Рик Янси
Последната звезда (49)

48

— Добре — каза Бен. — Време е да стигнем до костеливата същина на цялата идея. Няма капсули, но има бомби. Което означава, че не можем да останем тук — твърде близо е до Урбана. Съгласен съм да се махнем, не можете да си представите как мразя Урбана. И накъде? Юг? Аз казвам да поемем на юг. Да открием източник на прясна вода на километри от всяко населено място, нещо като насред нищото.

— И? — попита Катализатора.

— И какво?

— После?

— Какво после?

— После какво следва?

— Да. След като стигнем до никъде, после какво следва?

Бен вдигна ръка. Отпусна я. Усмихна се. В този момент изглеждаше такова хубаво момче, че ми се приплака.

— Ние сме петима. Според мен образуваме тайфа.

Разсмях се високо. Понякога Бен е като освежаващ планински поток, в който да топна пръстите на краката.

— Няма значение — каза Бен, след като в продължение на две секунди Катализатора не свали от него безизразния си поглед. — Какво друго можем да направим?

Погледна към нея. Погледна към мен.

— Исусе, Съливан — простена той и заудря тила си в стената. — Дори не отваряй дума.

— Той дойде заради мен — казах му аз. Знаеше какво мисля, затова нямаше да е зле и да го изкажа гласно. И двамата бяхме изненадани от намерението ми. — Спаси ти живота два пъти. Спаси моя три пъти.

— Бен има право — намеси се Катализатора. — Съливан, това е самоубийство.

Извъртях очи. Чувала я бях вече тая дивотия — от самия Ивън Уокър, когато разбра, че се готвя да вляза в лагера на смъртта, за да открия братчето си. Защо все аз трябва да съм островчето лудост сред океана от здравомислие? Да бъда „трябва“, когато всички са „не бива“? Да бъда „аз ще“ противопоставено на техните „по-добре недей“?

— Самоубийство е и да останем тук — възразих аз. — Бездействието наникъде не води. Всичко, което правим сега, е самоубийство. Стигнахме до точка в историята, когато трябва да избираме, Катализатор — смислена смърт или безсмислена. Освен това — продължих — той би го направил заради нас.

— Не — тихо възрази Бен. — Би го направил за теб.

— Базата, в която ще го заведат, е на сто и петдесет километра от тук — каза Катализатора. — Дори да стигнеш до нея, няма да стигнеш навреме. Вош ще е приключил с него и няма да го завариш жив.

— Не знаеш със сигурност.

— Напротив.

Не, казваш, че знаеш, но всъщност не е така, точно както не знаеш всичко друго, за което твърдиш, че знаеш, а ние уж трябва да вярваме, защото си ни такава една малка умница.

Бен се обади:

— А?

— Каквото и да направим — овладяно каза Катализатора на Бен, сякаш нищо от това, което казах, не представлява супермащабно разбиване на пух и прах на теориите й, — да останем тук не е вариант. Щом хеликоптерът остави товара си, той ще тръгне обратно.

— Товара ли? — не разбра Бен.

— Говори за Ивън — преведох.

— Защо ще…? — После му просветна. Жертвите на Катализатора, заровени надолу по пътя. Хеликоптерът щеше да се върне, за да прибере ударния отряд. — О! — Избърса с опакото на ръката устата си. — Гадост.

Аз си помислих: Здрасти, Хеликоптерче! Катализатора ме гледаше и си мислеше, че знае какво си мисля, и наистина знаеше, но това не доказваше, че е права.

— Забрави, Съливан.

— Какво да забравя? — И веднага доказах колко скромна особа съм: — Ти си успяла. Или поне твърдиш, че си успяла.

— Какво е успяла? — все така не разбираше Бен.

— Не е същото — възрази Катализатора.

— Какво му е различното?

— Различното е, че пилотът беше в хеликоптера. Моето „бягство“ от Вош не беше бягство, а поредица от изпитания на Дванайсетата система.

— Ами ще се престорим, че и това ще е изпитание, щом ще ни е от полза.

— Какво ще се преструваме, че е изпитание — гласът на Бен се извиси с октава, заради раздразнението му. — За какво, по дяволите, говорите вие двете?

Катализатора въздъхна и обясни:

— Иска да похити хеликоптера.

Устата на Бен провисна. Не знам по каква причина и по какъв начин, но когато е с Катализатора всичкият ум изтича от главата му като вода от врели спагети през цедка.

— Ами той? — Катализатора кимна към Сам. — И той ли идва?

— Това е твоя работа, нали? — попитах.

— Няма да съм бавачка, докато ти се правиш на Дон Кихот.

— Знаеш ли, няма да ме впечатлиш с мъгляви литературни препратки. И случайно знам кой е Дон Кихот.

— Я чакайте малко — намеси се Бен. — Той е от Кръстника, нали? — Лицето му беше съвсем сериозно, затова не бях сигурна дали се шегува. Преди време сериозно се обсъждаше Бен да получи елитната стипендия „Роудс“, за да учи в Оксфорд. Съвсем сериозно. — Ще направиш предложение на Вош, на което не може да откаже, така ли?

— Бен може да остане с децата — осведомих Катализатора, сякаш всичко съм обмислила, сякаш планът за спасението на Ивън е замислян от месеци. — Ще отидем двете с теб.

Тя поклати глава.

— И защо да го правя?

— А защо да не го направиш?

Тя се стегна първоначално, после по някаква неясна причина погледна към Бен. Затова и аз погледнах към Бен, а Бен гледаше право към пода, сякаш за пръв път го виждаше. Каква е тази удивителна твърда повърхност под краката ми?

— Какво ще кажете? — нямаше да се откажа. И защо да се отказвам? Опитах се да спра и не успях. — Забрави за мен. Забрави за Ивън. Направи го заради себе си.

— Себе си ли? — наистина се озадачи тя. Ха! Поне веднъж не можеше да се прави, че разбира какво мисля.

— Той те е довършил. Неговото дело е завършено. Затова трябва да идеш при него, ако искаш да сложиш край.

Катализатора се изопна все едно някой я шамароса. Искаше да се престори, че не знае за какво говоря. Как не!

Наблюдавах лицето й, докато разказваше историята. Чух гласа й. Между смръщванията и дългите смълчавания, премълчаното присъстваше. Когато каза името му и когато не можеше да се насили да произнесе името му, то беше там — той беше причината тя да не се предава, причината да се държи, нейният резон детр^[1].

Онова, за което си струваше да се умре.

— Вош си мисли, че ще направиш зиг, а ти ще направиш заг. Той си мисли, че ще бягаш от него, а ти ще бягаш към него. Не можеш да премахнеш онова, което е направил, но можеш да премахнеш него.

— Това нищо няма да разреши — прошепна тя.

— Вероятно няма. Но ще е мъртъв. И толкова.

Вдигнах ръка. Не бях сигурна защо. Всъщност тази сделка не беше моя, защото не на мен се полагаше да доставя стоката до получателя. Мъничкото, разумно, спокойно, древно, мъдро гласче в главата ми изписука: Права е, това е самоубийствено, Каси. Ивън го няма вече и този път няма да има чудеса. Остави го.

Мястото ми беше със Сам, винаги е било до Сам. Сам беше моят резон детр. А не някакво носещо само разочарования селско момче от Охайо, което беше лудо до мозъка на костите си. Исусе, Катализатора бе права, дори любовта на Ивън можеше да е част от лудостта. Той си мислеше, че е влюбен в мен, така както си мислеше, че е един от Другите.

Тогава каква беше разликата между онова, което мислим, и действителността? Има ли такава?

Имаше моменти, в които мразех собствения си мозък.

— Мъртвите — каза Катализатора с глас, който отразяваше смисъла на думата: нищото в нея, отсъствието, празнотата. — Дойдох да убия един невинен. Убих петима. Ако се върна, ще убивам, докато им изгубя броя. Ще убивам, докато вече няма смисъл. — Не гледаше към мен. Гледаше към Бен. — И ще стане лесно. — Обърна се към мен. — Не разбираш. Аз съм онова, в което той ме превърна.

Прииска ми се да беше заплакала. Исках да крещи, да вика, да размахва юмрук, да удари нещо, да вие, докато гласът й се предаде. Всичко би било по-добре от този кух и празен начин, по който говореше. Онова, което каза, не съвпадаше много с начина, по който го каза, беше плашещо.

— И накрая и двете ще се провалим — каза ми тя. — Ивън ще умре, а Вош ще живее.

И въпреки това улови ръката ми.

Това беше още по-страшно.