Рик Янси
Последната звезда (54)

53

Тръгнахме обратно към гроба, когато Каси и децата излязоха от мазето на разрушеното убежище, натоварени с одеяла.

— Зомби — извика Фъстъка. Затича се, купчината одеяла в ръцете му заподскача, докато тичаше. Спря, когато огледа по-внимателно лицето на Катализатора. Веднага разбра, че нещо не е наред. Само кучетата разчитат по-добре лицата от малките деца.

— Какво има, редник? — попитах.

— Каси не позволява да имам оръжие.

— Работя по въпроса.

Лицето му помръкна. Не ми вярваше.

Побутнах го с леко свит юмрук по ръката и добавих:

— Нека първо заровим Катализатора. После ще говорим за оръжия.

Дойде Каси, като почти влачеше Меган за ръка. Надявах се да я държи здраво. Имах чувството, че ако я пусне, момиченцето ще избяга. Катализатора кимна с глава към гаража — вътре — и каза:

— Десет минути до хеликоптера.

— Откъде знаеш? — попита Съливан.

— Чувам го.

Каси ме стрелна с поглед, придружен от извита вежда. Чу ли това? Казва, че го чува. А всички останали чуваха само вятъра, който духаше над голите полета.

— За какво е маркучът? — попита ме тя.

— За да не припадна или да не се задуша — отговори Катализатора.

— Мислех, че си — как го каза ти? — подобрена.

— Съм. Но все пак ми трябва кислород.

— Като акула — рече Каси.

Катализатора кимна.

— Именно.

Поведе децата към гаража. Катализатора се спусна в дупката и легна по гръб в пръстта. Взех пушката от мястото, където я беше пуснала, и я поставих до нея. Тя поклати глава.

— Остави я там.

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Лицето й беше окъпано в светлината на звездите. Дъхът ми секна.

— Какво има? — попита тя.

Отвърнах поглед.

— Нищо.

— Зомби.

Прокашлях се.

— Не е важно. Само си помислих — за минутка — стрелна ми се през ума…

— Зомби.

— Добре. Красива си. Това е всичко. Имам предвид — исках да знаеш, че…

— Ставаш сантиментален в най-неподходящите моменти. Маркуч!

Пуснах единия му край. Тя го пъхна в устата си и вдигна палец.

Вече чувах хеликоптера. Слабо, но все по-силно. Нахвърлях пръстта в дупката около нея, с дясната си ръка изблъсквах пръстта, а с лявата държах маркуча. Излишно беше тя да казва думите, четях ги в погледа й. Побързай, Зомби.

Шумът от пръстта, която падаше по тялото й, буквално ме съсипваше. Реших да не гледам. Гледах небето, докато я заравях, стисках края на маркуча с такава сила, че кокалчетата ми побеляха. Почти безкрайният брой варианти, в които нещо можеше да се обърка, минаваше през ума ми. Ами ако на борда на хеликоптера има цял отряд? Ами ако не е само един, ами са два? Или три, или четири? Ами ако, ами ако, ами ако… каквото и да е.

Нямаше да успея да се върна в гаража, вече нямаше време. Катализатора беше напълно покрита, но аз бях на открито, с прострелян крак и на сто метра от гаража, а хеликоптерът наближаваше — виждах силуета му върху изпъстреното със звезди небе, черна пустош и на нея проблясваща бяла светлина — наближаваше. Никога не бях пробвал какво е да бягам с ранен крак. Не ми се е налагало. Предполагам, че има първи път за всичко.

Не стигнах далеч. Изминах четиридесет-петдесет метра. Политнах и паднах по лице в пръстта. Защо, по дяволите, Каси не беше заровила Катализатора? По-разумно ли щеше да е аз да си бях кротувал с децата, освен това Съливан май с радост щеше да се възползва от тази възможност.

Надигнах се. Стоях прав може би около пет секунди, после отново паднах. Твърде късно е. Вече трябваше да попадам в обсега на инфрачервения им радар.

Чифт ботуши затупка към мен. Две ръце ме вдигнаха. Каси прехвърли ръката ми през врата си и ме задърпа напред, докато аз премятах ранения си крак, подскачах на здравия си, замятах ранения, но тя носеше по-големия товар. На кого му трябваше Дванайсета система, щом има сърце като Каси Съливан?

Паднахме в дупката на гаража и Каси метна одеяло върху мен. Децата вече бяха покрити, аз извиках: Още не! Топлината от телата им щеше да се засили под завивката, да провали замисъла.

— Изчакай да тръгна — казах им аз. Обърнах се към Каси:

— Разбра ли.

Невероятно, но тя ми се усмихна и кимна.

— Знам.