Рик Янси
Последната звезда (71)

70

Каси

Не бяха минали и десет минути и вече започнах да си мисля, че цялата тази мисия-невъзможна-да-убием-Вош-и-да-спасим-Ивън е страшно лоша идея.

Боб, едноокият пилот, извика:

— Десет секунди!

Катализатора затвори очи и в един ужасен, поболяващ миг, бях убедена, че ни е предала. Че такъв е бил планът й от самото начало. Да остави Бен и децата без защита, после да убие нас двете в стил камикадзе на хиляда и петстотин метра височина, защото на кого му пука? Нейно копие живееше в програмата „Страната на чудесата“. Пак можеха да я свалят като програма в ново тяло, щом всички ние загинем.

Сега е твоят шанс, Кас. Измъкни ножа си и прережи предателското й гърло… ако можеш да го намериш. Ако има такова.

— Развалят бойната формация — обяви Боб.

Очите на Катализатора се отвориха. Моят шанс отлетя.

— Поддържай курса, Боб — каза тя равно.

Хеликоптерите се спуснаха към нас, разделиха се така, че всеки да може да има право на справедлив изстрел, за да не остане никой пренебрегнат, излъган и без възможност да ни взриви на милиарди късчета.

Боб запази курса, но се заигра със залозите, като насочи ракета по първия хеликоптер. Палецът му танцуваше над бутона. Онова, което напълно ме втрещи у Боб, беше с каква бързина сменяше страните, когато тази сутрин е отворил очи, и двете си очи, е бил съвсем сигурен за кой отбор играе. После, докато трепкаше с едното си око (Ха! Съжалявам, Боб), той вече беше на другата страна и настървен, готов да изтреби собствените си братя и сестри по оръжие.

Това е. Човек може да обича доброто в нас и да мрази лошото, но и лошото е част от нас. Без него няма да сме ние.

Исках само да прегърна здраво Боб.

— Ще се разбият в нас! — изкрещя Боб. — Трябва да се спуснем, трябва да се спуснем!

— Не — нареди Катализатора. — Довери ми се, Боб.

Боб истерично се изсмя. Летяхме право към водещия хеликоптер, а той към нас, и двамата — с пълна скорост.

— Как не! Защо да не ти се доверя?

Кокалчетата на ръката му бяха побелели върху лоста за управление, палецът му беше готов всеки миг да натисне бутона, след няколко секунди нямаше да има значение какво му казва Катализатора, щеше да стреля. Накрая се оказа, че Боб е на страната само на Боб.

— Промени курса — шепнеше Катализатора, заради огромния черен юмрук, който летеше към нас. — Промени го веднага.

Твърде късно. Боб натисна бутона, черният „Блек Хоук“ се разтресе, сякаш гигантски крак го изрита, и от пастта му се изстреля ракета. Кокпитът засия като огрян от обедно слънце. Някой крещеше (мисля, че бях аз), водовъртеж от пламъци ни погълна за половин секунда — отломките подскачаха и се блъскаха в корпуса на нашата машина — и след това преминахме през огненото кълбо.

— Света маааааайко Божия! — изкрещя Боб.

Катализатора отначало не каза нищо. Гледаше в радара му и петте останали бели точки. Останалите четири се разделиха, две вдясно и две вляво, третата продължи курса си и се виждаше в долната част на екрана. О, не. Къде отива?

— Спри ги — изкрещя Катализатора на Боб. — Кажи им, че се предаваме?

— Така ли? — попитахме в един глас двамата с Боб.

— След това поддържай курса. Няма да ни принудят да кацнем, нито ще стрелят по нас.

— Откъде знаеш? — попита Боб.

— Ако го искаха, вече да се го направили.

— Ами другият? — попитах. — Няма го. Не ни следва.

Катализатора ме погледна.

— Къде отива според теб? — после се извърна. — Всичко ще е наред, Съливан. Зомби знае какво да направи.

Казах вече, много лоша идея.