Рик Янси
Последната звезда (64)

63

Ивън Уокър

Помещението, в което го хвърлиха, беше малко, голо и много студено. Издърпаха качулката, която покриваше главата му, и ярката светлина го заслепи. Инстинктивно закри очите си.

Един от похитителите му поиска да свали дрехите си. Свали ги и остана по гащета. И тях. Свали ги и ги изрита към вратата, където стояха две момчета с камуфлажни униформи. Един от тях — по-младият — се разсмя.

Излязоха от стаята. Вратата изтрака и се затвори. Студът, тишината и ослепителната светлина бяха силни. Погледна надолу и видя широк канал в средата на покрития с плочки под. Вдигна очи и сякаш жестът му беше сигнал, водата потече от поставени над главата му дюзи.

С препъване се отдръпна заднешком към стената и покри глава с ръце. Студът проникна в него, през кожата му до мускулите, до костите, до мозъка на костите, докато коленете му не се огънаха и не падна на пода, опрял глава на вдигнатите колене, увил ръце около краката си. Безплътен глас прогърмя в малкото пространство.

— СТАНИ.

Пренебрегна заповедта.

Температурата на водата веднага се промени от леденостудена на вряла и Ивън заподскача, отворил уста от изненада и болка. Заслепяващата светлина изпълваше кълбящата се мъгла и се разпадаше на безброй дъги, които подскачаха и се въртяха, ярки срещу безцветните плочи. Водата отново стана студена, изведнъж рязко спря.

Ивън се облегна на стената, едва си поемаше дъх. Гласът прогърмя:

— НЕ ДОКОСВАЙ СТЕНАТА. СТОЙ СЪС СЪБРАНИ КРАКА И ПРИБРАНИ ДО ТЯЛОТО СИ РЪЦЕ.

Той се отблъсна от стената. Никога, дори в най-свирепия студен зимен ден в стопанството, където вятърът бучеше из полетата и клоните на дърветата се пукаха от тежестта на леда, никога не беше чувствал такъв студ. Този студ беше живо създание, звяр, захапал в челюстта си тялото му, и челюстите му бавно го премазваха. Инстинктът му казваше да се движи, движението щеше да повиши температурата на кръвта, щеше да ускори ритъма на сърцето му, да отведе топлината до крайниците му.

— НЕ СЕ ДВИЖИ.

Не можеше да се концентрира. Мислите му се въртяха като безбройните дъги, изтичащи от дюзата. Може би ако затвореше очи, щеше да е по-добре.

— НЕ ЗАТВАРЯЙ ОЧИ.

Студът. Той си представи как водата замръзва по голото му тяло, ледени кристалчета се образуват в косата му. Щеше да изпадне в хипотермичен шок. Сърцето му щеше да спре. Ръцете му се свиха в юмруци и той заби нокти в дланите си. Болката щеше да поддържа съзнанието му будно. Болката винаги успяваше.

— ОТПУСНИ ЮМРУЦИ. ОТВОРИ ОЧИ. СТОЙ НЕПОДВИЖЕН.

Подчини се. Ако правеше всичко, което му кажеха, ако следваше всяка тяхна заповед, изпълняваше всяко тяхно искане, те може би нямаше да имат извинение да използват оръжието, срещу което беше беззащитен.

Всяко бреме щеше да понесе, всяка трудност, всяко страдание, стига то да добавяше и миг към живота й.

Поискал беше да пожертва цяла цивилизация заради нея. Собственият му живот беше безкрайно малък и незначителен, без стойност. Знаеше го от самото начало, от деня, в който я откри полузатрупана от снега, какво щеше да означава спасяването й, какво щеше да означава да я обича. Вратата на килията, която се затръшва, смъртната присъда, която ще бъде произнесена.

Но не го бяха довели в тази стая със студ и разкъсваща светлина, за да го убият.

Това щеше да дойде по-късно.

След като съсипеха тялото му, пречупеха волята му и разнищеха ума му до последния синапс.

Разграждането на Ивън Уокър беше започнало.