Рик Янси
Последната звезда (40)

39

Катализатора

За секунда рукналата кръв ме заслепи, но хъбът прие данните за местоположението на Фъстъка и точното положение на оръжието. Секундата не беше изтекла, когато вече неговата ръка беше празна, за разлика от моята.

В края на следващата секунда оръжието беше насочено към лицето на Ивън Уокър.

Уокър беше клинът, опорната точка на нашето оцеляване. Жив, той беше неприемлив риск. Дръпнех ли спусъка, можех да заплатя със собствения си живот, наясно бях. Каси — дори Зомби — можеха да ме убият, затова че съм го убила, но нямах избор. Времето ни свършваше.

Все още никой не го чуваше, само аз — шумът от хеликоптера, който идваше от север, въоръжен с ракети „Хелфайър“ и взвод от най-добрите стрелци на Вош. Загубата на Констанс беше сигнал, който можеше да означава едно.

— Катализатор — извика дрезгаво Зомби. — Какво по дяволите правиш?

Мъничка фигура се стрелна от дясната ми страна. Фъстъка. Насочих удара си така, че да не счупя гръдната му кост, от удара излетя и падна върху гърдите на Съливан. Двамата се стовариха на пода, преплели ръце и крака.

Не изпусках от очи целта.

— Бен, недей — спокойно каза Уокър, въпреки че Зомби не беше помръднал. — Да чуем какво иска.

— Знаеш какво искам. — Пръстът ми вече натискаше спусъка.

Нямаше друг вариант, освен Уокър да умре. Очевидно беше, дори Фъстъка би се съгласил, ако знаеше фактите. Сестра му също. Тя можеше и да не се съгласи. Любовта заслепява повече от разкритията. Бръснача ме научи.

— Бен! — извика Уокър. — Недей.

Зомби не се хвърли за оръжие. Не се хвърли към мен. Той направи две бавни и преднамерени крачки и постави тялото си между мен и Ивън Уокър.

— Съжалявам, Катализатор — каза Зомби. Невероятно, решил беше да скрие убийствената усмивка. — Няма да стане.

Вдигна ръце, сякаш предлагаше по-добра мишена.

— Зомби, не знаеш…

— Ами така е. Не знам нищо.

Ако беше някой друг…

Съливан, дори Фъстъка.

Какво струва, Марика? Каква е цената?

— Зомби, няма време.

— За какво няма време?

И тогава го чу, вече се чуваше и от нормално човешко ухо. Хеликоптерът.

— Мамка му — задави се Съливан. — Какво си направила? Какво, по дяволите, си направила?

Не й обърнах внимание. Само Зомби беше важен.

— Не искат нас — казах му. — Искат него. Не бива да позволяваме да го получат, Зомби.

Ако Зомби беше навел главата си само сантиметър и четвърт. Толкова ми трябваше, сантиметър и четвърт. Дванайсетата система щеше да свърши останалото.

Съжалявам, Зомби. Няма време.

Хъбът се задейства. Стрелях. Куршумът се заби в бедрото на Зомби.

Предполагаше се, че ще се отдръпне и ще разчисти пътя за следващия куршум — онзи, който щеше да се забие в главата на Ивън Уокър. Но не стана така.

Вместо това Зомби падна върху гърдите на Ивън. Уокър обви ръце около него, задържа го като човешки щит. Под слабия звук на роторите навън се чуваше друг равен, по-слаб, свистенето от разгъването на парашут. Още един. И още един. Изсъскване и изплющяване, изсъскване и изплющяване. Общо пет.

Хрумна ми, че се обръщам към неподходящия човек.

— Пусни го — казах на Ивън Уокър. — Ако изобщо те е грижа какво се случва на Каси, пусни го.

Но не го пусна и вече нямах време. Проточването и с миг на патовата ситуация щеше да ни струва живота.

Идваше Петата вълна.