Рик Янси
Последната звезда (31)

30

Отдръпна се от ръцете ми. Очите му блуждаеха над огрените от звездна светлина ниви, пътя от другата страна, голите, вдигнати нагоре клони на дърветата. Двоумеше се дали да ме попита… Напрегнах се, зачаках въпроса. Жестоко ли беше да го накарам да го изрече на глас?

— Малката?

Поклатих глава.

Той кимна. Издиша дъха, който беше задържал. Да ме открие, беше нещо като чудо, а когато едно чудо се случи, очакваш и друго.

— Малката гадинка — промърмори той. Отмести поглед. Ниви, път, дървета. — Измъкнала ми се е, без да разбера, Катализатор. — Погледна ме напрегнато. — Как?

Казах първото, което ми хрумна.

— Един от тях — кимнах към ямата. Втора лъжа. — Цяла зима ги дебнем. — Трета. Все едно скачах от скала или блъсках Зомби от нея. С всяка лъжа той се отдалечаваше от мен, отдалечаването се увеличаваше, докато падахме.

— Малката… — Той се приближи до ямата и впери поглед сред масата от разлагащи се човешки останки. — Тя тук ли е?

Намеси се Констанс, не съм сигурна защо.

— Не. Направихме й прилично погребение, Бен.

Зомби я изгледа вбесен.

— Коя. По дяволите. Си. Ти?

Усмивката й стана още по-широка.

— Аз съм Констанс. Констанс Пиърс. Съжалявам. Знам, че за пръв път се срещаме, но имам чувството, че те познавам. Всъщност Марика само за теб говори.

Той впери поглед в нея за секунда.

— Марика — повтори той.

— Това май съм аз — намесих се.

Вече се взираше в мен.

— Не си ми казвала, че името ти е Марика.

— Не си ме питал.

— Не съм…?

Засмя се тъжно и разтърси глава. След това, без нищо да каже, се спусна в ямата. Втурнах се към ръба, мислех, че е полудял, откачил е, че смъртта на Малката е била краят, тънката сламка, която е пречупила гръбнака му. Защо му беше иначе да скача вътре? После го видях как грабва пушката си, премята я през рамо и изпълзява отново отгоре. Вкопчихме пръсти в китката един на друг и аз го издърпах.

— Къде са другите? — попита той.

— Какви други? — казах тази многозначителна дума.

— Оцелелите. В пещерите ли са?

Поклатих глава.

— Няма други оцелели, Зомби.

— Само двете с Марика сме — изчурулика Констанс. Защо й беше да е така проклето ведра?

Зомби не й обърна внимание.

— Дъмбо беше прострелян — осведоми ме той. — Оставих го в Урбана. Да вървим.

Мина покрай мен и закрачи по пътя, без да поглежда назад. Констанс ме наблюдаваше.

— Боже! Сладък е, нали?

Казах й да си го начука.