Рик Янси
Последната звезда (60)

59

Каси

Ето нещо за размисъл. Очарователната истина за света, който Другите създадоха, е следната:

Малкото ми братче е забравило азбуката и основните навици, но знае как да прави бомби.

Преди година се занимаваше само с моливи и книжки за оцветяване, гланцова хартия и лепило. Сега се занимава с възпламенители и взривни капсули, жици и черен барут.

Кой ще ти чете книга, щом можеш да си гръмнеш нещичко?

До мен Меган го наблюдаваше така, както наблюдаваше всичко останало — мълчаливо. Притиснала е Мечо до гърдите си, още един мълчалив свидетел на еволюцията на Самюел Дж. Съливан.

Сам работеше с Катализатора, двамата бяха коленичили един до друг в поточна линия от двама души. Предполагам, че в лагера са минали през един и същ курс по самоделни взривни устройства. На светлината от лампата влажната коса на Катализатора блестеше като кожата на черна змия. Кожата й с цвят на слонова кост блестеше. Преди няколко часа забих чело в носа й и го счупих, а сега нямаше никакво подуване, никакъв знак, че съм причинила някакво нараняване. За разлика от моя нос, който щеше да си остане крив до последния ми ден. Животът беше несправедлив.

— Как се озова на хеликоптера? — попитах я аз. Този въпрос ме ядеше отвътре.

— Както и ти — отговори тя. — Скочих.

— Планът беше аз да скоча.

— Както и направи. Държеше се на един пръст — уточни тя. — Мисля, че в онзи момент нямах избор.

С други думи: Спасих ти живота безполезен, луничав, кривонос задник, нали! Защо тогава ни тровиш по този повод?

Не че носът ми имаше задник. Наистина трябва да престана да влагам мисли в главите на другите.

Затъкна кичур от копринените си къдрици зад ухото. Имаше нещо толкова безпомощно и необяснимо красиво в жеста, че граничеше със зловещото. Какво, по дяволите, ти става, Катализатор?

Разбира се, знаех какво й се е случило. Дарът, така го нарече Ивън. Човешкият потенциал, стократно увеличен. Имам сърце да направя това, което трябва да направя, веднъж ми каза Ивън. Не намери за необходимо да ми каже тогава, че говори както образно, така и в съвсем пряк смисъл. Не намери за необходимо да ми каже много неща, кучият му син, който не заслужаваше никакво спасение.

Какво, по дяволите, си въобразявах? Гледах към фините пръсти на Катализатора, които изпълняваха сложен балетен танц при създаването на бомбата, осъзнах, че най-плашещото у нея не е онова, което Вош беше направил с тялото й, ами това, което нейното подсилено тяло беше направило с ума й. Когато преодолееш физическите ограничения, какво се случва с морала ти? Напълно бях убедена, че Катализатора, преди да бъде подобрена, не би могла с една ръка да убие петима тежковъоръжени, добре тренирани новобранци. Предишната Катализатор надали би била способна да забие палец в окото на друго човешко създание, така подозирам. Това изискваше еволюция от съвсем друг тип.

И като отворихме дума за Боб.

— Вие, хора, сте свършени — обади се той. Със здравото си око наблюдаваше какво правят.

— Не, Боб — възрази му Катализатора, без дори да вдигне очи. — Светът е свършен. Ние просто сме негови обитатели.

— Скоро няма да е така! Няма да припарите и на сто и петдесет километра от базата. — Изпълненият му с паника глас се разнесе из малкото помещение, което вонеше на химикали и кръв. — Знаят къде сте — имат шибан джипиес в оня хеликоптер — и след всичко, което направихте, ще дойдат за вас.

Катализатора го погледна. Отмахна къдриците. Тъмните очи заискриха.

— На това разчитам.

— След колко време? — попитах я аз. Всичко зависеше от това дали ще се доберем до базата преди залез.

— Още две и сме готови.

— Да? — извика Боб. — Пригответе се! Кажете си молитвата, защото сте свършени, откачалке!

— Тя не е откачалка! — кресна му Сам. — Ти си откачалка!

— Ти млъквай! — кресна му в отговор Боб.

— Ей, Боб! — ревнах и аз. — Остави брат ми на мира.

Боб се беше свил в ъгъла, трепереше, потеше се, дозата морфин очевидно не стигаше. Нямаше повече от двадесет и пет години. Млад за стандартите отпреди Пристигането. Средна възраст по новите стандарти.

— Какво ще ми попречи да не разбия всички ни в нива с царевица? — попита той. — Какво ще направиш, ще ми извадиш и другото око ли? — засмя се.

Катализатора не му обърна внимание, а това разгневи още повече Боб.

— Не че има значение. Не че ще имате някакъв късмет в ада. Ще ви накълцат в минутата, в която се приземим. Ще ви издълбаят като проклети тикви за Хелоуин. Така че правете си бомбичките и си замисляйте заговорчетата, вие сте пушечно месо.

— Прав си, Боб — съгласих се. — Доста добре го обобщи.

Не бях заядлива (поне веднъж). Вярвах в истината на всяка дума. Ако приемехме, че Боб не ни разбие в царевична нива, ако приемехме, че не ни застреля въздушният флот, който със сигурност беше тръгнал към нас, и в лагера не ни убият хилядите войници, които ще ни очакват, ако приемехме, че по някакво чудо Ивън е все още жив и по някакво още по-голямо чудо, аз го открия, и ако приемехме, че Катализатора убие Вош, най-близкото създание сред нашия вид до неизтребимите хлебарки, пак нямаше да имаме план за измъкване. Купили си бяхме еднопосочен билет към забвението.

А тези билети не вървят евтино, това си помислих, докато наблюдавах как Сам се занимава с довършителните подробности по бомбата.

О, Сам. Цветни моливи и книжки за оцветяване. Гланцирана хартия и лепило. Плюшени мечета и бебешки пижамки, люлки и книжки с приказки и всички останали неща, за които знаехме, че ще забравиш, само че не толкова бързо, не по този начин. О, Сам, лицето ти е лице на дете, а очите на възрастен човек.

Закъснях. Рискувах всичко, за да те спася от края, но краят вече беше стигнал до теб.

Станах. Всички погледи се насочиха към мен, с изключение на този на Сам. Той си тананикаше тихо, малко фалшиво. Музикален съпровод за направа на бомби. За пръв път от дълго време го виждах толкова щастлив.

— Трябва да говоря със Сам — казах на Катализатора.

— Става. Ще го освободя.

— Не съм искала разрешение.

Улових го за ръката и го задърпах от помещението към тесния коридор, нагоре по пътеката към повърхността, докато не стигнах място, за което бях сигурна, че няма да ни чуват. Относително сигурна, разбира се. Катализатора вероятно можеше да чуе как пеперуда плющи с криле в Мексико.

— Какво има? — попита той намръщено или може би намръщено. Не взех лампа, едва виждах лицето му.

Проклетият въпрос е много добър, хлапе. И ето пак аз съм в действие, наперена и усукваща отговора. Това трябваше да е реч, подготвяна със седмици.

— Нали знаеш, че го правя за теб — казах му.

— Какво правиш?

— Оставям те.

Той сви рамене. Сви рамене!

— Ще се върнеш, нали?

Ето как ме подтиква да дам обещание, което не можех да дам. Взех ръката му и казах:

— Спомняш ли си онова лято, когато гонеше дъгата? — Той вдигна поглед към мен, напълно слисан. — Добре, може и да не помниш. Мисля, че още беше с памперс. Бяхме в задния двор и аз държах пръскачката. Когато слънчевата светлина попадне върху вода… знаеш, получава се дъга. И аз те накарах да я гониш. Казах ти да уловиш дъгата… — Мислех да се отдам на някакви други водни забавления. — Малко беше жестоко, като се замисля.

— Тогава защо мислиш за това?

— Само искам… Не искам да забравяш нищо, Сам.

— Какво да не забравям?

— Трябва да помниш, че невинаги е било така.

Невинаги си правил бомби, крил си се в пещери и си гледал как всички, които познаваш загиват.

— Помня — възрази той. — Сега вече си спомням мама.

— Така ли?

Той закима усърдно.

— Спомних си я точно преди да застрелям онази дама.

Нещо в изражението ми сигурно ме е издало. Предполагам смесица от потрес и ужас, както и бездънна тъга. Защото той се обърна на пети и се втурна към помещението с оръжия, а след минута се върна с Мечо.

О, това проклето мече.

— Не, Самс — прошепнах.

— Миналия път ти е донесъл късмет.

— Той… той вече е на Меган.

— Не, мой си е. Винаги ще си е мой.

Подаваше ми го.

Внимателно притиснах Мечо към гърдите му.

— И трябва да го задържиш. Знам, че си го надраснал. Знам, че си войник, командос или там каквото си сега. Но един ден може би ще има малко детенце, което много ще се нуждае от Мечо. Защото… ами защото така.

Коленичих пред него.

— Затова го пази, разбираш ли? Грижи се за него, закриляй го, никой да не му стори зло. Мечо е много важен в голямата схема на всичко случващо се. Той е като гравитацията. Без него Вселената ще се разпадне.

Взира се дълго в лицето на по-голямата си сестра, без да проговори. Запомни го, Сам. Запамети всяка драскотина, всяка синина, всеки белег, всяка неравност по него. За да не го забравиш. За да не го забравиш никога. Запомни на всяка цена лицето ми. На. Всяка. Цена.

— Това са глупости, Каси — каза той и за миг, наистина само за миг, братчето ми се върна и в сегашното му лице видях предишното му лице, истерично от учудване, от смях и от гонене на дъги.