Рик Янси
Последната звезда (9)

8

Зомби

Изведох Дъмби от стаята. Съливан да си разправя каквото ще, но за мен той щеше да си остане Фъстъка завинаги. Хлапето ни последва с Дъмбо по коридора, но аз му наредих да се върне. Затворих вратата и се обърнах към Дъмбо:

— Събирай си екипировката. Тръгваме.

Дъмбо опули очи.

— Кога?

— Веднага.

Той преглътна с усилие и погледна по коридора към дневната.

— Само двамата ли, сержант?

Разбрах за какво се тревожи.

— Бива ме, Бо. — Докоснах мястото, където Катализатора беше вкарала куршум. — Не на сто процента, но към осемдесет и шест съм достатъчно добър.

Болка преряза едната ми страна, когато се протегнах за раницата си от полицата в гардероба. Добре, ще махнем точка и половина, ще ги направим осемдесет и пет, но все още бяха по-близо до сто, отколкото до нула. И кой беше на сто процента добър на този етап от играта? Дори извънземното си строши глезена.

Зарових из раницата, макар че нямаше кой знае какво да се намери в нея. Трябваше да взема прясна вода, храна от кухнята, няма да ни е излишен и нож. Бръкнах във външния си джоб. Нищо. Какво ставаше, по дяволите? Там го сложих, сигурен бях. Какво е станало с него?

Коленичих на пода до леглото, за трети път прерових из вещите си, когато Дъмбо влезе.

— Сержант?

— Тук беше. Ето точно тук. — Погледнах към него и нещо в изражението ми го накара да трепне. — Някой трябва да я е взел. Исусе Христе, кой, по дяволите, би я взел, Дъмбо?

— Какво да е взел?

Изправих се на пети и потупвах джобовете си. Мамка му. Ето я, там, където я бях сложил. Верижката на сестра ми, онази, която се скъса в ръката ми вечерта, когато я оставих да умре.

— Добре, готови сме.

Изправих се, грабнах раницата от пода и пушката от леглото. Дъмбо ме наблюдаваше внимателно, но аз почти не обръщах внимание. Хлапето вече от месеци ме гледаше като пиленце квачка.

— Мислех, че тръгваме утре вечер — каза той.

— Ако не са някъде по пътя между това място и хотела, или там, където беше хотелът, тогава ще ни се наложи да пресичаме Урбана два пъти — казах му аз. — А нямам никакво желание да съм близо до Урбана, когато кучите синове взривят целия Дюбюк.

— Дюбюк? — Лицето му посивя. О, Боже, пак ли Дюбюк!

Метнах раницата на едното рамо, пушката на другото.

— Преди малко Баз Светлинна година ни осведоми, че щели да взривяват всички градове.

Трябваше му секунда, за да осмисли чутото.

— Кои градове?

— Всичките.

Зяпна. Тръгна след мен по коридора, завихме и влязохме в кухнята. Бутилки с вода, неотворени пакети с телешко, бисквити, шепа енергийни блокчета. Разделих продоволствията помежду ни. Не биваше да се бавя, за да не би радарът на Фъстъка да се включи, да влети в кухнята и да се лепне за крака ми като велкро.

— Всичките? — попита Дъмбо. Мръщеше се. — Но Катализатора каза, че нямало да взривяват градовете.

— Ами сгрешила е. Или пък Уокър лъже. Каза някакви глупости как трябвало да се изчака, за да изтеглят Заглушителите. Знаеш ли какво реших, редник? Няма да си пилея повече времето в мислене за всички неща, които не знам.

Той поклати глава. Все още не можеше да осмисли чутото.

— Всички градове на Земята?

— Чак до последния градец с едно кръстовище със светофар.

— Как?

— Корабът майка. След четири дни щял да направи една голяма обиколка на планетата и пътьом да пуска бомби. Освен ако Уокър не успее да взриви кораба, преди това да стане, а не вярвам много в успеха му.

— Защо?

— Защото не вярвам много на Уокър.

— Пак не схващам, Зомби. Защо чакаха чак досега, преди да хвърлят бомбите?

Целият трепереше, включително и гласът му. Губеше самообладание. Поставих ръце на раменете му и го принудих да ме погледне.

— Казах ти. Изтеглят Заглушителите. Изпращат капсули за всеки трансформиран от тях, с изключение на помощниците като Вош. Щом ги евакуират и градовете изчезнат, оцелелите няма да имат къде да се крият, ще се превърнат в лесна плячка за нещастниците, на които са промили мозъците, за да довършат работата. Петата вълна. Схвана ли?

Въртеше глава в знак на недоумение.

— Няма значение. Отивам там, където отиваш и ти, сержант.

Зад мен шавна сянка. Проклета сянка със силуета на Фъстъка. Твърде дълго се бях задържал.

— Зомби?

— Добре — въздъхнах. — Дъмбо, изчакай ме секунда.

На излизане от кухнята Дъмбо промърмори една — единствена дума: Дюбюк!

Останахме само двамата с Фъстъка. Не исках да стане така, но човек от нищо не може да избяга. Всичко е кръг. Катализатора се опита да ми го обясни. Нямаше значение колко бързо или далеч си избягал, рано или късно се връщаш в самото начало. Откачих, когато Съливан изстреля истината в лицето ми за случилото се със сестра ми, но и двамата знаехме, че тя има право. Сиси беше мъртва, Сиси беше безсмъртна. Винаги щях да се стремя към нея. Тя винаги щеше да се разпада, сребърната верижка щеше да се къса в ръката ми.

— Къде са редник Малката и редник Катализатора? — попитах аз Фъстъка.

Той вдигна току-що измитото си лице към мен. Издаде долната си устна.

— Не знам.

— И аз не знам. Затова двамата с Дъмбо ще идем да научим.

— Идвам с вас.

— Не, редник. Трябва да охраняваш сестра си.

— Не й трябвам. Тя си има него.

Не оспорвах този довод. Твърде умен е и не мога да го победя.

— Добре, натоварвам те със задачата да охраняваш Меган.

— Каза, че няма да се разделяме. Каза, че независимо какво става, няма да се разделяме.

Коленичих пред него. В очите му блестяха сълзи, но не плачеше. Той беше един малък корав кучи син, много по-възрастен от годините си.

— Няма да ни има само няколко дни. — Дежа вю — буквално същото ми каза и Катализатора, преди да тръгне.

— Обещаваш ли?

Буквално същото я попитах и аз. Катализатора не обеща, твърде съобразителна е. Аз не съм чак такъв умник.

— Да съм нарушавал обещание? — Улових ръката му, отворих пръстите му и поставих верижката на Сиси в дланта му. — Да я пазиш — наредих му аз.

— Какво е това? — Взираше се в метала, който проблясваше в дланта му.

— Част от верижка.

— Каква верижка?

— Верижката, която свързва всичко в едно.

Поклати глава озадачено.

Не само той беше озадачен. Нямах представа защо тези думи излязоха от устата ми, какво означават, нито защо ги изрекох. Това евтино късче от карнавален костюм — мислех, че го пазя заради чувството за вина и срам, за да ми напомня за моя провал, за всичко, което е било скъсано, но може би е имало и друга причина, която не можех да изрека с думи, защото нямах думи, с които да я изрека. Може би нямаше такива.