Робърт Тайн
Вечно млад (17)

Седемнадесета глава

Лагерът на скаутите бързо се приближаваше, а магазинът за екипировки и униформи представляваше едва крепящ се мравуняк от деца, измъчени продавачки и разгорещени и разтревожени родители. Даниел остави Нат и Феликс в ръцете на един продавач и седна в ъгъла с надеждата, че ще остане настрана от гъмжилото.

Нямаше късмет. Само миг след като седна, малко момче изтича покрай него и ловко изля половин чаша кока-кола в скута му.

Даниел скочи и започна да бърше дънките си.

Ааа, не. Господи…

Детето спря и се вторачи в него, като си блъскаше главата да разбере кой беше виновен за тази злополука — Даниел, заради това, че седеше там, където седеше, или то, заради невниманието си. Неохотно реши, че вината е негова.

— Съжалявам, господине… Наистина съжалявам…

— Е, не се тревожи за това.

— Окей.

Детето се втурна като че ли бягаше от сцена на убийство.

Точно тогава Нат и Феликс се появиха от съблекалнята, облечени в скаутски униформи, с широки усмивки по липата. И двете момчета бяха изпъчили гордо слабите си гърди, като че ли щяха да получават Почетния Медал на Конгреса.

И двамата се изправиха пред Даниел.

— Е? — попита Нат. — Как изглеждаме?

— Бъди откровен — предупреди го Феликс.

— Да — съгласи се Нат. — Искаме откровеното ти мнение.

— Ъъъ… не е лошо — каза Даниел без ентусиазъм.

Нат погледна озадачено.

— Не е лошо? Това означава ли, че изглеждаме добре?

Даниел вдигна рамене.

— Разбира се, че да.

— Тогава защо не каза, че изглеждаме добре? — попита Феликс.

— Изглеждате добре. Окей? Може ли сега да се махнем от това място?

— Да вървим ли?

Феликс и Нат се погледнаха сияещи.

— Ей — каза Нат. — Изглеждаме добре. Наистина ли?

— Казвам ти, че изглеждаме добре — каза Феликс щастливо.

Нат погледна обратно към Даниел.

— Би ли казал, че изглеждаме страшно.

— Страшно? Не. Аз просто ви казах, че изглеждате добре. Не страшно.

Нат бързо поклати глава.

— Ти не разбираш. Днес „страшно“ означава добре.

— О. В такъв случай, да, изглеждате страшно.

Нат и Феликс плеснаха силно ръцете си един в друг.

— Изглеждаме страшно.

Феликс си тръгна към къщи да остави униформата си, а Нат и Даниел се запътиха направо към телефонния секретар. Когато пристигнаха вкъщи Нат погледна механизма и поклати глава.

— Има ли нещо? — попита Даниел обнадежден.

Нат бавно поклати глава.

— Не.

— Как разбра? Нима можеш да кажеш само като го погледнеш?

— Да. Виждаш ли?

Той посочи секретаря.

— Червената светлина не мига, а това означава, че никой не е звънял.

Безсилието, изписано по лицето на Даниел, се виждаше съвсем ясно. Той удари юмрук в дланта на ръката си.

— По дяволите.

— Какво ще правиш сега? — попита Нат.

Даниел се замисли за момент.

— Какво искаш за вечеря? — попита той.

— За вечеря ли? — каза Нат. — Ти ли ще приготвиш вечерята?

Даниел вдигна рамене.

— Трябва да правя нещо.

Нат поведе Даниел към кухнята и го наблюдаваше докато той оглеждаше шкафовете за продукти. Извади няколко консервни кутии и някакви подправки, а после проучи съдържанието на хладилника.

— Ей, чуй… — каза Нат.

Даниел извади продуктите за салатата и ги постави на тезгяха в кухнята.

— Да?

— Помислих си, че може би утре… ако не намериш твоя приятел… би могъл да ме научиш да летя.

Даниел помисли за миг върху това предложение.

— Сигурно ще е трудно — каза той след малко.

— Защо?

— Ами първо, нямам пилотско яке. Второ, нямам самолет.

— О…

Даниел се зае със зеленчуците, разкъса марулята и я изплакна на чешмата.

След дълго мълчание Нат проговори:

— Моят баща ни напусна, когато бях на една година.

— Така ли?

Нат кимна.

— Просто си помислих, че може би искаш да знаеш това.

— Не мисля, че е моя работа.

— Той ни напусна, когато бях на една година и оттогава не се е обаждал.

— Благодаря.

Даниел усети обвинение в тези думи. Не че не искаше да научи Нат да лети. Просто не можеше. За тази цел беше необходим самолет, а освен това той имаше други, много по-належащи мисли в главата си точно в този момент.

Нат въздъхна.

— Мога ли да ти помогна?

— Би могъл да намериш Хари Финли — каза Даниел замислено.

— Искам да кажа, мога ли да ти помогна за вечерята?

— О, мисля, че да.

Даниел кимна и му подаде лук.

— Нарежи това.

Нат засия.

— Става.

Не беше лесно нито да се обели, нито да се нареже лука. Нат не беше много по-висок от тезгяха, така че не след дълго сълзите му потекоха. Но той се бореше мъжки докато сълзите се стичаха по бузите му.

— Мислиш ли, че ще бъде добре ако поканя Феликс на вечеря? Обикновено когато той яде тук майка ми готви, а тя съвсем не е най-добрият готвач на света.

— Откъде знаеш, че аз съм по-добър?

— Би трябвало да е така.

Нат шумно подсмръкна.

Даниел спря да работи и погледна момчето, сякаш го виждаше за първи път.

Бедното момче, дете с един родител. То никога не е виждало баща си и имаше един-единствен приятел на света. Даниел чувстваше, че Феликс и Нат бяха изгнаници сред малчуганите от техния клас, момчета, които не се погаждаха с безучастните хлапета и които се държаха един за друг, за да си помагат и дават увереност. По странен начин Нат беше толкова объркан в този свят, толкова изгубен, колкото и самият Даниел.

 

 

Вечерята — печено пиле, печени картофи, грах и салата — беше превъзходна. Клер първа призна това. Тя седеше на масата, облечена в стара сива тениска и лакомо поглъщаше ястието. Нито Феликс, нито Нат помнеха тя да е яла така обилно или да е изглеждала толкова щастлива и жизнена.

Навън валеше като из ведро и всеки път, когато прокънтяваше гръмотевица, тя потрепваше от удоволствие.

— Момче — каза тя. — Толкова е хубаво да си вътре, когато е така уютно, и да вечеряш великолепно.

— Радвам се, че ти харесва — каза Даниел.

— Да ми харесва? Аз обичам така.

Тя започна да яде още по-нетърпеливо.

— Знаете ли какво ми се случи в работата?

— Какво? — попита Нат.

— Ами, преди няколко седмици, в спешното отделение, се събрахме както обикновено — т.е. спешният екип стоеше в очакване на жертви от катастрофа. Огромна кола беше разбита на шосе № 5.

Тя си взе още един картоф.

— Е, и? — каза Даниел. — Какво се случи?

— Внесоха момче. Той беше облян в кръв. Облян. Сърцето му спря — нямаше време за процедури. Просто спукаха гръдта и аз трябваше да масажирам сърцето му — искам да кажа, че всъщност трябваше да държа сърцето му в ръце и да го помпам. Можете ли да повярвате?

Клер не забеляза, че Нат, Феликс и Даниел бяха спрели да ядат при думите „спукаха гръдта“.

Клер продължи с ясното съзнание за въздействието, което нейните думи оказваха на слушателите:

— И така, момчето, чието сърце помпах, изведнъж отвори очи.

Тя сложи хапка от пилето в устата си и я сдъвка енергично.

— И той погледна сърцето си, после погледна мен и каза: „вие държите сърцето ми“. Можете ли да повярвате?

Тримата можеха да повярват и беше ясно от изражението на лицата им, че имаха съвсем точна представа за кървавата сцена в главите си.

— „Да, така е“. Това му казах.

Анестезиологът едва не припадна.

Клер се подсмихна.

— Както и да е, това беше преди седмица… Днес отивам на работа и познайте какво стана.

— Какво? — попита Даниел.

— Момчето ми изпратило кутия бонбони! Кутия бонбони с формата на сърце. Не е ли великолепна тази история?

— Великолепна е — съгласиха се всички, въпреки че историята им беше убила апетита.

— Даниел — каза Клер — това ястие е превъзходно.

— Благодаря.

— Момчета, искам да кажа, че вкусовите ми усещания са смутени — не мога да повярвам колко вкусно е това.

Даниел вдигна рамене.

— Това е най-лесното нещо на света. Става за секунди.

Клер не беше убедена.

— Добрите готвачи винаги казват така. Но аз знам от опит, че ако е вкусно, не се приготвя толкова лесно.

На вратата се позвъни и Нат скочи от мястото си така бързо, като че ли звънецът беше стартов изстрел за състезание.

— Боже мой! — извика той. — Аз ще отворя.

Клер отново се зае с ястието.

— Най-странното е, че всичко това беше някъде из собствения ми кухненски шкаф. Скрито някъде там…

— Това не беше нищо.

— Окей. Това не беше нищо. Но да заведеш децата да си купят униформи. Това вече беше нещо. Това беше над…

Тя спря да говори, а вилицата замръзна пред да влезе в устата й.

Нат въвеждаше Джон в кухнята. Докторът беше изискано облечен, издокаран в бяла риза, вратовръзка и най-хубавия си тъмен костюм.

— О — каза той, потопен сред домашната обстановка пред него. Бузите му пламнаха.

— Имаме среща — каза Клер, като си спомни за поканата от предишната вечер.

— Подраних ли? — попита Джон.

Клер направи всичко възможно, за да изглади нещата.

— Не. Не си подранил. Аз закъснях малко. Само за да опитам яденето на Даниел.

Тя изящно откъсна малко от пилето с вилицата си и го пусна в чинията.

— Много е хубаво, Даниел. Много е хубаво.

Тя стана.

— Окей. Трябва да се приготвя. Не се муси.

Джон не повярва на тази игра дори и за миг. Той седна на нейното празно място и направи всичко възможно, за да се усмихне.

— Здрасти, момчета…

— Здрасти — казаха Нат и Феликс едновременно.

Джон въздъхна тежко.

— Радвам се, че не донесох цветя. Те някак си щяха още повече да объркат нещата.

Даниел категорично поклати глава.

— О, не, Клер току-що говореше за вашата среща. Тъкмо преди да влезеш. Нали така?

Той се обърна към момчетата.

Момчетата покорно кимнаха.

— Да — каза Нат.

— Разбира се — каза Феликс.

Джон повярва на Даниел и на двете деца точно толкова, колкото повярва и на малкото представление на Клер преди няколко секунди. Толкова, не повече.

На масата се възцари неловко мълчание. На Нат и Феликс още не им се беше налагало да ходят на среща, но те знаеха дълбоко в себе си, че да забравиш за това е в крайна сметка грубо нарушаване на обществената етика.

— И така — каза Даниел. — Вие сте лекар.

— Да. Да, така е. А вие сте пилот.

— Така е.

Нат и Феликс наблюдаваха този неловък разговор и се обръщаха от единия мъж към другия като зрители на мач по тенис.

— Лекар… пилот — каза Джон.

Даниел направи всичко възможно, за да се насили да се засмее.

— Лекар… пилот — повтори той с чувството, че е слабоумен.

Той чувстваше, че се поти под яката и си помисли, че ако този разговор продължи още малко ще започне да крещи. За щастие Клер ги спаси.

Те чуха отгоре:

— Нат! Донеси голямата тенджера за спагети! Веднага!

Една и съща мисъл премина през главите на четиримата по едно и също време. За какво й трябва голям готварски съд щом се приготвя за среща?

— Мамка му! — извика Клер.

Двамата мъже и двете момчета се втурнаха в спалнята й. Клер, облечена само с пола и сутиен, с изключително ядосан поглед стоеше пред шкафа си, бясно дърпаше от него дрехи и ги хвърляше на леглото.

— Добре ли си? — попита Даниел, като се опитваше да види какво става и в същото време да отклони поглед, което съвсем не беше лесна работа.

— Да — изръмжа тя. — Много съм добре като изключим този водопад в шкафа ми!

Тя бързо нахлузи блузата си и я закопча. Всички се почувстваха по-добре от това.

— Нат, би ли отишъл да донесеш тенджерата за спагети?

Даниел огледа вътрешността на шкафа. Водата се процеждаше надолу по дървените плоскости от една цепнатина на тавана.

— Просто има дупка на тавана — каза Даниел.

— Просто — подхвърли Клер.

— Клер — каза Джон — можем да го отложим за друга вечер ако искаш… Ръцете ти са пълни…

— Не, Джон, ще се оправя. Наистина.

— Щом си сигурна.

Клер му отправи най-хубавата си усмивка.

— Не, наистина всичко е наред.

Даниел измъкна кош, пълен с подгизнало бельо от шкафа, и й го подаде.

— Мога да оправя това. Има ли инструменти? Чук, пирони, хартия за покрив, шпиндели…?

— Имам чук — каза Клер.

— За начало е добре…

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джон.

Нат домъкна голямата алуминиева тенджера за спагети в спалнята и я подаде на Даниел. Той я постави под пукнатината.

— Има ли… има ли все още железарски магазин? — попита несигурно Даниел.

— Що за въпрос е това? — каза Клер. — Разбира се, че все още има железарски магазин.

Даниел изглеждаше облекчен.

— Ще купя това, което ми трябва и ще го оправя утре, не се тревожи. Отивай на вечеря.

Клер засия.

— Наистина ли?

— Просто се забавлявай — каза Даниел.

Клер натъпка блузата си и нахлузи обувките. После се спря, за да огледа косата си в огледалото на тоалетката. Зърна двадесетте долара, които беше оставила там.

— Ето — каза тя и подаде парите на Даниел. — Ще поправим покрива за сметка на нашия стар приятел Фред. Така да се каже.

Нат, Феликс и Даниел ги изпратиха до вратата и им помахаха сред дъжда. Точно преди да затворят вратата те чуха Клер:

— Умирам от глад, Джон. Надявам се, че си избрал някое хубаво място.

В момента, в който вратата се затвори, Нат и Феликс избухнаха в смях.

Даниел се усмихна.

— Е, хайде де. Не е смешно. Дожаля ми за момчето. А на вас?