Рик Янси
Последната звезда (81)

80

Каси

Виждаше се от километри. Военновъздушната база бе остров от ослепителна светлина сред тъмно, равно море, нажежена до бяло искра от цивилизация, която сияе в средата на пустошта от черен мрак, въпреки че цивилизация е твърде приятна дума за това, което представляваше. След всичко, за което бяхме мечтали, и всичко, което бяхме осъществили, от нас не остана друго, освен тези бази, осветените паметници на глупостта, които да водят човечеството към всичко заличаващата смърт.

„Макбет“ не ми беше от любимите пиеси, но точно нея играехме.

Хеликоптерът се наклони наляво, насочихме се към базата от изток. Прелетяхме над река, черната вода отразяваше ярки съзвездия над нея. Следваше лишената от дървета буферна зона, която обкръжаваше лагера и беше покрита от окопи, бодлива тел и минирани участъци, защита срещу враг, който никога нямаше да дойде, който дори не беше тук, а може би не беше и там — на кораба-майка, появил се в полезрението ни при последната смяна на посоката. Погледнах към него. Той погледна към мен.

Какво си? Какво си? Другите, така ви нарече баща ми, но не бяхме ли и ние такива за вас? Други-от-нас, следователно недостойни-за-нас. Недостойни за живот.

Какво си? Овчарят подбира овцете в стадото си. Домакинята купува спрей срещу буболечки. Кръвта от агнето по коленете, гърченето на обърнатата по гръб хлебарка. Нито един от тях нямаше никаква представа за ножа или за отровата. Овчарят и домакинята няма да изгубят съня си. В действията им нямаше нищо неморално. Това е убийство без престъпление, убийство без грях.

Точно това бяха направили. Това беше урокът, който бяха преподали. Напомниха ни кои сме — не много, и какви сме — твърде много. Хлебарките могат да запълзят, овцете да бягат, няма значение. Никога повече няма да се изправим до нивото на стария си ръст. Погрижили се бяха за това. Наблюдавах един предмет на небето ни, който щеше да остане там, когато нашето небе вече нямаше да го има.

Ескортиращите ни хеликоптери се отделиха, когато се насочихме към пистата за кацане. Останаха в небето, за да наблюдават положението, след като кацнем. Под нас кипеше оживление, камиони и въоръжени „Хъмвита“ с бясна скорост пътуваха към полосата, бойни части се трупаха като мравки, изпълзели от разритан мравуняк. Виеха сирени, в небето шареха прожектори, противовъздушни оръжия се прицелваха. Страхотна забава се очертаваше.

Катализатора потупа Боб по рамото.

— Добра работа, Боб.

— Майната ти!

О, Боб. Ще ми липсваш. Толкова ще ми липсваш.

Катализатора се върна при мен, грабна торбата с бомбите на Сами и се тръшна на мястото от другата страна на пътеката. Черните очи блестяха. Тя беше куршумът в стаята, барутът в дупката.

Не можех да я виня. Ивън много отдавна го беше казал: за да придадеш значение на всяка гадост от случващите се, трябва да живееш достатъчно, за да има смъртта ти значение. Не е необходимо смъртта ти да преобърне посоката на действие — нито моята, нито нейната ще го постигне — просто трябваше да бъде напразна.

Изведнъж ми се припишка.

— VQP, Съливан! — извика тя. Свалили бяхме слушалките.

Кимнах. Вдигнах палци. VQP, можеш да се обзаложиш.

Започваше спускането ни. Вътрешността на машината беше осветена от сноп светлина, обхождащ терена. Прашинки просветнаха и се завъртяха около главата й — Света Катализатор, чернокосият ангел на смъртта. Извън синия кръг, върху който ни спускаше Боб, имаше пръстен от войници зад барикада от бронирани коли, заобиколени от наблюдателни кули със снайперисти, а над тях патрулираха четири бойни хеликоптера.

Бяхме обречени.