Рик Янси
Последната звезда (37)

36

Устата на жената зейна. Моментално сложи ръце на гърдите си. Впери поглед в мен, понечи да заговори, но вдигнах свободната си ръка.

— Без приказки. И това ще ме накара да те убия. — Обърнах се към Катализатора, без да изпускам Констанс от поглед. — Сега вече можеш да говориш ясно. Коя е тази жена?

— Зомби, казах ти…

— В много неща те бива, Катализатор, но като лъжкиня никаква те няма. В тая история има нещо, което хич не се връзва. Кажи ми какво е и няма да я очистя.

— Казах ти истината. Можеш да й се довериш.

— Последният човек, на когото се доверих, ме замери с вряла котешка супа в лицето.

— Тогава не вярвай на нея. Вярвай на мен.

Погледнах я. Безизразно лице, почти мъртъв поглед, излъчваше студенина, която изгаряше.

— Зомби, никога не бих те излъгала — каза Катализатора. — Без Констанс нямаше да преживея зимата.

— А да, я ми разкажи точно как стана. Разкажи ми как си оцеляла цяла зима в най-очевидното скривалище в границите на участъка на един Заглушител, без да замръзнеш до смърт, да умреш от глад или да те убият. Кажи ми.

— Защото знаех какво трябва да се направи.

— Ами? И какво ще да рече това?

— Кълна ти се, Зомби, тя е човек. Една от нас.

Оръжието трепереше. Защото и ръката ми трепереше. Вдигнах другата, за да дам опора на китката си.

Констанс погледна към Катализатора.

— Марика.

— Ето още нещо — извиках аз. — Никога не би й казала името си, след милион години не би го доверила. Мамка му, ти дори на мен не го каза.

Катализатора се вмъкна между мен и Констанс. Погледът й вече не беше мъртъв, лицето й не приличаше на маска. Вече бях виждал погледа й в Дейтън, когато ми прошепна: Бен, ние сме Петата вълна, решена да ме убеди, изпълнена с отчаяно желание да й повярвам.

— Откъде знаеш, че е една от нас, Катализатор? — попитах. По-скоро зададох въпроса умолително. — Откъде може да си сигурна?

— Защото съм жива — отговори тя. Вдигна ръка.

Най-сигурното — за мен, за нея, за хората, които бях оставил в убежището — беше да пренебрегна Катализатора и да убия непознатата. Нямах избор. А това означаваше, че не бях отговорен. Никой не можеше да ме вини, че съм следвал правилата, които врагът беше наложил.

— Дръпни се, Катализатор.

Тя поклати глава. Тъмният й бретон се залюля.

— Няма да стане, сержант.

Тъмните й немигащи очи, упорито стиснатата й уста, цялото й тяло, сведено към мен, и ръката й, която чакаше за оръжието, което трепереше в моята. Рискувах всичко, за да я спася, и проклета да е, ако тя не рискува всичко, за да ме спаси.

Другите бяха пуснали в действие не само един вид Заглушители, не само един вид трансформирани. Усещах го в себе си, онзи, който щеше да раздере душата ми на две. И не е било необходимо онези да изминат не знам колко си милиони светлинни години, за да го докарат на земята. Той винаги си е бил тук, вътре, Заглушителят в нас.

— Какво става с нас, Катализатор?

Тя кимна: знаеше точно накъде бия. Винаги знаеше.

— Все още имаме избор — отговори тя. — Искат да повярваме, че нямаме, но това е лъжа, Зомби. Най-голямата им лъжа.

Зад нея Констанс проплака:

— Човек съм.

Ето така ще приключи. Това ще бъдат последните думи на последния оцелял. Човек съм.

— Вече не знам дори какво има смисъл — казах на Катализатора, на себе си, на никого конкретно.

Но пуснах оръжието в протегнатата ръка на Катализатора.