Рик Янси
Последната звезда (43)

42

Понесъл Меган, Ивън беше на средата на стълбите към мазето, когато ударната вълна от експлозията го запрати във въздуха. Изви тяло, колкото успя — той щеше да поеме силата на удара, не момиченцето.

Просна се на бетонния под, останал без дъх. Меган се изтърколи от гърдите му и остана да лежи неподвижна.

Тогава удари втората ракета.

От горе надолу лумнаха пламъци. Видя ги как идват, огромна оранжево-червена стена. Хвърли се над момиченцето, огънят мина над тях, усети да парва косата му, горещият като пламък на фурна дъх мина през ризата му.

Вдигна глава. Видя в другата част на мазето Каси и Сам, присвили се до Бен. Запълзя към тях, повлякъл след себе си Меган. Погледът на Каси срещна неговия: Тя дали е…?

Поклати глава: Не.

— Къде е преносимият ракетен комплекс? — попита Бен.

Ивън посочи тавана. Горе. Или поне беше, когато имаше горе.

Около тях се носеха откъснати паяжини и прах. Таванът засега се държеше. Съмняваше се, че може да издържи нов взрив. Бен Периш вероятно си мислеше същото.

— Страхотно. — Бен се обърна към Каси. — Нека всички се съберем в молитвен кръг, защото току-що бяхме здраво прецакани.

— Всичко ще е наред — увери го Ивън. Погали лицето на Каси. — Това не е краят. Все още не е. — Стана. — Дошли са за едно — тихо каза той, гласът му едва се чуваше от ада над тях. — Стреляха, защото са помислили, че са се провалили. Мислят, че съм мъртъв. Ще им покажа, че грешат.

Озадачен, Бен поклати глава. Не разбираше. Каси, напротив, лицето й потъмня от гняв.

— Ивън Уокър, да не си посмял да го повториш!

— За последен път, Еднодневке. Обещавам.