Рик Янси
Последната звезда (33)

32

После ми разказа за случилото се в Урбана.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Първият ми опит да убия на война и се случва да е някаква стара дама с котки.

— Само дето не е била някаква и не е била дама с котки.

— За пръв път видях толкова много котки.

— Дамите с котки не си ядат домашните любимци.

— Хранителен запас под ръка. Човек би си помислил, че след някое време котките ще вземат да схванат каква е работата.

Прозвуча като стария Зомби, онзи, когото бях оставила в пълния с плъхове хотел, облечен в нелеп жълт пуловер с качулка, флиртуващ с мен. Гласът беше същият, но не и излъчването му — бе неспокоен, очите му издаваха безсънието, устата му сивееше, а ъгълчетата й бяха провиснали, страните на лицето му бяха покрити със засъхнала кръв. Погледна назад към Констанс, после сведе глава леко и сниши глас:

— И каква е нейната история?

— Типична — започнах. Ред на лъжа номер пет. — Избягала от чумата в Урбана, тръгнала на север към пещерите, след като семейството й загинало. По нейни сметки първият сняг заварил около двеста души в пещерите. После се появил свещеникът. Около Коледа — добавих прекрасна иронична подробност. Хубава история няма как да се получи без една-две от тях. — Отначало никой нищо не схванал. Една нощ някой изчезнал, добре, може да се е паникьосал и да е хванал пътя. Друг ден се събудили и осъзнали, че половината от хората ги няма. Знаеш как става после, Зомби. Параноя. Хората се разделили на групички, на съюзи. Първичен племенен отговор. Този човек е виновен. Онзи човек. Пръсти, насочени към всекиго, и по средата свещеникът, който въдворява мир.

Дърдорех. Добавях подробности, нюанси, тук вмъквах диалог, там преразказвах разговор. Учудих се колко лесно глупостите се лееха от устата ми. Лъжата е като убийството — след първото, всяко следващо е по-лесно.

— Накрая, неизбежно, свещеникът бил разкрит като Заглушител. Настанало клане. Докато оцелелите разберат, че не са му равни, вече било твърде късно. Констанс едва успяла да избяга, върнала се в Урбана и като скитосвала от къща на къща, по чудо останала на територия между участъка, охраняван от старицата с котките, и участъка на свещеника — място, където и двамата рядко се вясвали. И там се намерихме. Тя ме предупреди за пещерите и от тогава сме…

— Малката — сопна се той. Пукната пара не даваше за „Живота и приключенията на Констанс и Катализатора“. — Разкажи ми за Малката.

— Тя ме намери — заговорих, без да мисля. Истината. После минах отново на лъжи. Шестата ли беше? Или седмата? Изгубих им сметката. Тази лъжа трябваше да прехвърли бремето от неговите рамене на онези, на които се полагаше. — На юг от Урбана. Не знаех какво да правя. Не исках да рискувам да я връщам. Не исках да рискувам да я вземам с мен. После вече нямахме избор.

— Дамата с котките — въздъхна той.

Кимнах с облекчение.

— Също като Дъмбо, само че Малката не извади такъв късмет.

Разбираш ли, Зомби, аз съм тази, която я е изгубила, а ти си този, който е отмъстил за нея. Не е точно опрощение, но е най-близкото, което мога да му предложа.

— Кажи ми, че е станало бързо.

— Бързо стана.

— Кажи ми, че не е страдала.

— Не страда.

Обърна глава и плю отстрани на пътя. В устата си усещаше лош вкус.

— Два дни, каза. Ще разузная и ще се върна след два дни.

— Не аз измислям правилата, Зомби. Шансовете…

— О, вземи си шансовете и си ги заври отзад. Трябваше да се върнеш. Мястото ти е с нас, Катализатор. Ние си имаме само теб и ти ни изостави.

— Не става така и ти го знаеш.

Спря рязко. Под покритата с мръсотия маска лицето му беше алено.

— Не бягаш от хората, които се нуждаят от теб. Биеш се за тях. Биеш се рамо до рамо с тях. Няма значение какво ти струва. Рискът няма значение. — Изплю думата. — Мислех, че си го разбрала. В Дейтън ми каза, че си го разбрала. Каза, че си експерт по това кое е важно, и предполагам, че си такава, стига важното да е да спасиш себе си, докато останалата част от света гори.

Не казах нищо, защото не говореше на мен. Аз бях огледало.

— Не биваше да тръгваш — продължи той. — Нуждаехме се от теб. Ако не беше тръгнала, Малката щеше все още да е жива. А ако се беше върнала, може би и Кекса щеше да е жив. Вместо това ти си решила да останеш с напълно непознати, ние да вървим по дяволите, а сега и кръвта на Дъмбо лежи на съвестта ти. — Завря пръст в лицето ми. — Ако умре, ти ще си виновна. Дъмбо дойде теб да търси.

— Ей, деца, всичко наред ли е? — Усмивката на Констанс беше изчезнала и лицето й беше угрижено.

— Разбира се — отговори й Зомби. — Само си говорим къде ще излезем на вечеря. Добре ли е китайски ресторант, как мислиш?

— Ами наближава време за закуска — ведро отговори Констанс. — Бих хапнала няколко палачинки.

Зомби ме погледна.

— Забавна е. Явно си изкарала супервесела зима.

Тревожната усмивка на Констанс се стопи. Долната й устна затрепери. А после ревна и накрая се свлече на асфалта, опряла лакти на колене и заровила подутото си лице в ръце. Зомби се зачуди какво да прави.

Знаех какви ги вършеше тя — най-добрият чук, с който да счупиш веригите на недоверието, е вродената човешка съпричастност. Съжалението е убило повече хора от омразата.

Когато дойде последният ден на Зомби, той няма да бъде предаден от друг човек, ами от собственото си сърце.

Погледна към мен. Какво й има на тази жена?

Свих рамене. Кой знае? Моето безразличие разпали неговото съжаление и той се предаде, приклекна до нея.

— Ей, виж, държах се като гадняр, съжалявам.

Констанс измърмори нещо като палачинки. Зомби внимателно докосна рамото й.

— Ей, Кони… Кони ти казват, нали?

— Констанс.

— Констанс, добре. Имам приятел, Констанс. В много тежко състояние и трябва да се върна за него. Веднага. — Разтриваше рамото й. — Ама наистина веднага.

Стомахът ми се присви от гаденето. Извърнах глава. На хоризонта, на изток, светлееше розово сияние. Настъпваше поредният ден.

— Аз само… не знам… колко още може… да понесе човек…

Констанс проплакваше, вече на крака, облегнала се с цялото си тяло на Зомби, с ръка на рамото му — не съвсем младата и почтена госпожица в беда. Ако трябваше да дам бойно име на Констанс, щях да избера Пумата.

Зомби ме погледна: Помогни малко, а?

— Можеш да понесеш и още как — казах й аз, стомахът ми все още се бунтуваше. Искаше ми се хъбът да овладее вътрешностите ми. — А после ще понесеш още малко, после още малко и още мъничко малко.

Издърпах я от Зомби. Тя шумно се затътри и забърбори.

— Не бъди зла с мен, Марика — проплакваше тя. — Винаги си зла.

Свети Боже.

— Ела — рече Зомби, взе ръката й. — Нека върви с мен. Ти трябва да ни пазиш гърба, Катализатор.

— Ама да — изпърха Констанс. — Пази ни гърбовете, Марика!

Светът се завъртя. Земята се надигна. С препъване се дръпнах от пътя, превих се и всичко, което беше в стомаха ми, се изстреля през устата ми.

Ръката на гърба ми: Зомби.

— Ей, Катализатор, какво, по дяволите, ти има?

— Добре съм — едва си поех дъх. — Сигурно е от не добре сготвения заек.

Още една лъжа, не точно необходима.