Рик Янси
Последната звезда (77)

76

Сега към следващата неподлежаща на разрешаване дилема: през предния изход или през задния да излезем?

Една бомба. Една възможност. Оставих Фъстъка с Меган и проверих най-напред задния изход. Стената от камък беше към шест стъпки дебела, ако правилно си спомнях ориентирите. После се върнах и отидох до предния изход. Твърде бавно се движех, по дяволите. Твърде много време ми трябваше. Най-накрая стигнах, най-накрая открих онова, което очаквах да открия — друга каменна стена, кой знае колко дебела, и нямаше как да науча дали това е по-подходящият път към изхода.

О, по дяволите.

Пъхнах пластмасова тръба в най-дълбокия, най-висок процеп, който успях да достигна. Фитилът ми се струваше къс, може би нямаше да имам време да се отдръпна на безопасно разстояние.

Сигурното е несигурността.

Запалих фитила и се върнах обратно по пътеката, влачех се с ранения си крак като дете, което се влачи на път към училище. Взривът от бомбата ми се стори приглушен, жалко ехо на взривовете, които ни уловиха в капан тук.

Десет минути по-късно водех Фъстъка с едната си ръка и Меган с другата. Фъстъка едва я уговори. Меган се чувстваше добре в уютната малка ниша и йерархията на командването за нея не струваше нищо. Човекът, който командваше Меган, беше Меган.

Дупката в горната част на камарата не беше голяма и не изглеждаше много стабилна, но през нея идваше чист въздух и виждах просветване на светлина.

Фъстъка каза:

— Може би просто трябва да останем тук, Зомби.

Вероятно си мисли същото като мен: затвори пролуките, постави снайперисти в двата края и после всичко се свежда до игра на чакане. Никой вече не прави бомби за бункери. Защо да хабим безценните муниции, необходими за истинската война, заради няколко дечурлига и изпълнен с плам новобранец? Щяха да се появят. Трябваше да се появят. Рискът да останем беше неприемлив.

— Нямаме избор, Фъстък. — Нямахме избор и относно това кой ще тръгне пръв. Улових го за ръкава и го отделих от Меган. Не исках да ме чуе. — Ще изчакаш сигнала ми, ясно?

Кимна.

— Какво ще правиш, ако не се върна?

Той поклати глава. Светлината беше много слаба и лещите на противогаза твърде мътни, за да видя очите му, но чух как гласът му трепери, като че всеки миг ще се разплаче.

— Ама ти ще се върнеш.

— Ако сърцето ми бие, можеш да си заложиш задника, че ще се върна. Но ако не бие…

Вирна брадичка. Изпъчи гърди.

— Ще ги изпозастрелям в главите до един!

Вмъкнах се в дупката. Гърбът ми се удари в горната част, стените й притиснаха хълбоците ми. Трудно щях да се измъкна. На половината път, реших да сваля противогаза. Не можех да се отърся от усещането, че вече бавно се задушавам. Свеж, студен въздух облъхна лицето ми. Боже мой, колко хубаво беше.

Отворът отвън щеше да е тесен за промъкване и за някоя от котките, станали вечерна гозба на възрастната дама. Разбутах хлабаво натрупаните камъни с голи ръце. Късче синьо небе, трева и път с едно платно, който ги разсичаше по средата. Никакъв друг звук, освен вятъра. Хайде.

Пропълзях през отвора. Посегнах към ремъка на пушката на рамото си, само че на рамото ми нямаше преметната пушка. Забравих да я взема при връщането си към входа. Ето какво съм забравил — пушката, нали?

Приклекнах до дупката, слушах, оглеждах се. Не бързай, първо се увери. Да се измъкнеш от капана е прекрасно, чудесно, но сега накъде? Надолу не е далеч и после кораба-майка щеше да започне назначените обиколки. Виждам го как балансира на хоризонта, зелен като светофар, който казва: Потегляй.

Стоях. Много трудна маневра, предвид схванатия ми крак и болката, която чувствах, когато се отпуснех на него с цялата си тежест.

Идвам, момчета. Дайте най-доброто от себе си.

Виждаха се само път, трева и небе. Не се чуваше друго, освен вятъра.

Подсвирнах в дупката към Фъстъка. Два пъти късо и веднъж дълго. След сто години кръглата му главица се появи, после се появиха и раменете му. Издърпах го. Той махна противогаза и жадно пое свеж въздух, после измъкна оръжието от панталоните си. Насочи го наляво, после надясно, с леко присвити колене, оръжието изпънато напред, както безброй момчета преди него с пластмасови оръжия и водни пистолети.

Подсвирнах към Меган. Никакъв отговор, затова извиках надолу:

— Меган, давай, момиче!

До мен Фъстъка дълбоко въздъхна.

— Тя е такава досада.

И тонът му така заприлича на този на сестра му, че се разсмях. Той ме изгледа любопитно, килнал леко глава на една страна.

— Ей, Зомби? От едната страна на главата ти има червена точка.