Рик Янси
Последната звезда (3)

2

Изнесе телата на жертвите си над земята. Носеше ги по две едновременно, по една във всяка ръка, и ги мяташе в ямата. Хвърляше ги както дойде и слизаше за нови. След Агата уби и останалите, докато спяха. Никой не се събуди. Свещеникът действаше безшумно, бързо, със сигурни ръце и единственият шум, който се чуваше, беше съскането на разкъсания плат, когато острието потъваше в сърцето на всеки от четиридесет и шестимата души, докато остана да бие единствено неговото сърце.

Призори заваля сняг. Постоя малко отвън, вдигнал лице към небето, което беше пусто и сиво. Снегът се разтапяше по бледите страни на лицето му. Последната му зима за много дълго време. При равноденствието капсулата щеше да слезе, за да го прибере на кораба-майка, където да изчака, докато онези, които беше обучил, довършат прочистването на човешката зараза. Веднъж озовал се на борда на кораба, от спокойствието на празнотата щеше да наблюдава как пускат бомбите, които да заличат всички градове на Земята, и от човешката цивилизация нямаше да остане и следа. Апокалипсисът, за който бълнуваше човечеството от зараждането на съзнанието, най-накрая щеше да настъпи — не като дело на гневен бог, ами равнодушно, хладнокръвно, както беше хладнокръвен свещеникът, докато забиваше ножа си в сърцата на своите жертви.

Снегът се топеше по лицето му, докато гледаше към небето. Четири месеца до края на зимата. Сто и двадесет дни до падането на бомбата и прииждането на Петата вълна — човешките пионки, които бяха създали за унищожението на собствения им вид. Дотогава свещеникът щеше да остане, за да избива оцелелите, които скитаха през неговата територия.

Краят беше почти дошъл. Всичко беше почти приключило.

Дребничкият свещеник слезе в Двореца на Боговете и закуси.