Рик Янси
Последната звезда (75)

74

— Ако приемем, че не ни изкарат, как ще ни докопат? — попитах Катализатора, когато барикадирахме задния изход.

— Изобщо не си внимавал в клас.

— Винаги ли трябва да говорим за мен? — Стремежът ми да я дразня, за да я накарам да се усмихне, беше прераснал от хоби в крайно обсебване.

— Първо обгазяване.

— Дали? Аз бих заложил на няколко пръчки С-4, за да запечатам изходите, после щях да ни довърша с две бомби.

— Това вероятно е втората възможност.

Зад нас гранатите със сълзотворен газ се взривиха с четири силни гърмежа при входа. Грабнах Фъстъка през кръста и го качих в нишата при Меган.

— Сложи й веднага противогаза! — извиках му и закуцуках по пътеката, мислех си: Благодаря ти, Боже, че той си спомни! Хлапето заслужава повишение.

— Едно е сигурно — каза Катализатора. — Няма да ви обсаждат. Ако заложат на ръкопашен бой, вероятно ще влязат през главния вход, а това ще ви даде леко предимство. Тесен е — ще дойдат към вас в индийска нишка.

Тичам без посока. Всъщност да кажа, че тичам, е пресилено. Взех огромно количество обезболяващи, за да може раненият ми крак да не ми създава много проблеми. Адреналинът също помага. Проверих затвора на пушката. Проверих каишките на противогаза. В пълен мрак. В абсолютна несигурност.

Ако се втурнат през задния вход в нещо като маневра за приклещване, можем да се отпишем. Ако предприемат нападение с превъзхождаща ни по численост сила през главния вход, можем да се отпишем. Ако замръзна или се проваля в решаващ миг, можем да се отпишем.

Да замръзна като в Дейтън. Да се проваля в решаващ момент като в Урбана. Не спирам да се въртя на едно и също място и това място е там, където изгубих мъничката си сестра, където, вместо да се боря, аз избягах. Верижката, която се скъса от врата й, вече е изгубена, а все още ме заслепява. Портокала. Дъмбо. Кекса. Дори Малката, тя също — все още щеше да е жива, ако си бях свършил работата.

Сега веригата е обхванала като в клуп Фъстъка и Меган и примката се затяга, кръгът се затваря.

Този път няма да стане така, Периш, ти зомбиран кучи сине. Този път ще разкъсаш цикъла, ще разсечеш примката. Ще спасиш на всяка цена тези деца.

Един по един щях да ги избивам, докато се редят в индийска нишка по пътеката. Да ги избия до крак. Нямаше значение, че са като мен. Нямаше значение, че са уловени в капана на същата игра, задължени да играят роля, която не са избрали. Щях да ги избия един по един.

Пълен мрак. Абсолютна увереност.

Взривът ме събори. Политнах назад, главата ми се удари в камъка, вселената се завъртя. Въздухът забуча от шума на падащи камъни — входът се срути.

Противогазът се изкриви, когато се ударих, и вдишах дълбоко отровния газ. Нож разряза дробовете ми, огън изпълни устата ми. Претърколих се на една страна, разкашлях се.

Изгубих пушката си при падането. Запретърсвах мястото около себе си, не я откривах, нямаше значение, знай какво има значение, изправих се на крака, надянах противогаза обратно на мястото му, на езика си усетих вкус на ситен прах от раздробения камък, закуцуках по обратния път, с едната ръка опипом откривах пътя в мрака, с другата се държах отстрани, знаех какво следва, защото го бях предвидил, и Катализатора знаеше, че го бях предвидил, това вероятно е второто, и изкрещях през противогаза:

— Не мърдай, Фъстък! Не мърдай! — Но изглежда никой, освен мен не чу гласа ми.

Вторият взрив удари задния изход, останах прав, въпреки че подът под мен се разтресе, сталактитите се разлюляха, паднаха и се потрошиха на земята, един от тях, доста голям, мина на сантиметри от главата ми. Чувах слабо как Фъстъка вика името ми. Тръгнах по посока на гласа му и стигнах обратно до нишата. Издърпах го.

— Затвориха ни — едва дишах. Гърлото ми пареше. Преглъщах огън. — Къде е Меган?

— Добре е. — Усещах, че трепери. — Мечо я пази.

Извиках я. Слабо гласче, приглушено от противогаза, ми отговори. Фъстъка стискаше якето ми с две ръце, сякаш мракът можеше да ме отдели от него, ако се пуснеше.

— Не биваше да оставаме тук — извика Фъстъка.

Да го изрекат бебета! Но нямаше къде да избягаме, нямаше къде да се скрием. Заложили бяхме на възможността хеликоптера на Боб да ги отклони и изгубихме. Бомбардировачът сигурно беше на път с товара си и щеше да превърне тази пещера на двеста петдесет и девет хиляди години в плувен басейн, дълъг три километра и дълбок тридесет метра.

Имахме минути.

Улових Фъстъка за раменете. Стиснах здраво.

— Две неща, редник — казах му. — Трябва ни светлина и експлозиви.

— Катализатора взе всички бомби със себе си!

— Тогава ще направим нова, бързо.

Тръгнахме към помещението с оръжията. Фъстъка водеше, ръцете ми все още бяха на раменете му. Аз крепях него, той крепеше мен, веригата, която ни обвързваше, веригата, която ни освобождаваше.