Рик Янси
Последната звезда (95)

94

Дори с подобреното си зрение нямаше да успея да стигна до вратата на стълбите, преди той да успее. Но с малко късмет щях да го доближа достатъчно, за да попадне в обсега на моя М16.

Сигурна бях, че е Вош. Кой друг би могъл да идва насам? Знаеше, че съм тук. Знаеше защо съм тук. Създател и неговото творение, създанието и неговият сътворител, това ни обвързваше. Имаше само един начин, по който да прекъсна връзката. Само един начин да се освободя.

Полетях по коридора като човешка ракета. Чувах го как идва. Сигурно беше чул стъпките ми.

Обсегът на М16 е петстотин и петдесет метра, малко повече от половин километър. Хъбът изчисли скоростта ми и разстоянието до стълбището. Нямаше да стане. Пренебрегнах математиката и продължих да тичам. Деветстотин метра — осемстотин — седемстотин. Процесорът, вграден в гръбначния ми мозък, обезумя, непрекъснато изчисляваше стойностите, не успяваше и ми изпращаше тревожни съобщения. Бягай обратно. Намери прикритие. Няма време. Няма време, няма времевремевремевремевреме.

Пренебрегнах ги. Не служа на Дванайсетата система. Дванайсетата система служи на мен.

Освен ако реши да не го прави.

Хъбът изключи микророботите, които подсилваха мускулите ми — щом не можеше да ме спре, щеше да ме забави. Скоростта ми падна. Изоставена от системата, тичах като обикновен човек. Усещах се окована и освободена едновременно.

Лампите в коридора светнаха. Вратата към стълбището се отвори и висока фигура изникна пред очите ми. Стрелях, заредих, съкращавах разстоянието, колкото може по-бързо. Фигурата се препъна, облегна се на другата страна и инстинктивно вдигна ръце, за да скрие лицето си.

Сега бях в обсега — знаех, врагът го знаеше и хъбът го знаеше. Свърши се. Прицелих се върху главата на фигурата. Пръстът ми се стегна на спусъка.

После видях син гащеризон, не беше униформата на полковник. Друг ръст. Друго телосложение. Подвоумих се за миг и в този миг фигурата свали ръце.

Първата ми мисъл беше за Каси — за страданието, което й причини „Страната на чудесата“, когато „Страната на чудесата“ се оказа излишна. Тя рискува всичко, за да го открие, а той беше открил нея.

Ивън Уокър знаеше как да я намери, винаги беше знаел.

Спрях на сто метра от него, но не свалих автомата. Между неговото напускане и събирането ни нямаше какво да се разказва. Хъбът се съгласи с мен. Нямаше риск той да е мъртъв, огромен риск имаше, ако не беше. Каквато и стойност да беше имал, тя вече не съществуваше, съхраняваше се в съзнанието на Каси Съливан.

— Къде е Вош? — попитах.

Без да каже дума, той сведе глава и зареди. Преполовил беше разстоянието, преди да открия огън, първо надделях над настояването на хъба да се прицеля в главата му, после хъбът поиска да се оттегля, преди той да стигне до мен. Изстрелях три куршума в краката му, мислех, че ще го поваля. Не успях. Когато послушах издадената с крясък команда на хъба, вече беше прекалено късно.

Изби автомата от ръцете ми. Толкова бързо, че не успях да видя как дойде ударът. Не видях и следващия — юмрукът, който се стовари отстрани на врата ми и ме изпрати към стената. Бетонът се пропука при съприкосновението.

Примигнах, а пръстите му се сключиха около гърлото ми. Отново примигнах, измъкнах се от хватката му вляво и ударих с десния юмрук с всички сили, в центъра на гърдите му, за да строша гръдната му кост и строшената кост да се забие в сърцето му. Все едно бях забила юмрук в дебела седем сантиметра и половина стоманена плоча. Костта изпука, но не се счупи.

Отново примигнах, лицето ми вече се притискаше до студения бетон. В устата ми имаше кръв, кръв имаше по стената, в която се ударих — само дето не беше стена, беше подът. Прелетяла бях сто метра и се бях приземила по лице.

Твърде бързо. Той се движеше по-бързо от свещеника в пещерите, по-бързо от Клер в банята на лечебницата. По-бързо дори от Вош. Нарушаваше законите на физиката, човешко създание не можеше да се движи толкова бързо.

Преди извънземният процесор в мозъка ми да използва наносекундата, която му беше необходима, за да изчисли рисковете, знаех резултата.

Ивън Уокър щеше да ме убие.

Вдигна ме от пода за глезена и ме запрати към стената. Тухлената стена се пропука. Както и доста от костите ми. Той не ме пусна. Удари тялото ми в другата стена. Удряше ме, докато бетонът се проби и парчетата от него заваляха по пода в дъжд от сив прах. Не чувствах нищо, хъбът беше изключил рецепторите ми за болка. Вдигна тялото ми над главата си и го удари във вдигнатото си коляно.

Не усетих как гръбнакът ми се чупи, но чух трошенето, хиляда пъти увеличено от вградените в ушите ми микророботи.

Хвърли отпуснатото ми тяло на пода. Затворих очи, чаках последния удар. Поне щеше да го направи бързо. Поне разбрах, че последният дар, който Дванайсетата система щеше да ми направи, е да ми осигури безболезнена смърт.

Изрита ме в гърба. После коленичи до мен. Очите му бяха бездънни ями, черни дупки, в които не проникваше, нито излизаше някаква светлина. Нямаше и следа от живот в тези очи, нито омраза, нито гняв, нито забавление, нито следа от любопитство. Очите на Ивън Уокър бяха празни като на кукла, гледаше, без да мига.

— Има и друг — каза той. — Къде е?

Гласът му беше безизразен, без следа от човечност. Каквото и да е представлявал Ивън Уокър, вече го нямаше.

Когато не отговорих, създанието, което преди беше Ивън Уокър, с противна предпазливост улови лицето ми в ръце и влезе в съзнанието ми. Същината, която насилваше душата ми, беше бездушна, извънземна, друга. Не можех да се отдръпна, не можех да помръдна. С достатъчно време — време, което тя нямаше — Дванайсетата система може би щеше да поправи травмата на гръбнака ми, но сега бях парализирана. Устата ми се отвори. От нея не излезе нито звук.

Научи. Пусна ме. Надигна се.

Възвърнах си гласа и изкрещях с всичка сила.

— Каси! Каси, идва!

Затътри се по коридора към зелената врата.

Зелената врата щеше да се отвори. Тя щеше да го види с очите, които бяха видели всичко, което той е видял, и със сърцето, което беше почувствало всичко, което той беше почувствал. Тя щеше да си помисли, че идва да я спаси — че неговата любов ще я освободи отново.

Гласът ми отслабна до жалко хленчене.

— Каси, идва. Идва…

Невъзможно беше тя да ме чуе. Невъзможно беше да разбере.

Помолих се да не разбере, че идва. Помолих се създанието, което някога беше Ивън Уокър, да бъде бързо.