задържа погледа му. На натоварената главна улица стоеше вагон-ресторантът на Джейк, който отвън изглеждаше почти непроменен за последните петдесет години.

Челюстта на Даниел увисна и той тръгна към него, неспособен да откъсне очи от запусната стара постройка, като че ли тя беше мираж или видение, което щеше да изчезне в мига, когато той отклони поглед от него.

Той влезе в ресторанта като пилигрим в края на дълго и трудно пътешествие, достигнал божи гроб. Очите му плувнаха в сълзи докато оглеждаше наоколо и виждаше колко малко неща са се променили. Имаше нови електроуреди, микровълнова фурна и електронна каса, която свиреше и писукаше, когато касиерът изчисляваше сметката на клиента. В ъгъла беше телефонната кабина… последното място на земята, където той беше изживял щастлив миг.

Даниел прекоси стаята объркан и влезе в същата кабина, която беше споделил с Хелън в онзи съдбоносен ден преди толкова много години. Той беше зашеметен, слисан, че отново е тук. Можеше да я види, да почувства усмивката й, да усети парфюма й, все още да чуе гласа й, преливащ от щастие заради това, че „Колиърс“ искат да купят нейните снимки.

Сервитьорката спря пред масата му с приготвен бележник.

— Мога ли да ви помогна?

Даниел едва долови гласа й.

— Аз… аз просто искам да постоя тук за малко… ако не преча…

Сервитьорката постави молива си обратно зад ухото.

— Както обичате — каза тя и вдигна рамене.

Той благоговейно потърка масата с ръка. Видя Хелън да разтърсва солницата и да хвърля малко сол през лявото си рамо — и нито един от двамата не знаеше, че късметът й ще излети само след няколко секунди.

Даниел изсипа малко сол на дланта си и я хвърли през рамо. После избърса сълза от окото си.

 

 

Даниел не знаеше, че в този миг, в отдалечената част на града някой друг откриваше част от неговото минало. Капитан Уилкокс потегли към базата и мина пред склада, предназначен за разрушаване. Купищата боклуци, които бяха вътре, сега бяха преместени навън в очакване да бъдат натоварени на тежкотоварни камиони.

Уилкокс кимна на себе си. Изглежда нещата вървяха по плана, точно по разписание. После зърна капсулата да стои самотна на асфалта. Капитанът натисна спирачките, тръгна към предмета и го обиколи. Смахнатият, която се появи в офиса му преди няколко дни, му беше дал доста подробно описание на капсулата и то със сигурност съвпадаше с това странно нещо. Но беше твърде налудничаво да се мисли за него, нали?

— Не — прошепна той на себе си. — Не може да бъде…

После стомахът му се преобърна като разбра, че наистина това не би могло да е нещо друго. В една от клапите беше омотан голям жълт етикет, парче хартия, което вятърът развяваше. С разтуптяно сърце Уилкокс го обърна и прочете написаното: Проект Б /за Буфорд/.