Рик Янси
Последната звезда (47)

46

Каси

Бен беше мъртъв.

Остави ни, каза, че веднага се връща. Но не се върна веднага. Изобщо не се върна.

Свивах се в ъгъла на мазето със Сам и Меган. Имах пушка, Меган си имаше Мечо, Сам си имаше повод да се сърди. Оръжейната сбирка на Грейс беше два метра над нас. Толкова много красиви и лъскави оръжия, Сам едва се сдържаше. Най-прекрасното нещо, което беше открил, когато застреля Констанс, е колко лесно, чак нелепо лесно, е да се случи. По-лесно и от това да си вържеш обувките.

Грабнах тежко вълнено одеяло от купчината до работния тезгях и го метнах върху тримата: Сам, Меган и Мечо.

— Не ми е студено — извика той. Сам, не Мечо.

— Не е, за да ви е топло — измърморих му аз. Започнах да обяснявам, но думите се смалиха до безсмислено дърдорене. Какво се случи с Ивън? Какво се случи с Бен? Какво се случи с Катализатора? Да намеря отговорите на тези въпроси, за мен щеше да означава да стана от този под, да прекося мазето, да изкача онези стълби, вероятно да застрелям някого или да застрелям себе си, всичко това изискваше нещо, което в момента нямах.

За последен път, Еднодневке. Обещавам.

О, какво глупаво, противно име като на домашно животинче. Трябваше да му измисля и на него някое име, което да е също толкова унизително и сладникаво. Акулче не е лошо. Пиранче.

Дървените стълби заскърцаха. Застанах нащрек. Последната база на Касиопея. Оръжието ми беше заредено, сърцето ми — изпълнено с омраза; на човек не му трябва кой знае какво друго.

До мен Сам изсъска.

— Каси, това е Зомби.

Естествено. Накуцваше и се олюляваше неориентирано като истинско зомби. Докато стигне до последното стъпало, вече не му беше останал дъх. Облегна се на стената с полуотворени устни и бяло като сняг лице.

— Е? — извиках аз от другия край на помещението. — Намери ли го?

Той поклати глава. Вдигна очи към стълбите. Отново погледна към мен.

— Хеликоптера — каза Бен.

— Какво хеликоптерът? Ивън взриви ли го? — Глупав въпрос. Нали щях да чуя.

— Качи се в него.

Бен трябваше да седне. Рана като неговата адски болеше, трябваше да знам. Защо не искаше да седне? Защо висеше там, на стълбите?

— Какво искаш да кажеш с това, че се бил качил в него?

— Искам да кажа, че се качи в хеликоптера. Взеха го, Каси. — Отново погледна към стълбите, попитах го защо гледа към стълбите.

— Имаше ударен отряд… — отговори.

— Какъв ударен отряд?

— Имаше ударен отряд — избърса с опакото на ръката устата си. — Вече го няма.

Гласът му трепереше, не ми се вярваше да е от болка или от студ. Бен Периш май беше изплашен до смърт.

— Катализатора? — Уф, Съливан, че кой друг? — Катализатора.

Той кимна. Отново погледна нагоре. И тогава станах. Сам също. Казах му да стои мирен. Той ми каза, че няма. Бен вдигна ръка.

— Има обяснение, Каси.

— Не се съмнявам, че има.

— Трябва да я изслушаш.

— Или какво? Ще ми строши врата с нейните супернинджа хватки ли? Бен, какво ти става? Тя ги доведе при нас.

— Трябва да ми се довериш.

— Не, ти трябва да се довериш на мен. Казах ти още преди тя да си тръгне — има нещо, което не й е наред. Сега се върна и нещо наистина не й е наред. Какво друго ти трябва, Бен? Какво трябва да направи тя, за да приемеш факта, че не е на наша страна?

— Каси… — Опитваше се с огромни усилия да изрече думите. — Искам да свалиш това оръжие…

— Няма да стане.

С всички сили се опита да прояви търпение.

— Няма да позволя да я нараниш, Каси.

И Сам се обади:

— Зомби е сержантът. Трябва да правиш каквото той каже.

Стълбите отново проскърцаха. Катализатора спря по средата. Не гледаше мен, гледаше Бен. За една ужасна секунда ми мина през ума да застрелям и двамата, да грабна Сам и Меган и да тичам, да бягаме, докато не остане земя за бягане. Изборът и решението на кого да вярваш, решението кое е истината и кое е лъжа, стигаш до точка, когато, докато проверяваш, всичко започва да ти се струва крайно неприемливо. Като при хората, които извършват самоубийство, просто вече до гуша ти идва от свади.

— Всичко е наред — каза й Бен или може би го каза на мен, а може би и на двете. — Всичко ще бъде наред.

— Да остави оръжието на стъпалата — извиках.

Катализатора веднага пусна пушката си. Защо ли не се успокоих? После слезе по последното стъпало и седна.