Робърт Тайн
Вечно млад (11)

Единадесета глава

Малко след изгрева Даниел се запрепъва по пътя, водещ към базата, като се насочи направо към павилиона на охраната на главния вход. Деветнадесетгодишният редник на поста беше прекарал дълга отегчителна нощ в бдение и точно сега не желаеше да има усложнения, точно сега, когато неговата смяна трябваше най-накрая да се появи.

Той гледаше в упор очевидно побъркания образ, който се клатушкаше към него и тихо отвори капака на кобура си. Никога не беше стрелял от гняв… и не беше всъщност сигурен, че може да стреля, ако му се наложи… но беше добре се да знае, че е готов.

Даниел се опита да игнорира войника и се запъти към вратата с вид, на човек, който има абсолютното право да влиза.

— Чакай! — каза охраната. — Спри точно там! Разбра ли?

— Търся мой приятел. Той живее тук на квартира.

— Добре, сър. Кажете ми името му. Ще го повикам. Той трябва да излезе до тук, за да ви въведе. Ясно ли е?

Веднъж в годината всеки войник, пребиваващ на базата, беше длъжен да присъства на семинар по обноски и начини за държане с цивилни лица… винаги им беше внушавано, че следва да се държат робски любезно към онези, които не са в униформа, дори към ненормални, бездомни хора като този тип, който стоеше лице в лице пред него.

— Тттова е добре…

— Как му е името…?

— Хари Финли — каза Даниел.

— Добре. — Охраняващият извади книга с имената на работещите в базата и я прелисти. — Да видим… Фармър, Фаръл, Финлитър, Финман. Съжалявам. Няма Финли. Ъъ… никой от настанените тук не носи това име, сър.

Даниел затвори за момент очи. Къде беше Хари? Това започваше да става кошмарен сън, който никога няма да свърши.

— Тттогава… трябва да говоря с друг, някой… на служба.

— Ами… кажете за какво точно?

— Това е… засекретено.

Младежът кимна. Разбира се, че е секретно. Офицерите винаги имат някаква секретна информация.

— Да… съжалявам, сър. Но няма начин да ви пусна вътре. По никакъв начин, по дяволите, сър.

Даниел кимна и се приближи:

— Знам… знам как ви изглеждам, но имайте доверие в мен. Моля.

— Съжалявам, сър. Ще ви помоля да напуснете този район, сър. Пребивавате на територия, която е собственост на правителството.

Даниел въздъхна, кимна и като даваше вид, че ще си тръгне по пътя, внезапно сграбчи момчето отпред за ризата и го бутна назад срещу стената на охранителния пункт.

— Ей, ти, ненормален! — Въобще не му дойде на ум да вади пистолета, беше твърде изненадан от внезапното и неочаквано развитие на събитията.

— Името ми е… лейтенант… Даниел Маккормик. 241988539. Знам, че… ти си добро момче. Но ако не ме пуснеш вътре… сега… ще се погрижа… да си останеш редник… до края… на военната ти кариера.

Имаше нещо в накъсания говор на Даниел и в погледа му, което накара редника да мисли, че Даниел казва истината. Вместо лудост, в очите на Даниел той видя един нормален човек.

Младият войник беше чувал слухове из базата за съществуването на секретни опитни съоръжения, експерименти по психологически военновременни умения, за оживяване и други подобни неща. Може би този „лейтенант“ беше жертва на някой див експеримент, който се е провалил.

— Ще извикам дежурния офицер — каза момчето. — Но това е всичко.

— Благодаря. — Даниел си позволи най-слабичък лъч на надежда. Не беше много, но беше начало, стъпка в правилната посока.

 

 

Капитан Уилкокс беше само няколко години по-възрастен от редника на вратата и за момент Даниел се разочарова. Изглеждаше, че те приемат на служба само деца в тези времена. После се сети, че и той самият не беше много по-стар от младия капитан… Но само се чувстваше много по-стар.

Капитан Уилкокс беше сериозен и трезв, слушаше внимателно странната история на Даниел и през цялото време си водеше бележки в един тефтер.

— Знам, че може да ви звучи много, странно… — каза Даниел нервно. Той сгъна отново якето, което лежеше в скута му.

— Ъхъ… — намръщи се Уилкокс на бележките си. — Нека само да изясним някои моменти… Сега, казвате, че този проект е заведен като проект Б, така ли е?

— Така е.

— А Б означава… Буфорд.

Даниел кимна.

— Това било името на пилето.

— Пилето, което Хари Финли замрази първо, а после го съживи.

Даниел беше окуражен. Младият човек изглеждаше, че говори всичко това доста сериозно.

— Точно така.

Уилкокс си кимна сам:

— Разбирам. — Той добави един детайл към бележките си. — А вие се събудихте снощи.

— Точно така.

— Събудихте се снощи в онзи стар склад, който скоро ще ликвидираме.

Даниел започна да се смее.

— Звучи налудничаво, знам, но това е истината.

— Ами… малко е необичайно. Но това е изключително важно. Кой офицер беше командващ?

— Бойл. Полковник Дейвид Е. Бойл.

— Бойл — повтори Уилкокс — Дейвид Е. Полковник… — Той записа това внимателно.

— Ходих до мястото, където някога беше къщата на Хари… но сега на това място е супермаркета на Ралф.

— Така ли?

— Бях удивен.

— Представям си… Добре, не пазим тук архиви, които да обхващат чак 1939, но има група учени, които ще са във възторг да чуят това, което казвате. А всичко това е свръхсекретна информация.

Даниел кимна.

— Точно така. Хари не казваше на никого подробности. Дори на хората, които работеха за него… — той се замисли за момент. — Е, имаше още една личност, която знаеше нещо за това.

— Аха — каза Уилкокс. — И знаеш ли нейното име?

— Нейното име. Тя умря…

— Оо, добре. Ще придвижа въпроса и ще извикам главния на Джи-2. Знаете как секретните служби обичат да се бъркат в тези неща.

— Това ще е чудесно.

Той реши, че е щастлив да бъде разпитан от този доверчив и разумен млад офицер. Даниел беше започнал да се чувства много по-добре, толкова добре всъщност, не би имал нищо против една цигара.

Имаше пакет с цигари на бюрото и докато Уилкокс набираше номера, той му го посочи.

— Ще възразите ли?

— Не. Почерпете се.

Даниел огледа цигарения пакет отблизо.

— Филтри? Вършат ли работа?

— Просто джунджурия — каза Уилкокс с разбираща усмивка.

Даниел запали цигарата с клечка кибрит и пое мощно, наслаждавайки се на дима. Беше познато, комфортно, частица от миналото.

Телефонната връзка беше осъществена и Уилкокс започна да говори.

— Да, Сем, това съм аз. Виж, при мен тук има един… един наистина интересен случай… — Уилкокс леко се завъртя в стола си на колелца, телефонът му беше в скута. Когато той се обърна, Даниел успя да види какво беше записал в тефтера. Нямаше никакви бележки, само драсканици, рисунки на пилета, ледени кубове и физиономии с ненормални очи.

Този човек се подиграваше с него, само беше протакал докато намери някой да отговори. И този някой трябваше да бъде от калибъра на Даниел, че да се справи с него.

— … да, така Сем — продължи Уилкокс. — Аз наистина мисля, че ти трябва да дойдеш тук, да доведеш някой от хората си… пронто… и да оправиш този много специален случай, ако разбираш какво искам да кажа…

Той се завъртя в стола и видя, че Даниел е избягал, единственото доказателство, че е бил тук, беше димящата цигара в пепелника.

Уилкокс се захили.

— Хей, Сем, край. Просто фалшива тревога…

Уилкокс окачи слушалката и поклати глава като се хилеше: „Такива ми ти офицери се срещат в Калифорния.“ Мълчаливо Уилкокс си писа отлична оценка по начини на държане с цивилни лица.