Рик Янси
Последната звезда (94)

93

Лицето й сияеше. Очите й грееха. На устните й играеше усмивка.

— Няма да повярваш… — прошепна тя. — Няма да разбереш…

Поклатих глава.

— Не, няма.

— Толкова е красиво… толкова красиво… Не мога. О, боже, Марика, не мога…

Заплака. Улових лицето й в ръце, умолявах хъбът да ме държи вън от нея. Не исках да съм там, където беше тя. Не вярвах, че мога да го понеса.

— Сами е тук — извика тя. — Сами е тук. — И изопна прокъсаните ремъци, сякаш се опитваше някак да го обгърне с ръце. — И Бен, той също е тук. О, Боже, Исусе Христе, казах му, че е сломен. Защо го направих? Той е силен… Толкова е силен, нищо чудно, че не могат да го убият…

Очите й шареха по безличното бяло. Раменете й се тресяха.

— Всички са тук. Дъмбо, Малката, Кекса…

Отдръпнах се от нея. Знаех какво следва. Приличаше на летящ с пълна скорост влак, който спира. С всички сили се опитах да устоя на непреодолимия подтик да побягна.

— Съжалявам, Марика. За всичко. Не знаех. Не разбирах.

— Не е задължително да отиваме там, Каси — слабо измърморих. Моля те, не отивай там.

— Обичал те е. Бръснача… Алекс. Не е можел да го признае пред никого. Дори пред себе си не го е признал. Разбрал е още преди да стори това, което е сторил, че би умрял за теб.

— Уокър — дрезгаво казах. — Ами Уокър?

Пренебрегна думите ми или не чу въпроса ми. Тук беше и не беше тук. Тя беше Каси Съливан и беше всички останали.

Тя беше станала сбора от всички тях.

— Пръсти като дъга — задави се тя и аз спрях да дишам. Виждаше как баща ми държи ръката ми. Тя си спомняше чувството, начина, по който жестът ме караше да се чувствам, ръката на баща ми в моята.

— Времето ни свършва — казах, за да я измъкна от спомените си. — Каси, чуй ме. Уокър там ли е?

Тя кимна. Тя отново се разплака.

— Казвал е истината. Имало е музика. И музиката е била красива… видях я, Марика. Планетата му. Корабът му. Как е изглеждал… О, Боже мой, толкова е отвратително. — Поклати глава, за да се отърси от образа. — Марика, казвал е истината. Истина е… истина е…

— Не, Каси. Чуй ме. Тези спомени не са истина.

Тя изкрещя. Изопна се срещу ремъците. Благодаря ти, Боже, че все още не я бях отвързала, иначе щеше да издере собствените си очи.

Вече нямах избор. Трябваше да рискувам.

Улових я за раменете и я притиснах към стола. Хаос от емоции избухна в ума ми и за секунда се уплаших, че ще припадна. Как го е издържала? Как можеше един разум да понесе тежестта на десетки хиляди други? Беше неразбираемо. Все едно беше да се определи Бог.

В Каси Съливан ужасът беше толкова дълбок, че беше неизразим. Хората, чиято памет беше свалена в „Страната на чудесата“, бяха изгубили всички, на които бяха държали, и повечето от тях бяха деца. Тяхната болка сега беше нейна. Тяхното объркване и скръбта им, гневът, безнадеждността и страхът им. Твърде много беше. Не можех да остана в нея. Отдръпнах се и залитнах, спрях се в плота.

— Знам къде е — каза тя, задъхана. — Или поне къде би могъл да бъде, ако са го отвели до същото място. Развържи ме, Марика.

Взех пушката, опряна до стената.

— Марика.

Отидох до вратата.

— Марика.

— Ще се върна — едва успях да кажа.

Тя изкрещя отново името ми и вече нямах избор. Ако не ни беше чул преди, сега със сигурност знаеше.

Защото аз чух него.

Някой слизаше по стълбите в другия край на дългия километър и половина коридор. Не бях сигурна кой е, но знаех какво е.

И знаех защо идва.

— Тук ще си в безопасност — излъгах. Изпълнената с надежда лъжа, която човек казва на децата. — Няма да позволя нищо да ти се случи.

Отворих вратата и се запрепъвах от светлината към мрака.