Рик Янси
Последната звезда (91)

90

Оставях я за малко. Най-напред я накарах да обещае да остане. Тя не искаше да ми обещава нищо, искаше да чуе обещания. Затова й обещах, че ще се върна за нея.

Когато се върнах, изглеждаше по-добре. Лицето й беше все така червено, но подутините и мехурите почти не личаха. Не ми се зарадва, но прехвърли ръка през врата ми, облягаше се на мен, докато вървяхме към командния център.

Цялата база беше зловещо притихнала. Стъпките ни отекваха като гръмотевици. Наблюдаваш ни, мълчаливо казах на Вош. Знам, че ни наблюдаваш. Съливан се отдръпна от мен, когато стигнахме до вратата.

— Как ще го направиш? — попита тя. — Ще изгорим живи от токсина.

— Не ми се вярва. Току-що прекъснах водата.

Забих юмрук в стоманената врата и махнах резето от другата страна. Не писна никаква аларма. Никаква светлина не ни заслепи. Никакви куршуми не ни обсипаха. Тишината беше сковаваща.

Съливан прошепна в ухото ми.

— Това са вълните, Катализатор. Токът. Водата. Чумата. Знаеш какво следва. Знаеш какво идва.

Кимнах.

— Знам.

Натъкнахме се на трупове по стълбището към подземния комплекс. Седмина новобранци, нямаше кръв, а по тях нямаше и драскотина. Очевидно бяха избити от подобрен. Главите на две от децата бяха напълно извити, така че гледаха към нас, въпреки че телата им лежаха по корем. Подадох на Съливан един от пистолетите им. Заобиколихме труповете и продължихме надолу. В едната ръка държеше оръжието, с другата стискаше ръкава ми. Не видя новобранците и не можа да попита какво се е случило или какво съм видяла. Или не искаше да знае, или беше решила, че няма значение.

Само едно нещо е важно, каза тя. Само дето не бях сигурна, че някоя от двете ни беше в състояние да обясни какво е.

В дъното беше мракът, тишината и коридорът, чийто край дори моите подобрени очи не можеха да видят. Но помнех къде съм. Не бях тук за пръв път, под постоянната светлина. Тук ме откри Бръснача, спаси ме, даде ми надежда, а после ме предаде.

Спрях. Ръката й здраво стисна ръкава ми.

— Нищичко не виждам — прошепна Съливан. — Къде е зелената врата?

— Стоиш пред нея.

Завъртях я на една страна и извървях десетина метра по коридора тичешком, после хукнах. Доколкото знам, дори едно подобрено човешко същество не можеше да разбие заключващия механизъм на тази врата. Но нямах избор. На половината път към вратата развих максимална скорост и почти бях стигнала, когато Съливан застана пред мен и натисна ръчката.

Вратата се отвори. Изминах шест стъпки и спрях. Зарадвах се, че тя не може да види слисаното ми изражение. Би се разсмяла.

— Не е било необходимо да заключват вратата, щом няма електричество — каза тя. — „Страната на чудесата“ работи с електричество, нали?

Права беше, разбира се. Почувствах се глупаво, че не предвидих очевидното.

— Разбирам — каза ми тя, прочела мислите ми. — Не си свикнала да се чувстваш глупаво. Довери ми се, ще свикнеш. — Тя се усмихна. — Може пък „Страната на чудесата“ да има свое електрозахранване, за всеки случай.

Влязохме в стаята. Съливан затвори вратата зад нас. Пръстите й докоснаха мъртвата клавиатура за секунда и ръката й се отпусна до тялото. След всичко случило се, способността й да се надява не беше изчезнала.

— Сега какво? — попита тя, след като натиснах няколко бутона на конзолата без никакъв резултат.

Не знам, Съливан. Ти си тази, която ме помоли да дойде тук, след като разбра, че са изключили захранването.

— Нямаме ли резервен план? — попита тя. — Логично е да имат батерии или нещо подобно, ако случайно токът спре.

А после, повече за да наруши тишината:

— Ще остана тук. Иди и намери електростанцията, или там каквото е, и включи отново тока.

— Съливан. Мисля.

— Мислиш?

— Да.

— Това правиш. Мислиш.

— Това правя най-добре.

— А пък аз през цялото време си мислех, че най-добре убиваш хора.

— Ами ако трябваше да избера две неща, в които да съм добра…

— Без шеги — каза тя.

— Никога не се шегувам.

— Видя ли? Това е от основно значение. Недостатък от решаващо значение.

— Както и да е, говориш прекалено много.

— Права си. Трябва да убивам повече и да говоря по-малко.

Прекарах ръце по повърхността на масата. Нищо. Клекнах на пода и изпълзях под плота. Сноп жици, разклонители, удължители. Станах. На стената, плоски монитори — никакви жици, вероятно бяха безжично свързани със системата. Нищо друго, което да води до „Страната на чудесата“, освен клавиатурата, но трябваше да има и друго. Къде съхраняваха данните? Къде е процесорът? Разбира се, това беше извънземна технология. Вош би могъл да носи процесора в джоба си. Можеше да е на чип с размерите на песъчинка, вградена в мозъка му.

Най-озадачаващ беше рискът. „Страната на чудесата“ беше жизненоважна част от механизма, важен компонент в правилното провеждане на Петата вълна, ключ за подбирането на гнилите ябълки, сред които Ивън Уокър, най-гнилата ябълка в кацата.

Стаята беше суха. Тук нямаше никакви дюзи. Тогава какво беше станало със захранването? Захранването може да бъде заключено във всяка друга част на комплекса, но не и в тази стая. Рискът беше твърде голям.

— Катализатор? — Изнерви се от това, че не ме вижда. Видях как протяга ръка към мен. — Какво си мислиш за сегашния момент?

— Не могат да си позволят „Страната на чудесата“ да остане без ток.

— Затова попитах и за резервни батерии или…

Глупаво. Глупаво, глупаво, глупаво. Надявах се Съливан да е права. Надявах се да свикна с това да се чувствам глупаво. Заобиколих я и щракнах ключа.

„Страната на чудесата“ оживя.