Рик Янси
Последната звезда (82)

81

Катализатора се облегна на седалката и притвори очи, сякаш се кани да дремне малко, за да почерпи сили преди последния голям изпит. В едната ръка държеше торбата, детонатора в другата. Имах автомат, пистолет, голям нож, две гранати и наполовина пълна (мисли положително!) бутилка с вода, две енергийни блокчета и пълен пикочен мехур. Боб приземи тромаво хеликоптера и вече наистина се чу воят на сирените. Очите на Катализатора се отвориха и тя впери поглед в мен, сякаш се опитва да запомни лицето ми — реших да не се вманиачавам за кривия си нос.

После каза толкова тихо, че едва я чух:

— Ще се видим на пропускателния пункт, Съливан.

Едноокия Боб хвърли коланите си. Завъртя се и закрещя в лицето на Катализатора:

— Той искаше да се върнеш, тъпа кучко! Защо си мислиш, че още си жива?

После излетя от кокпита, краката му заритаха във въздуха още преди да докоснат земята, махаше с ръце над главата си и крещеше достатъчно силно, за да надвика сирените и да го чуят.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! Тя ще взриви хеликоптера! ЩЕ ВЗРИВИ ХЕЛИКОПТЕРА!

Катализатора тръгна надясно, аз наляво към терасираната градина от войници в униформа като моята, насочили пушки към главата ми, предната линия бойци бяха коленичили, задната стояха прави. После Катализатора задейства детонатора и хеликоптерът отскочи във въздуха с невероятен тряяясък. Взривната вълна ме хвърли направо към редицата войници, топлината от експлозията облиза лицата им и подпали косата на тила ми. Потънах в стадото, докато стадото послуша инстинктите си, точно както Катализатора беше казала, че ще стане, всички залегнаха на земята и покриха глави с ръце.

— Ще ти се иска да тичаш, но трябва да се овладееш — така ми каза Катализатора в пещерата. — Щом хеликоптерът се взриви, те ще те изгубят от погледа си, затова трябва да ме изчакаш.

И ето ме, още един новобранец, който лежи по корем като стотиците други около нея с ръце над главата си, притиснала страна до леденостудения бетон. Облечена като тях, на вид като тях, действаща като тях — това бе играта на Вош, обърната срещу него.

Хората крещяха заповеди, но никой ни ги чуваше от сирените. Изчаках, докато някой не ме потупа по рамото. Едва обаче се бях надигнала на четири крака, когато Катализатора задейства самоделната бомба някъде в близост до хангара на около петдесетина крачки. Взривът предизвика паника. Заповедите бяха излишни, докато бойните части тичаха към най-близкото прикритие. Затичах се към контролната кула и групата от бели сгради зад нея.

Някаква ръка ме улови за рамото, завъртя ме и се озовах лице в лице с някакво момче, което щях да убия за негов лош късмет.

— Коя, по дяволите, си ти? — кресна в лицето ми.

Тялото му се скова, когато посрещна куршума. Не куршума ми. Дори не бях извадила оръжието от кобура. Катализатора го уби, нечовешкото човешко творение на Вош стреля от разстояние, равняващо се на половин футболно игрище. Отново хукнах.

Обърнах се веднъж в основата на контролната кула. Претърсващите светлини кръстосваха полето, хеликоптерът гореше, взводовете тичаха безредно. Катализатора беше обещала хаос и това се случи.

Свалих и взех пушката в ръце, спринтирах към белите сгради, към командния център, разположен в средата на комплекса. Там щях да намеря (така се надявах) ключа за вратата на стаята, която щеше да запази живота на братчето ми.

Когато се спотаих зад група новобранци, струпани до вратата на първата сграда, Катализатора взриви втората бомба. Някой извика „Исусе Христе!“ и настъпи неразборията. Всички влязохме вътре като клоуни, които изхвръкват от колата в цирка.

Част от мен се надяваше да го намеря първа. Не Ивън. Създателя на Катализатора. Много време бях отделила да си представям какво бих му сторила — как бих му отмъстила за кръвта на седем милиарда души. Повечето от представите ми са твърде брутални, за да ги изрека.

Вървях през фоайето на главната административна сграда. Огромни плакати висяха от тавана: „НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО“ и „НИЕ СМЕ ЕДНО“. Табелка казваше: „ЕДИНСТВО“, а друга крещеше: „СМЕЛОСТ“. Най-голямата беше с дължината на цяла стена: „VINCIT QUI PATITUR“. Изтичах под нея.

Червена лампа се въртеше в коридора от другата страна на фоайето. Скочих, когато глас прогърмя от тавана:

— ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ПОВТАРЯМ: ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ТОВА НЕ Е УЧЕНИЕ. ИМАТЕ ПЕТ МИНУТИ ДА СТИГНЕТЕ ДО ОПРЕДЕЛЕНАТА ВИ ЗОНА ЗА СИГУРНОСТ. ПОВТАРЯМ. ТОВА НЕ Е УЧЕНИЕ. ИМАТЕ ПЕТ МИНУТИ ДА СТИГНЕТЕ ДО…

През вратата в края на коридора. Нагоре по стълбите до следващата врата. Заключена беше. С електронно табло. Облегнах гръб на стената до таблото и зачаках. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три… Докато броях, отвън се взриви третата бомба, приглушено бум! Сякаш някой се изкашля в съседната стая. После чух бум-бум-бум-бум-бум-бум от леко оръжие. Хиляда и осем, вратата се отвори със замах и взводът излетя безредно. Минаха покрай мен, дори не ме погледнаха. Сега вече беше съвсем лесно. Използвах малко останалия свой късмет твърде бързо.

Шмугнах се през вратата и се озовах в друг коридор, който беше объркващо еднакъв с първия. Същата въртяща се червена светлина и същата УУУУХХХ сирена, същият леден глас:

— ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ИМАТЕ ТРИ МИНУТИ ДА СЕ ЯВИТЕ В ОПРЕДЕЛЕНАТА ВИ ЗОНА ЗА СИГУРНОСТ…

Приличаше на сън, от който не можех да се събудя. В края на този коридор имаше врата, която приличаше на предишната, със същото табло с бутони. Единствената разлика беше прозорецът точно след вратата.

Стрелях, вървейки, с М16. Стъклото избухна и аз се промъкнах през отвора. Защита ще бъде името ми! Отново бях навън на свежия и чист канадски въздух, който изпълваше пространството на тясната ивица земя между сградите. Някой кресна в мрака:

— Стой!

Стрелях по посока на гласа. Дори не погледнах. После се обърнах наляво, в близост до наскоро ремонтирания склад за оръжия се взриви четвъртата бомба. Над главата ми ревеше хеликоптер, светлините му шареха напред-назад, хвърлих се в сградата и притиснах тялото си към армирания бетон.

Хеликоптерът се отдалечи и аз продължих, заобиколих сградата по малката пътечка, която вървеше по дължината й — стена от едната страна, висока десет стъпки ограда от мрежа, която завършваше с бодлива тел от другата страна. Тук, в другия край, трябваше да има врата с катинар.

Ще стрелям по катинара — казах на Катализатора в пещерите.

Това върши работа само във филмите, Съливан.

Да, права си. Добре е, че това не е филм, иначе този надуващ се, самовлюбен, досаден второстепенен образ вече да е мъртъв.

— ТОВА НЕ Е УЧЕНИЕ. ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ИМАТЕ ДВЕ МИНУТИ ДА СЕ ЯВИТЕ…

Добре, разбрах. Обща заповед четири е в сила. Какво, по дяволите, е „Обща заповед четири“? Катализатора не беше споменавала за общи заповеди, били те четири или други. Това трябваше да означава заключване на базата, всички в бойна готовност, такива неща. Така реших. Нямаше значение. Какво правеха те, не променяше това, което аз трябваше да направя.

Пъхнах граната в дупка с форма на диамант във веригата точно над катинара, издърпах предпазителя, после се втурнах обратно, откъдето дойдох, отдалечих се достатъчно, за да не ме убие шрапнел, но не достатъчно, да са избегна дъжда от хиляди мънички игли. Ако се бях обърнала в последната секунда, лицето ми щеше да е нарязано. Най-голямото парче ме уцели в средата на гърба, ухапване от стършел увеличено по десет. Усетих удар и в лявата си ръка. Погледнах надолу и на светлината от звездите видях кръвта, която покриваше ръката ми.

Гранатата не само беше премахнала катинара, избила беше цялата врата от пантите й и тя лежеше в средата на двора, точно до статуята на някакъв военен герой от дните, когато войните са имали герои. Сещате се, добрите стари времена, когато се колехме заради смислени причини.

Затичах се към сградата от другата страна на двора. Имаше три врати, разположени на еднакво разстояние по протежение на стената, която гледаше към мен, и от една, две или от всички тях можех да очаквам група по посрещането според Катализатора. Не останах разочарована. Средната врата се отвори, преди втората ми граната да полети към нея и — предсказуемо — някой извика:

— Граната!

Затвориха вратата с тръшване, а гранатата остана вътре.

Взрив и вратата прелетя над главата ми. Избегнах я.

— Тук идва трудното — каза ми Катализатора. — Ще има кръв.

— Колко кръв?

— Колко можеш да понесеш?

— Ти какво си, моят сенсей^[1] ли? Колко войници от Петата вълна ще убия?

Както се оказа поне трима. Толкова полуавтоматични пушки лежаха от другата страна на липсващата врата, но това беше умозаключение. Трудно беше да се каже, когато бойната част е взривена на парчета. Промъкнах се през бъркотията и хукнах по коридора, оставях кървави отпечатъци след себе си.

Червена светлина. Сирена. Глас:

— ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ИМАТЕ ЕДНА МИНУТА ДА СЕ ЯВИТЕ…

Някъде в базата избухна следващата бомба, което означаваше две неща: Катализатора още беше на свобода и й оставаше още една бомба. Командният център е чак в следващата сграда, под която е бункерът, в който е стаята със „Страната на чудесата“. Тя също така е, както много пъти подчерта Катализатора, без изход. Ако се озовяхме там в капан или притиснати, нямаше да има никакво винситуване за нашето патитурване.

Малката Червена шапчица, която се изгубила по пътя. Находчивото мнемонично упражнение, което измислих, за да се ориентирам през последната сграда. Тръгнах наляво при първото разклонение на коридора, после вдясно, отново вдясно, после вляво. Червена означаваше горе, означаваше, че съм стигнала първото стълбище след Изгубила. Разбира се, можех просто да използвам думата горе, но това щеше да съсипе мнемониката. Малката Червена шапчица изгубила пътя си нагоре? Хайде.

Вече не виждах, не чувах нищо, освен гласа със зловещата обща заповед четири, който отекваше из празните коридори:

— ИМАТЕ ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ…

И започваше да ме обзема много лошо предчувствие за смисъла на общата четвърта заповед, проклинах Катализатора, защото общата заповед четири вероятно беше много важна част от цяло, с която тя или трябваше да е запозната, или беше избрала да не споделя познанията си по причини, известни само на нея.

Докато тичах по стъпалата, започна последното броене:

— ДЕСЕТ СЕКУНДИ… ДЕВЕТ… ОСЕМ… СЕДЕМ… ШЕСТ…

Площадка. Още една площадка. После право напред по коридора, който свързваше тази сграда с командния център. Почти стигна, Каси. Успя.

— ТРИ… ДВЕ… ЕДНО.

Отворих вратата.

Обгърна ме абсолютен мрак.