Рик Янси
Последната звезда (59)

58

Изхлузих дрехите си до вратата на външния душ. Резервоарът с вода отгоре беше празен, наложи ми се да го напълня от по-големия резервоар до туристическия център. Съдът тежеше повече от четиридесет килограма, но го метнах на рамото си, сякаш теглото му не превишаваше това на дребничкия Фъстък.

Знаех, че водата е студена, но както казах на Зомби, дарът на Вош ме защитаваше. Не чувствах друго, освен мокротата. Водата отмиваше пръстта и кръвта.

Прекарах ръце по корема си. Той жертва живота си заради мен. Момчето на вратата, осветено от погребална клада, издълбало букви на ръката си.

Докоснах рамото си. Кожата беше гладка и нежна. Дванайсетата система беше поправила нараняването, минути след като го причиних. Бях като водата, която течеше отгоре ми, имунизирана да устоявам, да се възобновявам безкрайно. Аз съм вода, аз съм живот. Формата можеше и да се промени, но същината оставаше същата. Можеха да ме съборят, но пак щях да се изправя. Vincit qui patitur.

Затворих очите си и го видях. Пронизителни, блестящи, искрящи сини очи, които проникват като нож дълбоко в костите ми. Ти ме създаде, а сега създанието ти се връща за теб. Връщам се, както дъждът се връща към напуканата земя.

А водата измиваше кръвта и пръстта.