Рик Янси
Последната звезда (66)

65

Донесоха му син гащеризон и чифт леки бели обувки. На войниците, които го наблюдаваха, каза:

— Лъже. Онова, което ви е казал, е лъжа. Той е като мен. Използва ви, за да избивате собствения си вид.

Момчетата запазиха мълчание. Пръстите им нервно се плъзгаха по спусъците на оръжията им.

— Войната, която се каните да поведете, не е истинска. Ще избивате невинни хора, оцелели като вас, докато и последният не загине и не избият и вас. Участвате в собствения си геноцид.

— Да, добре, ти си шибан трансформиран боклук — избърбори по-младото момче. — А когато командирът приключи с теб, ще те даде на нас.

Ивън въздъхна. Нямаше как да разобличи лъжата, защото да приемат истината, означаваше да се прекършат.

Сега пороците са добродетели, а добродетелите — пороци.

Излязоха от помещението и тръгнаха по дълъг коридор, слязоха три етажа до най-ниското ниво. Отново дълъг коридор, завой вдясно към трети, който вървеше по дължината на базата и в него се редуваха една след друга необозначени врати, стени от сивопепеляви тухли от сгур и цимент и стерилният блясък на флуоресцентните крушки. Тук никога не падаше нощ, светлината беше вечна.

Стигнаха до последната врата в края на сивия тунел. Стотиците врати, покрай които беше минал, бяха бели, тази врата беше зелена. Отвори се, когато наближиха.

В стаята имаше стол с облегалка и каиши за ръцете и краката. Поредица от монитори и клавиатура. Очакваше го техническо лице с безизразна физиономия, която излъчваше напрегнатост.

И Вош.

— Знаеш какво е това — каза той.

Ивън кимна.

— „Страната на чудесата“.

— И какво трябва да очаквам да открия там?

— Много малко, вече знаеш почти всичко.

— Ако знаех това, което трябваше да знам, нямаше да си причинявам толкова главоболия да те довличам до тук.

Техникът го привърза към стола. Ивън затвори очи. Знаеше, че изземването на спомените му нямаше да му причини физическа болка. Знаеше също и че психически щеше да е опустошително. Човешкият мозък имаше удивителна способност да преглежда и подбира преживяванията, да защитава себе си от непоносимото. Програмата „Страната на чудесата“ предлагаше преживяване, изчистено от намесата на мозъка, извличаше записа на живота без никаква интерпретация на данните. Всичко беше без контекст, нямаше причина и следствие, животът без филтър, без дарбата на мозъка да премисля, отхвърля и създава удобни пропуски.

Ние си спомняхме нашия живот. „Страната на чудесата“ ни караше да го преживеем отново.

Продължи две минути. Две страшно дълги минути.

От бедствието на мълчанието и светлината, които последваха, се чу гласът на Вош:

— В теб има недостатък. Знаеш го. Нещо в програмата е дало дефект, важно е да разберем причината.

Краката го боляха. Китките му бяха протъркани от дърпането на каишите.

— Никога няма да разбереш.

— Може би имаш право. Но непреодолим човешки закон е да опиташ.

На мониторите се редяха колони от числа, животът му, подреден в отрязъци от двоични числа, квантови битове, онова, което беше видял, почувствал, чул, казал, вкусил и помислил, и най-сложният от всички комплекс от информация във вселената: човешката емоция.

— Диагностицирането изисква време — каза Вош. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Той почти падна при ставането от стола. Вош го улови и внимателно му помогна да се изправи.

— Какво е станало с теб? — попита той Ивън. — Защо си толкова слаб?

— Попитай тях — кимна към мониторите.

— Дванайсетата система се е повредила, така ли? Кога?

Обещал беше. Трябваше да я намери преди Грейс.

Тича по магистралата, тича, докато дарът в него рухна. Защото друго, освен това обещание, освен нея не беше важно.

Ивън погледна в яркосините като на птица очи на Вош и каза:

— Какво ще ми покажеш?

Вош се усмихна.

— Ела и ще видиш.