Рик Янси
Последната звезда (69)

68

Последва Вош — какъв избор имаше? — по дългия коридор към зелената врата. Техникът стана, когато влязоха, и каза:

— Проведох тестовете три пъти, командире, и все пак не откривам аномалии в програмата. Искате ли още веднъж да я проверя?

— Да — отговори Вош. — Но не сега! — Обърна се към Ивън: — Седни, моля.

Кимна на техника, който привърза отново Ивън към стола с облегалката. Хидравликата проскърца, завъртя се назад, с лице към безличния таван. Чу как вратата се отвори. Влезе жената, която го беше прегледала в бялата стая, пред себе си караше блестяща количка от неръждаема стомана. На нея, подредени в спретната редица, лежаха тринадесет спринцовки, изпълнени с кехлибарена течност.

— Знаеш какво е това — каза Вош.

Ивън кимна. Дванайсетата система. Дарът. Но защо му го връщаха?

— Защото съм оптимист, неизлечим романтик, като теб — каза Вош, сякаш беше прочел мислите на Ивън. — Вярвам, че щом има живот, има и надежда. — Усмихна се. — Но най-вече го правя, защото загинаха петима младежи, което означава, че тя може би все още е жива. А щом тя е жива, на мен ми остава само една възможност.

— Катализатора?

Вош кимна.

— Тя е това, в което аз я превърнах, и идва, за да ме накара да отговарям за онова, което направих.

Наведе се над лицето на Ивън, очите му горяха с ярък огън, сините пламъци го изплашиха до смърт.

— Ти ще бъдеш моят отговор.

Обърна се към техника, който трепна от силата на гнева в погледа му.

— Тя може и да е права: любовта може да е единствена, необяснима, неуправляема, незаличима загадка, непредсказуема и неподлежаща на контрол, вирус, който съсипва програма, създадена от същества, в сравнение с които ние сме на еволюционното ниво на хлебарка. — После се обърна към Ивън: — И аз ще изпълня дълга си, ще изгоря селото, за да го спася.

Отдръпна се.

— Свалете отново спомените му. И ги заличете.

— Да ги залича ли, сър?

— Заличи човека. Остави останалото! — Гласът на командира изпълни стаичката. — Не можем да обичаме това, което не помним.