Рик Янси
Последната звезда (24)

23

Катализатора

На десет хиляди и петстотин метра височина е трудно да се каже кое изглежда по-малко: Земята отдолу или човекът горе, свел поглед надолу.

Обърната на север, на няколко километра от пещерите, Констанс разкопча колана си и взе парашута си от мястото му над главите ни. Последна проверка преди скока. Щяха да ни пуснат от тази височина, за да бъде намалена вероятността да ни забележат от земята. Нарича се ГВНО спускане, тоест Голяма височина — Ниско отваряне. Страшно рисковано, но не по-рисковано от скок от височина хиляда и петстотин метра без никакъв парашут.

Констанс май знаеше за моя скок от обречения хеликоптер, защото подметна:

— Ще е много по-лесно от последния път, нали?

Казах й да си го начука и тя ми се ухили. Радвам се. Не искам да откривам никаква симпатична или приятна страна у нея. Подобни неща могат да направят трудно премахването й.

Добре де, да го направят по-трудно. Не съм се отказала да я убия.

— Тридесет секунди! — изписка гласът на пилота в ушите ни. Констанс провери моя парашут. Аз проверих нейния. Метнахме каските на седалките, когато задният люк се отвори. Плъзнахме облечените си в ръкавици пръсти по опорния кабел, запристъпвахме към зейналата паст, леденият вятър ни удари в лицето като юмрук. Стомахът ми се присви, когато С-160 се наклони на една страна от турбуленцията. Почти през целия полет се борех с пристъпите на гадене. Най-добре беше сега да го направя, отколкото при падането. Ако преценях добре мястото, на което да застана, всичко, което излезеше от устата ми, щеше да се приземи направо върху лицето на Констанс.

Чудех се защо хъбът не потиска гаденето, странно, но се чувствах така, сякаш доверен приятел ме е предал.

Последвах Констанс в черната пропаст на безлунната нощ. Щяхме да отворим парашутите си едва когато развием пределна скорост. Виждах я ясно с подсиленото си зрение, петнадесет метра по-напред и надолу в мое ляво. Времето се забави, докато набирах скорост. Не бях сигурна дали усещането се дължеше на работата на хъба, или беше естествена реакция при падане със сто и деветдесет километра в час. Не чувах самолета. Светът беше вятър.

Шест хиляди метра. Четири хиляди и петстотин. Три хиляди. Различих магистрала, хълмисти полета, групички от дървета с голи клони. Колкото повече приближавах, толкова повече сякаш те хвърчаха към мен. Хиляда и петстотин метра. Хиляда и двеста. Минималната височина от земята за разгъване на парашута и за безопасно приземяване са двеста и петдесет метра, но това е като да си играеш с огъня.

Констанс отвори парашута си на двеста и шестдесет метра, а аз малко след нея и земята изрева към мен като летящ локомотив.

Присвих колене при удара и извих рамо към земята, претърколих се два пъти и спрях по гръб, увита във въжета. Констанс се появи, преди да успея да си поема и дъх, сряза въжетата и ме освободи с бойния си нож. Изправи ме на крака, вдигна палец нагоре и след това хукна през полето към два силоза, които се намираха до вездесъщия червен хамбар, каменната купчина по-нататък беше бялата къща в стопанството.

Бяла къща, червен хамбар, тесен селски път — можехме да паднем и в по-представителен участък на Америка. Името на махалата, в която се намираха пещерите? Уест Либърти.

Настигнах Констанс в основата на силоза, където тя усърдно сваляше екипировката от скачането с парашут. Под нея носеше джинси с висока талия и пуловер с качулка. Друго оръжие, освен ножа нямаше, а самият нож прибра в ножница, привързана към крака й.

— Съвсем малко по на юг и запад от нашата позиция — каза, възвръщайки равномерното си дишане. Входът към пещерите. — Изпреварваме ги с около два часа. — Зомби и онзи, който е бил достатъчно луд, за да тръгне с него да търсят мен и Малката. Вероятно Кекса. Стомахът ми се сви при мисълта как ще кажа на Зомби за Малката. — Стой тук и чакай сигнала ми.

Поклатих глава.

— Идвам с теб.

На лицето й проблесна проклетата й глупава усмивка.

— Скъпа, не искаш да дойдеш.

— И защо?

— Измислената ни история няма да мине, ако няма кой да я опровергае.

Менгемето около стомаха ми се стегна с още един оборот. Оцелели. Констанс възнамеряваше да убие всеки, когото открие в пещерите, вероятно ставаше дума за много хора. Десетки, може би стотици. Тежка работа се очертаваше за нея. Оцелелите най-вероятно щяха да са въоръжени и недоверчиви към непознати — надали има някой, който да не си е дал сметка за Четвъртата вълна на този етап от играта. А това означаваше, че може в крайна сметка да не се наложи да убивам Констанс. Може пък друг да я убие вместо мен.

Приятна мисъл. Доста невероятна, но приятна. Следващата ми мисъл изобщо не беше приятна, затова избърборих първото, което ми дойде наум.

— Не е необходимо да отиваме в пещерите. Можем да пресрещнем Дъмби, преди да стигне до тях.

Констанс поклати глава.

— Заповедите са други.

— Заповедите са да се срещнем със Зомби — заспорих аз.

Нямаше да пропусна възможността. Пропуснех ли я, щяха да загинат невинни. Не съм напълно срещу избиването на хора — възнамерявах да убия нея и Ивън Уокър, — но убийството на невинни можеше да бъде избегнато.

— Знам, че те притеснява, Марика — мило рече тя. — Затова отивам сама.

— Поемаш глупав риск.

— Стигна до извод, без предварително да проучиш всички факти — нахока ме тя.

От самото начало това беше проблем, от началото на човешката история.

Ръката ми се спусна към кобура на оръжието под мишницата ми. Тя не пропусна жеста. Усмихна ми се в отговор и усмивката й озари нощта.

— Нали знаеш какво ще стане, ако го направиш — внимателно подпита тя като мила леля, грижовна по-голяма сестра. — Твоите приятели — онези, за които се върна — колко струват, на колко други съдби се равнява техният живот? Сто ли трябва да умрат, за да живеят те, хиляда, десет хиляди или десет милиона… Кога ще кажеш стига?

Доводът ми беше известен. Вош го използваше. Техен беше. Какво са седем милиарда съдби, когато на карта е заложено самото съществуване? Гърлото ми гореше. Усещах в устата си стомашна киселина.

— Такъв избор не съществува — отговорих. Последен опит, молба: — Не трябва да убиваш никого, за да стигнеш до Уокър.

Тя сви рамене. Очевидно не постигах напредък.

— Не го ли направя, нито една от нас няма да доживее достатъчно дълго, за да има тази възможност. — Повдигна брадичка и леко извърна лице. — Удари ме! — Потупа по дясната страна на лицето си. — Тук.

Защо не? Ударът я накара да се олюлее на петите си. Нетърпеливо разтърси глава, после обърна другата си страна.

— Хайде пак. Този път по-силно, Марика. Силно.

Ударих я по-силно. Достатъчно силно, че да й счупя кост. Лявото й око веднага започна да се подува. Не усети болка от удара. Нито пък аз.

— Благодаря — ведро рече тя.

— Няма проблем. Ако има още нещо, което да ударя, само ми кажи.

Засмя се тихо. Ако не я познавах добре, бих се заклела, че й допадам, че ме намира очарователна. След това Констанс тръгна с толкова бърза крачка, че само човек с подобрено виждане като мен можеше да я следва, пое напряко през полето към пътя, който водеше към пещерите, после прекоси гората в северозападна посока.

Щом изчезна от погледа ми, рухнах на земята, треперех, виеше ми се свят, стомахът ми се бунтуваше. Започнах да се чудя дали Дванайсетата система не създаваше някакъв проблем. Чувствах се окаяно.

Облегнах се на студения метал на силоза и затворих очи. Мракът под клепачите ми се завъртя около невидим център, точката отпреди вселената да се роди. Малката беше там, откъсваше се от мен, изстрелът от оръжието на Бръснача отекна в лишеното от време-пространство. Тя се беше откъснала от мен, но винаги щеше да си остане моя.

И Бръснача беше там, в абсолютния център на абсолютното нищо, кръвта по оръжието му беше все още прясна от раната, която сам си беше причинил, VQP и знаеше цената за това, че ще жертва Малката, и това е неговият собствен живот. Сигурна бях, че до нощта, която прекарахме заедно, той вече е бил решен да я убие — защото само нейното убийство можеше да ме освободи.

Да ме освободи за какво, Бръснач? Да издържа, за да победя в какво?

С все още затворени очи, издърпах бойния си нож от калъфа, пристегнат към прасеца. Представях си Бръснача как стои на прага на склада, златната светлина от огъня отвън, която къпе излинелите му черти, очите му, изгубени в мрака, докато той навива ръкава си нагоре. После как стои с нож в ръка. Ножът в моята ръка сега. Вероятно е трепнал, когато върхът е пробил кожата. Аз не трепвам.

Нищо не чувствах. Бях безчувствена, отговорът, в крайна сметка, на загадката на Вош, на неговото защо? Можех да усетя мириса на кръвта на Бръснача. Не можех да усетя мириса на своята, защото на повърхността на раната не се появи нищо — хиляди микроскопични микророботи прекъснаха кръвотечението.

V: Как побеждаваш непобедимото?

Q: Кой може да победи, когато никой не е в състояние да издържи?

P: Кое устоява, когато всяка надежда си е отишла?

Извън единствената точка необичайно един глас извика:

— Скъпо мое дете, защо плачеш?

Отворих очи.

Свещеник.