Рик Янси
Последната звезда (55)

54

Каси

— Сега! — извика Бен, вероятно твърде късно: хеликоптерът гърмеше над нас. Вмъкнахме се под одеялата и започнах да броя.

— Как ще разбера, че е дошъл моментът? — попитах Катализатора.

— След две минути.

— Защо две?

— Ако не можем да го направим за две минути, значи е невъзможно.

Какво означава това? Не попитах, но вече подозирах, че това две е случайно число, което Катализатора си беше измислила.

Но все пак започнах да броя.

… хиляда петдесет и осем, хиляда петдесет и девет, хиляда и шестдесет…

Старото одеяло миришеше на мухъл и миша пикня. Не виждах проклетия хеликоптер. Чувах — само това чувах — машината, която звучеше сякаш е на две стъпки от нас. Дали беше кацнал? Дали помощния отряд е слязъл, за да провери тайнствената могилка, която подозрително прилича на гроб? Въпросите се стелеха в ума ми като бавно пъплеща мъгла. Трудно е да мислиш, когато броиш — може би затова го препоръчват като лекарство срещу безсъние.

… хиляда деветдесет и две, хиляда деветдесет и три, хиляда деветдесет и четири…

Трудно ми беше да дишам. Това вероятно беше свързано с факта, че бавно се задушавах.

Някъде около хиляда деветдесет и пет двигателите на хеликоптера заглъхнаха. Не угаснаха, но воят и ревът им отслабнаха. Дали е кацнал? На хиляда деветдесет и шест двигателите отново ревнаха. Дали трябваше да остана тук, докато случайно избраните от Катализатора две минути отминат, или да се вслушам в мъдрото гласче, което крещеше в ухото ми: Давай, давай, давай, веднага!

На хиляда деветдесет и седем тръгнах.

И колко заслепяващо ярък изглеждаше този свят, след като изскочих от вълнения си пашкул.

Излетях през вратите на гаража, затичах се направо през полето, между дърветата, през пътя към хеликоптера, който вече беше на метър и осемдесет над земята.

И се издигаше.

По дяволите.

При дупката на Катализатора се въртеше някаква сянка до разкопаната пръст, друга се движеше бавно и в сравнение с първата, сякаш изобщо не се движеше. Катализатора се надигна от трапа по време на претърсването. Сайонара^[1], хайде на веселба с криеница!

Хукнах с всичка сила към хеликоптера, провизиите и мунициите в униформата ме караха да се чувствам така, сякаш съм натъпкана с тухли, на гърба ми подскачаше пушката и, мамка му, машината вече се отдалечаваше, твърде бързо, спри, Каси, спри, няма да успееш, време беше за план Б, само дето нямахме план Б, какво беше това с двете минути, Катализатор? Ако ти си тактическият гений на операцията, защо тогава сме така прецакани, разстоянието между мен и хеликоптера намаля, носът му се насочи леко надолу и добре ли е за теб, такова накланяне, Съливан?

Скочих. Времето спря. Хеликоптерът висеше като играчка над напълно изпънатото ми тяло — дори пръстите ми бяха изпънати — и вече не се чуваше ревът, нито се усещаше силата на перките, които издигаха хеликоптера нагоре и изблъскваха тялото ми надолу.

Остана само малкото момиченце — вече я нямаше — с мънички, слабички и костеливи крачета, глава, върху която подскачаха масури къдрици, и (много прав) нос. Със специална дарба, за която само тя и нейният баща знаеха.

Тя можеше да лети.

Протегнатите ми пръсти се вкопчиха в ръба на отворения товарен люк. Улових се за нещо студено и метално, хванах се здраво за него, докато хеликоптерът се издигаше право нагоре и земята бързо се отдалечаваше от ритащите ми крака. Петнадесет метра, тридесет, залюлях се напред и назад. Шестдесет метра, деветдесет, дясната ми ръка се изплъзна, висях само на лявата, шумът беше оглушителен, затова не чух как крещя. Погледнах надолу, видях гаража и къщата от другата страна на пътя, по-надолу черните руини от онова, което някога беше къщата на Грейс. Окъпаните в светлината на звездите полета и дървета, които сияеха сребристосиви, и пътя, който се простираше от хоризонт до хоризонт.

Щях да падна.

Поне щеше да стане бързо. Размазана като буболечка на предно стъкло на кола.

Лявата ми ръка започна да се изплъзва, палец, розовите и пулсиращи пръсти пулсираха във въздуха. Вече се държах с два пръста за хеликоптера.

После и тези два пръста се изплъзнаха.