Робърт Тайн
Вечно млад (16)

Шестнадесета глава

Но той не можа.

Даниел изведнъж усети, ме някой го наблюдава. Той се изви на седалката и видя мъж с малко момченце да стоят търпеливо зад кабината в очакване на своя ред да седнат на мястото на пилота.

Даниел скочи на крака.

— Съжалявам… Май съм позадрямал.

— Не е трудно при такъв изглед.

Мъжът посочи през балдахина нагоре към безкрайното синьо небе.

Да — каза Даниел и ги бутна настрани.

Дълбоко в душата си усети, че го пронизва силна болка докато излизаше от самолета. Силно го беше поразило това внезапна осъзнаване, че великият проект от неговата младост е сега антика, нещо от миналото, по което се заплесват туристите — и че той е един от тях.

„Старите времена“ — беше казал мъжът от наземния екипаж. Даниел беше от „старите времена“, това беше неговото време, неговото настояще — сега станало далечно минало. И той беше реликва точно толкова колкото този величествен стар Б-25.

— Хари — въздъхна той. — Къде си?

Даниел се шляеше сляпо сред тълпата, без да забелязва нищо, освен стенния часовник на щанда за напитки. Минаваше дванадесет и беше време да се свърже с Деби. Може би тя беше намерила Хари — може би беше необходимо само едно телефонно обаждане, за да открие Хари. Само че той дори нямаше монети, за да позвъни.

За момент се отчая, обезкуражен от безбройните проблеми, които трябваше да преодолее. А дори не можеше да позвъни.

— По дяволите… — изпъшка той.

Но не можеше да се предаде. Той беше офицер от Въздушния Корпус на армията на Съединените Щати и беше обучаван да мисли докато стои на крака. И беше решен да направи точно това.

В отдалечената част на панаирния парк имаше гише информация и будка за първа помощ, в която също така се съхраняваха изгубени и намерени предмети. Там имаше и телефон.

Даниел забеляза, че един от изгубените, но все още ненамерени предмети, беше едно шестгодишно момче, което ридаеше и пищеше с все сили в ъгъла, а една от доброволките се опитваше да го разсее от неговата беда с внушително количество сандвичи.

— Горкото малко момче — каза Даниел. Изгубил ли се е?

— Да — отвърна измъчената жена, която беше задължена да се грижи за малкото момче. — Да не би случайно да е ваше?

— Съжалявам, не… Но като че ли ми изглежда познат…

— Така ли?

В очите й внезапно проблесна надежда.

— Да. Прилича ми на едно дете, което живее в нашата махала.

— Така ли? Как се казва? Не мога да го накарам да ми каже.

Даниел се засмя.

— Не знам… Той е просто едно дете от махалата.

— О — каза унило доброволката.

— Но жена ми може да знае.

— Може ли?

Жената отново се оживи.

— Ако бих могъл само да й се обадя…

— О, разбира се.

Даниел грабна телефона и бързо набра номера на Деби, наведен над него с надеждата, че силният плач на детето ще заглуши думите му.

— Надявам се, че може би сте научили нещо — каза той бързо. — Не? Мислите ли, че има начин да го направите по-бързо? Просто това…

Даниел въздъхна разстроен.

— Разбира се, ще опитам по-късно.

„Ако въобще ми се отдаде възможност да ползвам телефон отново“ — добави той наум.

Побеснял хлопна слушалката.

— По дяволите!

Жената вдигна поглед от детето.

— Ааа… съжалявам — измърмори Даниел. — Боя се, че съм сбъркал. Това не е същото момче. Съжалявам.

Даниел се измъкна от будката, докато жената се взираше любопитно в него. Залитна сред тълпата и тръгна като побъркан. Хората, които го виждаха, че идва, се отдръпваха от пътя му. Налетя на захвърлена консервна кутия, прекатури я, но не си даваше ясна сметка за станалото. Чувството на отчаяние го потискаше дори по-силно от преди.

То като че ли го смазваше. Той се отпусна бавно на една от пейките на трибуната и хвана главата си с ръце.

Даниел усети, че някой стои до него. Далеч от гюрултията на тълпата и самолетите чу глас.

— Ще се съгласите ли да ме последвате? Окей?

Той вдигна поглед озадачен и видя Клер да му се усмихва. Тя държеше картонена кутия, отрупана с коли и хотдог. Зад нея един Мустанг П51 се вряза в небето.

— Какво има? — попита тя. — Не можете ли да намерите някой да ви помогне?

Тя наведе кутията.

— Искате ли хотдог?

— Не, благодаря.

Клер седна до него.

— Казвали са ми, че умея да слушам изключително добре. Ако искате да ми кажете нещо, на ваше разположение съм.

Даниел въздъхна тежко и поклати глава, като се опитваше да събере мислите си и да ги изрази с думи.

— Някога… Чувствали ли сте се някога… изгубена?

Клер се ухили.

— Хей, аз съм измислила това. Това е мое. Написала съм книга.

— Не зная какво би трябвало да направя… Моят приятел трябваше да бъде тук, когато се събудих. Днес. Той живееше в града… А сега не мога да го намеря.

Той спря за миг и втренчи в лицето й настойчив поглед.

— Знам, че звучи мелодраматично, но той е всичко, което ми остана.

— И какво, може би сте си помислили, че е в онази захвърлена консервна кутия, която прекатурихте?

Даниел я погледна неразбиращо.

Захвърлена консервна кутия? Каква захвърлена консервна кутия?

— Вие прекатурихте една захвърлена консервна кутия.

— Така ли?

— Съжалявам, че казах това. Съжалявам, това беше… Съжалявам. Винаги можете да се върнете вкъщи, окей?

Погледите им се срещнаха и се задържаха задълго.

— Загубих някого, който ми беше много близък — каза Даниел тихо.

— О…

Клер можа да усети тъгата, която се излъчваше от него като гореща струя.

— Затова си тръгнах — продължи той. — Затова нямам нито пари, нито дрехи, нито място, където да остана. Просто си тръгнах. Как щях да свърша беше последното нещо, за което съм мислил.

Клер кимна.

— Хей, знаете ли, и аз направих това веднъж. Просто се вдигнах и избягах. Положението беше различно, но това, което казвате, е вярно.

Тя вдигна рамене.

— Не мислиш къде отиваш, просто тръгваш.

Никой от тях не забеляза приближаването на Джон. Той си проправи път през тълпата и видя Клер да седи с красив непознат. Положи голямо усилие, за да потисне внезапния и остър пристъп на ревност, който го прониза.

— Всичко наред ли е?

Клер скочи и се изправи на крака.

— Разбира се. Ей, Джон, това е Даниел. Даниел, запознайте се с Джон.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Даниел ще остане с нас за няколко дни, докато намери един свой приятел.

— Така ли? — каза Даниел озадачено.

Джон въпросително погледна Клер.

— Така ли?

— Да. Той ще заведе децата да вземат униформите си на скаути.

— Така ли?

— Така ли?

— Да — каза Клер.

За голямо учудване Джон успя да се усмихне.

— Е… приятно ми беше да се запознаем, Даниел. Приятно ми беше да се запознаем…

 

 

Възрастните, Нат и Феликс прекараха останалата част от следобеда на въздушното шоу, а Даниел успя да забрави за миг своите проблеми, като се потопи сред многото самолети на шоуто. Той очарова децата с познанията си за самолетите и авиацията и показа такава ерудиция, която хвърли Джон в депресия. Ако борбата за сърцето на Клер трябваше да се спечели като се завоюва сина й, този непознат имаше значителна преднина.

 

 

Когато се върнаха вкъщи тази вечер, цялото отчаяние и безнадеждност се бяха възвърнали у Даниел и го обгръщаха като студен покров. Единствената му надежда беше, че Деби е намерила някаква следа от Хари.

Изчака Клер и Нат да влязат в кухнята, после взе телефона и набра домашния номер на Деби с отчаяната надежда, че тя е открила нещо, което би могло да му помогне.

Но той не само че не получи никакви информация за Хари, а дори не можа да говори с Деби по телефона. Вместо това попадна на онова зашеметяващо изобретение, телефонния секретар.

Даниел се почувства малко глупаво, докато говореше на машината.

— Ъъъ… здрасти, машина… ъъъ, е, пак е Даниел. Аз съм на… 992–4342. Така че ако разберете нещо, моля ви, обадете ми се тук. Благодаря, Деби. Ъъъ… чао, машина.

Даниел постави слушалката на вилката. После дланта му започна да трепери неудържимо и изпусна слушалката, независимо от неговата воля. Цялата му ръка се разтърси за миг, после усещането постепенно изчезна.