Рик Янси
Последната звезда (73)

72

Зомби

Наблюдавах входа на пещерите и се възхищавах на нощното небе — с изключение на зелената точица, която висеше над хоризонта, — когато една от звездите се откъсна и полетя надолу към нас. Бързо. Много бързо. Фъстъка ме докосна по ръкава и каза:

— Виж, Зомби! Падаща звезда!

Отдръпнах се от стария, разхлопан парапет, на който се бях облегнал.

— Това не е звезда, хлапе.

— Бомба ли е? — Очите му бяха станали огромни от страх.

За една секунда, в която стомахът ми се сви, си помислих, че би могло и да е бомба. Възможно беше да са променили плана по някаква причина и заличаването на градовете да е започнало.

— Хайде, слизай надолу, бързай.

Не се наложи да му повтарям. Вече беше на метър пред мен, когато стигнах до първото помещение. Грабнах Меган от пода. Тя изпусна мечето. Фъстъка го вдигна. Понесох я дълбоко навътре в пещерите, подпрял я бях на хълбока на здравия си крак, но при всяка стъпка болката ме прорязваше с такава сила, че сякаш щеше да се откачи. Долу имаше издатина, висока беше три стъпки, и пет стъпки дълбока ниша в скалата, изсечена от праисторическа река. Пъхнах Меган в нишата и тя се сви в задната й част, докато мракът я погълна. Мамка му. Почти забравих. Направих й знак да се върне.

Извадих едно от проследяващите устройства на новобранците от джоба си. Идеята беше на Катализатора и беше страшно добра.

— Сложи го в устата си — казах на Меган.

Тя загуби ума и дума. Погледът в очите й беше, сякаш съм я помолил да си отреже главата. Засегнал бях болезнена тема.

— Виж, Фъстъка ще го направи — притиснах устройството в празната му ръка. — Тук, редник — издърпах устната си и посочих място между бузата и венеца. Проклятие. Дадох на Фъстъка другото устройство. — Направи така, че да ме послуша, нали? Тя те слуша.

— Не, Зомби — съвсем сериозно рече Фъстъка. — Меган не слуша никого.

Подаде Мечо и тихо я извика:

— Меган! Вземи Мечо. Той ще те пази, като гравитацията — след тази логична забележка, която само дете можеше да разбере, той подръпна нагоре панталоните си, сви юмруци, издаде напред брадичка и попита:

— Идват, нали?

И двамата ги чувахме, отговорът на неговия въпрос — шумът от двигателя на хеликоптера, двойно по-силен от задъханото ни дишане. На входа се мерна ярката бяла светлина на прожектора, която прорязваше мрака.

— Хайде, Фъстък. Качвай се горе при Меган.

— Ще се бия с теб, Зомби.

Нямаше и съмнение. И то в най-лошия възможен момент. Над рамото му виждах лампа да просветва в помещението с оръжията. По-бързо, по дяволите.

— Ето какво ще направиш: загаси онази лампа. После пак ела тук при мен. Ако извадим късмет, няма да кацнат.

— Късмет ли?

Обзе ме чувството, че той иска те да кацнат.

— Не забравяй, Фъстък, всички сме на една страна.

Той се намръщи.

— Как може да сме на една страна, щом искат да ни убият, Зомби?

— Те не знаят, че сме на една страна. Давай. Загаси тая проклета лампа — върви!

Заприпка по пътеката. Светлините от хеликоптера избледняха, но не можеше да се каже същото за шума от двигателите. Може би само оглеждаха местността. Трябваше да сме достатъчно дълбоко под земята, за да заблудим радара, но гаранция нямаше.

Лампата угасна и пещерата потъна в мрак. Не виждах и на сантиметър от носа си. След няколко секунди, някой дребничък се бутна в мен. Почти сигурен бях, че е той. Почти, защото прошепнах:

— Фъстък?

— Всичко е наред, Зомби — осведоми ме той делово. — Взех автомат.