Робърт Тайн
Вечно млад (15)

Петнадесета глава

Даниел гледа телевизия докато можеше да държи очите си отворени. Някъде късно, в предутринната програма на телевизията, той заспа, а в главата му се въртяха образи от екрана, като снабдяване по домовете например. Отне му миг или два докато осъзнае къде беше, когато Нат го смушка, за да го събуди следващата сутрин.

— Даниел! Ставай!

Даниел отвори очи и се втренчи в малкото момче, като че ли се мъчеше да си спомни кой беше този малък приятел.

— Хм…?

— Онова момче, с телефонния секретар, се обади! Каза, че знае Хари Финли. Той живее в съседния град. Пакервил. На един час път е от тук. Ето адреса. — Нат напъха парче хартия в ръката на Даниел.

— Хари? — Тогава всички спомени се върнаха изведнъж… един калейдоскоп, събитията от предния ден и болезненото затруднение, в което беше сега. Парчето хартия, което Нат му беше дал, имаше ефекта на разтърсване, подобно на въздействието от възбуждащ опиат. Даниел скочи от леглото и веднага започна да нахлузва сините си джинси.

— Трябва да тръгвам!

Нат изглеждаше малко паникьосан:

— Чакай! Чакай! Преди да тръгнеш ще отидем на „Криле на свободата“, нали? Знаеш какво е? „Криле на свободата“! Авиошоу! Можеш да видиш своя приятел после.

— За какво са всичките тези вълнения? — Клер влезе като сресваше косата си. Изглеждаше свежа и добре отпочинала, възстановена след вълненията от предната вечер. Тя изглеждаше искрено доволна да види Даниел тази сутрин.

— Искам Даниел да дойде на авиошоуто „Криле на свободата“.

— Бих искал, но не мога, Нат.

Клер започна да прибира чаршафите от леглото:

— Как беше? Леглото. Беше ли добре?

— Удобно, много удобно — каза Даниел с усмивка. — Нека да ти помогна със завивките.

— Свършвам.

— Клер, ти си един от най-милите хора, които някога съм срещал.

Клер чевръсто сгъна чаршафите.

— Е, ти не си видял темперамента ми.

— Да. — Нат се съгласи. — Ти не си видял това.

— Хайде да закусваме, а? — подкани ги Клер.

Даниел бързаше с нетърпение да тръгне.

— Благодаря. С удоволствие, но трябва да се срещна с един стар приятел.

— Сигурен ли си? Недей да се отказваш заради противната вечеря. Закуската е съвсем различно нещо. Аз съм дяволски добра в размразяването.

— Размразяването? — Изведнъж на Даниел му дойде на ум, че в това семейство имат потомствен талант да размразяват. — Извинете, но не мога да остана. Трябва да вървя. Вече закъснявам. — Той не добави каквото мислеше: „Около 50 години закъснение“.

Нат беше толкова развълнуван, че скачаше нагоре, надолу като пале. Да изпусне шанса да отиде на авиошоу с истински жив пилот беше твърде добра възможност, която не биваше да бъде изтървана.

— Почакай, Даниел, ела на авиошоуто. Толкова е хубаво. Ще има всички видове самолети. И стари и нови. Висш пилотаж. Всякакви такива номера.

— Нат, той каза, че е зает. Освен това, той се занимава със самолети през цялото време. Всеки ден. Реактивните самолети са стари новини за нашия приятел тук.

За момент Нат се поколеба да каже на майка си точно колко знае Даниел за реактивните самолети, но успя да се сдържи.

— Стара школа съм — съгласи се Даниел. — Трябва да тръгвам — продължи той. — Благодаря. Благодаря ви! — Той протегна бинтованата си ръка за сбогуване. — Не знам как да ви благодаря за милото отношение.

— Няма за какво.

— Бъдете щастливи — каза Даниел като се отправи към вратата.

Нат и Клер го гледаха как излиза от къщата.

— Е, — каза тя — твърде странен човек. Хубав… но определено странен. Има повече неясни неща около него, отколкото той позволи да узнаем. — Тя се върна към сгъването на чаршафите. — Предполагам, че е точно така.

Нат погледна майка си. Тя никога нямаше да узнае и половината от истината.

Докато стигне в Пакервил Даниел изгуби повече от час. Той тръгна с вдигнат палец, на автостоп като очакваше, че ще го качат след минути. Но кола след кола профучаваха покрай него, шофьорите дори не го удостояваха с поглед. Даниел не можеше да го разбере. Тези коли бяха почти винаги празни, без пасажери, а по времето на Даниел хората винаги качваха на автостоп, за да имат с кого да си говорят и да минава времето по-приятно.

— Времената се менят — той си мърмореше високо докато бъхтеше пеша.

Измина целия път и беше се покрил с прах. Подбиха му се краката, докато намери адреса от парчето хартия.

Хари живееше в доста отбрана част на града. Кварталът беше тих, улиците в сянка от дърветата по края, къщите с тучни градини. През живите плетове или високи огради, Даниел виждаше тенис кортове и хладни, сини плувни басейни.

Даниел си подсвирна тихо.

— Хари доста добре се е подредил — каза си Даниел, когато намери резиденцията на Хари. Беше широка, с червени тухли, с бели, елегантни, високи пиместри, украсяващи фасадата.

Даниел изтича нагоре по стълбите, натисна звънеца и чу приглушеното звънене дълбоко навътре из къщата. Беше щастлив и облекчен, че неговите изпитания почти са свършили… но беше също и разтревожен, нервен, преди да се изправи лице в лице с частица от своето отдавнашно минало. Съзнанието му беше изпълнено до пръсване от въпроси, които едва се сдържаше да зададе.

Междувременно вратата бе отворена от една жена в черна униформа на домашна прислужничка и за момент Даниел се дръпна. Домашната прислужничка не беше точно в стила на Хари и Бланш… — най-малкото не беше преди половин век. Даниел се надяваше, че старият му приятел не е станал високомерен. Изглеждаше необичайно, но беше изобретена машина, която отговаря на телефонно повикване. Тогава можеше да се приеме, че и Хари може да е станал сноб.

— Да? — каза жената.

— Тук съм, за да видя Хари Финли.

Тя кимна:

— Моля, влезте.

Жената го поведе в къщата, спряха в богато обзаведен кабинет. Имаше книги във високите дървени рафтове, грамадно бюро и антични статуйки и орнаменти, поставени тук и там. Стаята не приличаше на нещо, което Хари и Бланш можеха да харесат…, но Даниел си мислеше, че нещата може би са различни, когато си богат.

Даниел не смееше да пипне нищо и почувства, че нервите му се обтягат и напрежението му се усилва. Нервно, той изтри длани в панталона си.

Тогава вратата на кабинета се отвори и в стаята влезе представителен, добре облечен мъж. Имаше издаден нос и сресана назад бяла коса. Мъжът се усмихна достатъчно приятно, но очите му издаваха, че не го познава.

— Какво мога да направя за вас, млади човече?

Даниел присви очи, опитвайки се да види Хари Финли, неговият Хари Финли в лицето на възрастния човек. Беше като сравняване на две фотографии, „предишният“ беше образът, носен в съзнанието на Даниел. „По-късният“ беше този по-възрастен приятел, който стоеше пред него.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Вие сте… Хари? Хари Финли?

— Точно така.

Даниел не можеше да разбере:

— Вие?

Старият човек изглеждаше объркан.

— Да. Аз съм Хари Финли. Какво мога да направя за вас?

Даниел поклати глава:

— Познавате ли ме?

— Не.

— Ох.

Хари Финли изглеждаше разтревожен:

— Добре ли сте?

Даниел усети да го облива една голяма хладна вълна на разочарование.

— Аз… аз се извинявам, аз… вие не сте… Познавате ли друг Хари Финли? Познавате ли Хари Финли, който е учен?

— Не, сър. Не познавам. Само веднъж съм срещал друг Хари Финли в целия си живот.

— Срещали сте? Къде?

— Балтимор. Преди години. Но също не беше учен. Доколкото си спомням той се занимаваше с продажба на тапицерии.

Видът на Даниел изразяваше разочарование, отпуснати рамене, явно униние на лицето. Той поклати глава:

— По дяволите…!

Хари Финли се усмихна мило, но тъжно, защото явно беше причината да предизвика болката и разочарованието на този непознат:

— Извинете, че ви разочаровах.

— Не е ваша вината — каза Даниел, обръщайки се към вратата.

 

 

Даниел вървеше бавно, влачеше крака надолу по улицата, блуждаеше безцелно, без да съзнава къде отива. Мисълта му се въртеше без контрол, измъчвана от невероятната дилема, затруднение, от което нямаше изход. Той се опитваше да се накара да мисли… нямаше никой, на когото можеше да разкаже историята си, на никого не можеше да разчита. Всяко длъжностно лице, на което той се довереше… както на капитан Уилкокс… щеше да мисли, че е луд и щеше да уреди пътуването му до най-близката лудница. Единствените хора, които реално знаеха какво се беше случило, които наистина го разбираха, бяха две единадесетгодишни момчета…

— О, братко… — въздъхна Даниел. — Ти наистина загази този път.

 

 

После той сякаш се пробуди, след като е бил дълбоко заспал. Даниел откри, че се намира отстрани на магистралата, един грандиозен, устремен поток от шест платна. Коли и камиони препускаха край него в двете посоки. Като човек на брега на река, която не може да се пресече, Даниел можеше само да гледа втренчено в колите, безпомощен и загубен. Беше толкова потиснат, толкова безсилен, потънал в тъга, че всичко, което желаеше, беше да легне и да умре, направо там, край шумния, задимен поток на непрекъсващия трафик.

Приличаше на знак от небето, нещо в небето привлече погледа му. Беше далеч, но с опитното око на пилот, той разпозна моментално силуета на самолета. Беше Б-25, летеше направо и наистина съвсем към него, двата двигателя гърмяха. Мина отгоре, ревът на двигателите заглуши за момент този на трафика.

— Ах, каква прелест! — извика Даниел.

Тогава той тръгна в посоката, в която отлетя самолета, надолу по брега, покрай магистралата. Скоро тичаше бързо колкото можеше, като че ли се опитваше да хване сребърната опашка на стария си самолет.

„Крилете на свободата“ — авиошоуто, провеждано на местното летище, течеше като провинциален панаир, но със самолети, вместо награди за породисти животни, изложба за цветя и грандиозни екземпляри от зеленчуци. Оркестърът на местното училище свиреше, имаше павилиони, които продаваха хотдог, захарен памук и захаросани ябълки.

Звездите на шоуто, обаче, бяха самолетите, събрани на пистата. Високо във въздуха, над аеродрума, два самолета удивляваха тълпата с фигури от висшия пилотаж, гмуркания и излитания, браздейки синьото небе като орли.

Имаше няколко самолета от времето на биплана, перфектно възстановени. Имаше един пикиращ самолет от Първата световна война, носещ отличителните белези на 94-тия аероескадрон, паркиран на пистата до британския боен самолет Бристол Ф-2В. До него стоеше тромавият американски Боинг-Стиърман А-73-трейнър.

Имаше самолети, които бяха по-близо до времето на Даниел. Най-известният американски самолет на двадесетте и тридесетте беше тук също, Боинг P-26, с прозвището „грахов стрелец“. Известен беше с това, че е първият изцяло метален самолет и първият монопланер, някога използван от Военновъздушния Корпус на САЩ. Слънцето блестеше по перфектно възстановения Къртис Р-36, самолетът, на който Даниел се беше учил да лети.

На пистата се беше настанил и Б-25, седеше по средата на ятото като царица, заобиколена от своите обожатели.

Имаше смъртоносни на вид бойни самолети и бомбардировачи, които той не можеше да определи, продукт на много по-късна ера, машини, които са били разработени по време на дългия сън на Даниел.

Даниел желаеше да види тези красиви машини по-отблизо, вместо да наднича през оградата. Но човекът, който късаше билетите на входа му беше казал, че влизането струва пет долара. За безпаричния Даниел това беше като хиляда долара.

Колко силно желаеше да види онези самолети! От там, където стоеше, не можеше да разгледа нищо в подробности по Б-25, а той жадуваше да го види като млад баща, който наднича да зърне бебето си през прозореца на родилното отделение.

Даниел се огледа бързо, на ляво и на дясно. Нямаше никой наоколо, никой не му обръщаше и най-малкото внимание. Той се прехвърли бързо през оградата.

 

 

Нат и Феликс, Клер и Джон седяха на трибуната и гледаха нагоре, с отворена уста наблюдаваха летящите акробати. Два самолета летяха обърнати, бръмчаха крило до крило.

— Как става, че не падат? — Нат се чудеше на глас.

— Защото са професионалисти — обясни Феликс.

Джон отдели поглед от самолетите, за да погледа достатъчно дълго Клер.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — попита той.

Клер направи сянка с ръка да се предпази от яркото слънце:

— Утре вечер? Какво тогава?

— Вечеря?

— Добре — каза Клер.

Джон се усмихна и отново се обърна към самолетите, сърцето му сега летеше.

 

 

Чувствайки се като престъпник, Даниел се сля в тълпата, събрана около Б-25, и започна да наблюдава как екипажът за аеродрумно обслужване се суети около бебето си. Даниел се усмихваше вътрешно… той знаеше как съвестният екипаж можеше да се труди около своя самолет и се радваше да види, че този го правеше добре.

Б-25 беше красавец. Корпусът му беше гладък и излъскан до блясък. Той го докосна нежно, галейки копринената алуминиева кожа, точно като родител, който е разбрал, че малкото му момиче вече е пораснало.

Той прегледа крилете, сълзи избликнаха в очите му: „Майсторски циклон… сега тези са класически машини“.

— Бих казал, че определено са знаели да правят самолети в миналото.

Даниел се обърна. Шефът на аеродрумния екипаж бършеше петно от масло по долната предкрилка.

— Вие очевидно познавате машините — каза мъжът.

— О, каза Даниел — аз съм просто аматьор.

— Но вие познавате добрата машина, когато я погледнете. Младите хора обикновено не обръщат много внимание на старите класически самолети като този. Те всички са полудели по реактивните, знаете.

— О, да. Полудели са по реактивните — отговори Даниел като се чудеше какво можеше да означава това.

Механикът направи жест към отворения люк, отстрани на самолета.

— Ние сме отворени за публиката, така че можете да разгледате вътре. Ако обичате стари самолети, вие ще харесате това, което ще видите.

Сърцето му тупкаше от предчувствие и Даниел се мушна в самолета. Веднага се почувства сякаш никога не се е отделял от него, сякаш е бил извън него само часове… а не няколко десетилетия.

Всичко беше така както го беше оставил. Мина през целия корпус: първо покрай позицията на картечницата; после под купола на оръдейната кула; после през навигационния радиопост; през наблюдателницата за бомбардиране и накрая в пилотската кабина.

Даниел се настани в седалката на пилота и сложи ръце на щурвала. Беше като да се завърнеш вкъщи, като отпускане в старото домашно кресло, което имаше в своята всекидневна. Той въздъхна с удоволствие.

Всичко си беше точно на мястото, комфортно, като чифт стари сини джинси. Забеляза, че този самолет беше оборудван с по-мощно радио от тяхното, а също с радар. В прототипа, в който беше летял, кабинната подредба не беше направена поради недостиг на време. Чувстваше тръпка гордост, че е бил в екипа по разработката в онези далечни времена. Бяха проектирали перфектна летяща палуба, един модел, който всеки пилот би приветствал.

Изведнъж той силно пожела да се върне обратно в своя живот, обратно в онези вълнуващи дни, да бъде част от екипа, който е построил този самолет. Обратно във времето с Хелън…

Даниел беше вперил поглед през челното стъкло на кабината, гледаше чипия нос на самолета и въздъхна. В този момент той желаеше да може да запали тези два големи двигателя, да вдигне самолета в небето и да се върне в миналото, неговото щастливо минало.